Влюбена ли си?

- Влюбена ли си? – попита ме той.
- Не. Не съм. – отговорих аз. – Как ти хрумна?

А би трябвало да отговоря: „Да, разбира се. В теб.”
Благодарна съм, че не ме попита след месец. Може би усетил промяната в мен. Може би почувствал отговора преди самата аз да си давам сметка за смисъла. Замълча. И продължи така, както е било.

Нямаше да мога да му отговоря. А аз не лъжа.
Мълчанието щеше да бъде жестоко. Към най-топлите сини очи, които могат да съществуват на този свят. Изрисувани с жълти чертици като пчелна пита, с безкрайно много светлина и дълбочината на цяла вселена...

Чувството ми беше необходимо.
За да намеря себе си. Загубила се из сивотата на безгранично дългия делник. Трябваше да намеря връзка с онази част от себе си, която ме беше забравила.
Така ми каза един познат. Беше ли прав?!

Времето ми беше нужно. За да ме върне.
Понякога единствено търпението помага. А търпелив е този, който обича.
Защо делникът изтрива така, сякаш с хлебна гума, всички чувства, които носим?!...

И детето ни разбра. И застана на страна на баща си. Малкият човек с огромната сила на искреното сърце се превърна в опора, и двигател.
Ако се боиш от справедливостта, не питай за нея дете.




Но мен не можеш да ме измамиш. Мен майката, която дори в своето особено личностно състояние, на което има право, защото е човек, която може да гледа на себе си и ситуациите от дистанция, и да не подминава „нещата”...

И отново откриваш силата да си водачът, защото Господ ти е определил тази роля, този път...

И трябва да съм му благодарна, че ми е изпратил приятел и ангел :)

Липсваш ми...

Току-що човек, когато не познавам очи в очи. Контактуваме само във форум и по скайп. Не сме се "чували" от може би две седмици. Преди малко получих съобщение - липсваш ми...
И ми стана странно, и спокойно...


Странно, не защото един човек, с когото на пръв прочит се познаваме бегло, ми споделя подобно нещо...
И спокойно, защото, оказва се, не само аз мога да изпитвам подобна липса...


Какво определя да мислим за даден човек, да изпитваме липса по него. И правилно ли е, да го търсим, когато дълго време не сме имали контакт?
Доколко тези нови начини на комуникация заместват реалното общуване между хората и защо търсим безмълните социални мрежи, за да не се чувстваме сами... Или става въпрос за нещо съвсем друго?


Доколко човекът, който "говори" от първо лице единствено число сме самите ние или това е един пообогатен от собственото ни въображение образ...
Не знам как е при всеки.
За себе си имам една истина. Предполагам всеки има своята.


И тъй като с този човек сме намерили общ език, заради връзката ни с реалното, искреното и директното, аз знам, че наистина липсвам. Това ме прави малко по-богата. И същевременно ми дава урок... :)


На вас случвало ли ви се е да ви липсва някой, който "де факто" не познавате?

Сини пеперуди

Кой е най-ранният ви спомен от детските години? Като пътувате назад във времето до къде стигате? От коя възраст помните какво се е случвало с вас...


Оказва се при мен едни от най-ранните ми спомени са свързани със сините пеперуди :) Малко неочаквано, нали?! Хората помнят лицата на родителите си. Разтърсващи случки...


Всъщност, като се замисля очевидно, за да помня сините пеперуди, събитията явно са били разтърсващи за мен тогава...


За първи път видях сините пеперуди в Природо-научния музей. Бяха поставени нависоко, на върха на един шкаф... Понятие нямам как съм ги забелязала, разперили криле в своята кутия със стъклен капак...


Бяха ме пленили. Огромни, толкова, колкото дланта ми... Наситено сини. Разтворили криле, сякаш всеки миг ще отлетят на друго цвете. А нежните им плетеници в черно по краищата на крилата още повече ме захласваха в съвършенство им...

- Може ли да ги видя? Искам да ги пипна!

И тогава разбрах, че омайващите красиви създания са забодени с карфици...


Всъщност, връщайки се назад, разбирам, че още душата ми плаче за тях. Какво означава да забодеш красотата с карфица... Да плениш свободата и да я захвърлиш под покрив, за да можеш да й се наслаждаваш...
Все едно да забучиш любовта на прът, защото именно пеперудата е символът на любовта. Или да гледаш под лупа семейството си, защото тя в двойка го олицетворява...
Може би понякога постъпваме именно така...
Бих искала, също като онова, малко момиченце, пеперудите да летят... И нека са сини!


Бедни сини пеперуди...

Водното конче

Първоначално мислех да сложа снимка на хубав пейзаж в главата (ако терминът е друг, простете, ще ги науча някой ден). Виждах път, облаци, лила, поля, засмени жълто-оранжеви слънчогледи, изгрев или залез, бриз и вълни... Постоянно си представях красиви картини. Действат ми успокояващо. Умея да "пътувам" в тях. Пет минути релакс, мечтание и свобода, и продължаваш напред :)


Но после реших, че не ми стига. Трябваше да е нещо специално. Да изобразява това, за което искам да пиша, да споделяме, да обсъждаме, да символизира насоката, в която искам да се развивам...


И тъй като напоследък въздухът около мен беше изпъстрен със сини пеперуди ;), за миг си помислих, че пеперудата идеално изобразява замисъла ми. Пеперудата олицетворява любовта, метаморфозата. Тя е, и душа, и дух, и красота. Елините си имат и богиня. Човечеството - даже, наука :)


Прелиствайки снимките на пеперуди, сини, защото държах на този цвят, попаднах на снимка на синьо водно конче. И спрях...


Водното конче също като пеперудата олицетворява трансформацията. И любовта. Но не любовта, както пеперудата, романтичната, приказната, семейната. А тази на двойката, което за мен е по-важно. Защото, семейството само по себе си не значи нищо, от значение е силата на връзка между двамата души, които го създават... Водните кончета ще се намерят винаги, за да бъдат заедно!...


А и водното конче ми допада повече като образ. За разлика от пеперудата, то не е така приказно, не се рее безбрежно. Пеперудата е фея, райско създание... А нашият свят предполага друго...
Водното конче е целеустремено, спуска се, дерзае, преследва, стрелва се във въздуха, бди... Красиво е, но може и да е агресивно - отстоява позицията си. Изключително гъвкаво и адаптивно :) Силата, щастието и куражът са в него, както смятат японците.
Възможно е и да плаши, след като индианците и англичани го свързват с отвъдното... Но предпочитам, да виждам позитивната енергия, която носи, силното желание за живот. То е късмет, и просперитет, и чистота, спокойствие и хармония, възкресение и развитие...


Защо не пеперудата. Защото, за мен има един не по-малко важен аргумент... Другия път ще разкажа. И без това отклонението е цяла нова тема :)


Лека нощ от мен!

Здравейте!

Идеята за този блог възникна преди около 2 месеца. Замисълът беше да се роди някъде през май следващата година. Да, но нямам търпение да го стартирам. Да, но плановете, които са обвързани с появяването на блога, претърпяха... разтегляне. В същото време потребността от общуване надделява :) И повели!


Тъй като усещам, че от време на време натоварвам мрежата на Facebook с моите лирични, есеистични и егоистични отклонения, започвам предначертаното от по-рано :) С надеждата да се съберем хора със сходни вълнения и споделяме, и събеседваме заедно...


За какво ще говорим? Почти за всичко. Но предимно – за взаимоотношения. Взаимоотношения между любими хора, между родители и деца, и възрастни родители, дори деца и деца, взаимоотношения с колеги – но не за работа, моля, нея ще я оставим на работното място :) – ще си говорим за любов, защо не и за секс (но ще цензузирам и за да не го правя, мерете си приказките, моля :))... За какво още – за стремежи, за перипетии и силите, които намираме, за случилото ни се, за преодоляването на страха, за копнежа, за очакването, за самотата, и за ползата от нея, за красотата на изгрева, за трепета в стиха, за петънцето боя на лицето на художника... Е, ще трябва и за музика, без нея, не може, но силата определено ще е във вас. :)


Защо нарекох блога RGM? Това са първите букви на мен, сестра ми и брат ми. Детството ми беше невероятно, изпълнено със сигурност, уют и обич, и излючително силна връзка между нас тримата, смея да твърдя, ядката в семейството. Преди години си казвах, че ако един ден създам фирма, то тя ще носи първите ни букви. Фирма едва ли ще създам. Но имам по-добър проект – блог :)


Изображението на блога – водното конче. Изборът му стана толкова спонтанно и точно...
Но може би за това ще разкажа следващия път. И без това встъплението стана дълго.



Поздрави от мен :)

Чао!

Руми