29.3.10

Вселена



Позволи ми да се огледам в очите ти.
Целият свят тогава се променя.
И се виждам такава, каквато съм.
Без страх, без да отмервам времето,
Просто потъвам,
Не в теб, а във себе си
И пътувам далеч,
Там, където можем с теб да говорим.
Позволи ми да се огледам в очите ти,
Да затуля този копнеж,
Който изпълва сърцето ми.
Всъщност, не е нужно да отговаряш,
Просто ме остави да потъна в душата ти,
Да навляза в нова вселена,
Която виждам в теб от далече.
Позволи ми да се огледам в очите ти.
Виждаш ли лицето ми?
Докосни ме.
Не видя ли в моите очи
твоята вселена...

25.3.10

Копнение за почивка

(това не е стихотворение)



Ще се затворя в стая,
Където не прониква, ни звук, ни шум, ни светъл лъч.
Ще съм докоснала земята,
С нозе усещащи хладнината,
В асана,
В която токът
от върховното седем,
пленява тялото ми и ме изцелява.
Защо?!
Защо.
Отново чувам,
Шума, но в красотата,
Която кара ме цветове прекрасни да сънувам.
Обичам те живот, това е ясно!
Но струва ми се, че повече ти давам,
Нима не чаках твърде бясно?!
Да, Слънцето понякога избухва,
Понякога изстива,
А по-добре е да пътува...
Това е вярно!
Релакс.

Мечтай!

21.3.10

Почти шизофренично...

Трудно ми е да пиша за блога си от две седмици... Задачите така са обсебили времето ми, че не ми остава възможност да мисля... А за да твориш, за да създаваш, за да градиш, трябва да се усетиш – това е истината!

Успехът има различни мерила. Той е с различни измерения. За повечето хора се измерва в просперитет, виждан в материални блага и добра служебна позиция...
Но има една специална "порода" хора, които материалното не ги задоволява... Тяхното богатство се постига... по друг начин, който изисква комфорт, но е несъвместим с пътя за постигането на този комфорт... поне не у нас :)

На няколко пъти хора са ми казвали, че у мен, сякаш живеят двама души... Едва сега ги разбирам, когато след близо 20 години отново откривам една огромна част от себе си, без която душата ми скита бездомна половината ми живот... И за което съм изпълнена с just love към човек, който едва ли усеща от негова гледна страна от виртуалното пресичане на пътищата ни какво се е получило в мен, но от друга страна съм сигурна, че за себе си може да посочи подобен пример... Но това е друга тема :)

От това, че човек все пак е „социално животно”, другата ми половина постоянно изтласква същностната ми, окупира трибуната на действие и остава водеща – няма как трябва в този живот да се погрижа за материалното, имам семейство и дете, на което трябва да показвам как би могло да гради...

Трудно е. Несъмнено. Все още вярвам, че има една средина, един път, който ще събере тези две мои половини в един образ и ще мога да се чувсвам напълно щастлива ...

Пожелавам всеки да намери път към своето отхвърлено аз, да намери сили да го приюти отново и да се погрижи да го покаже на света, защото именно и само тогава светът е красив и има смисъл :)))


*  *  *

Този път ще приложа нещо, което е плод на друга бродеща душа... Всъщност нещата са две. И са много близки до мен. С най-искреното пожелание Еви да не изпуска перото и вълната, на която се носи... А моята закопняла душа винаги ще жадува да я прочете.
Успех, скъпа Еви!


~ ~ ~

Разкопчани окови

 




Помирих се със старите призраци;
пред всичките демони се изправих.
Остана усмивка по загърбено минало –
към нова вселена от днес се отправям.

Везната сега е съвсем водоравна
и сетне е мирно в душата ми.
На плещите мъкнех вината поравно
с капаните – примки в краката ми.

Лицата познах на страхове непокорни –
уж всяко различно, а те са еднакви.
Към края на моите борби преуморни
с окървавената риза ги свлякох.

Обичах така, както другите просят
и мъчно ми бе да пристъпям напред.
С разкопчани окови – пеперуди ме носят.
Животът сега ме чака навред.

21.03.2010
Евелина Пашова

~   ~   ~

На теб

Разкъсваш душата ми със радостни вопли,
с възторзи безумни, въздишки нескротни…
Аз зъзна, треперя, уж да се стопля;
защо ли със тебе съм толкоз сиротна.

Сърцето си мачкам, без право на вот.
Обичам да грея във твоя живот.
Така ще поддържам във някого пламък
щом моят изстина в самотния замък.

За себе си зная, че нямам огнище -
теши ме да мисля – за тебе въглище
ще бъда и радост нека подклаждам…
На теб, мое Его, най-вече угаждам…

22.10.2009
Евелина Пашова

Блогът на Еви

14.3.10

Не ме докосвай! # Don’t touch me!



Можеш ли да си представиш как,
когато мисля за теб
в устните ми навлизат
хиляди капчици кръв...
Стават плътни и меки
и се разтварят в сладък копнеж
за допир до твоите устни...
Можеш ли да си представиш
как хиляди клетки
надолу по тялото ми
отварят сетивата си
и започват
да усещат всеки полъх,
светлина и пръски вода.
Познай къде съм!
И мисля за теб.
Но не
защото те искам,
прости ми,
а затова,
което ме караш да чувствам...


~   ~   ~

Can you imagine how,
When I am thinking about you,
Thousands of drops
Are filling out my lips...
They are becoming full and soft
And opening with sweet longing
To touch to your lips...
Can you imagine how
Thousand of cells
Down of my body
Are opening
Their senses and
Beginning to feel
Every breath of air,
Light and spatter of water.
Guess where I am!
And I am thinking about you.
But not
Cause I want you,
Forgive me,
But cause of that
You make me feel...

8.3.10

A sailor of Universe



I’m crying silently...
Not a voice, not a noise
I can hear
My lips are frozen.
My heart does not beat
Roses, roses.
Whole my world was roses.
A sense of magic smell
And magic tenderness...
Love you.
It’s been for ages so
Today I am alone with the empty Universe.
I’ve lost
I’ve been melting long.
Roses, roses.
I love you.
I’ve had only the Eternity.
I have it now.
Only the Universe can be always mine.
I’m a sailor,
A sailor of the Eternity.
Roses, roses, roses.
I love you.

6.3.10

История със зайче


Бях обещала, че ще разкажа историята на детето и зайчето... :)
Да, буквално така изглежда :)


Преди години, когато синът ми беше само едно голямо бебе, бях прочела, че децата на около 9 месечна възраст се привързват силно към определена играчка. Играчката им става спътник в живота през първите няколко години – тя е носена навсякъде, с нея се спи, гушка се, целува се, говори й се...
Детето носи играчката си в яслата или детската градина, а това само по себе си, е опасно действие, тъй като има голяма вероятност другите деца да са привлечени от играчката и тя да се превърне в обект на свада и... многогласов плач :)


Синът ми минаваше тази възраст, а все още не беше проявил любов към никоя играчка. Беше ми странно и в същото време естествено. С майчиното си съзнание, долавях, че ТОЙ не се нуждае от ИГРАЧКАТА. И си обяснявах, че всъщност децата се привързват по такъв начин към предмет, когато се опитват да компенсират липсната на нещо друго – преди всичко внимание и пълноценност на отношенията КЪМ НЕГО...


Бях права. И не.
Какво се случва в прекрасните вечери, когато детето си ляга...
Аз не бях по песничките.
А по приказките.


Тази вечер се чувствах в стихията си, вместо да прочета следващата история с вълнуващ глас...
Сътворих моя.
А актьори бяха играчките. Един Вълк. И едно оранжево... Зайче :)
Не си спомням детайлите, с които съм разиграла сценката... Но Вълкът оживя и Зайчето оживя. А когато Вълкът се опита да изяде Зайчето, Зайчето...
от тази вечер стана любима играчка.
Прегръщана. И целувана. И носена. Незаменима.
Дотолкова, че когато я изгуби в яслата след година, сестрите му подариха друго зайче – и макар, че то беше Зелено, се прие.


След три години и зеленото Зайче беше изгубено. Но този път не се намери равностоен „заместител”, въпреки богатата наличност от други плюшени зайчета у дома...
Не след дълго се заспиваше не с ЕДНО ЗАЙЧЕ, а с цяла група разнородни животинчета, които се сменяха, но забравяха и не бяха носени, целувани и прегръщани...
Почти до скоро. До белия тигър, който вуйчо му за малко не сгазил на шосе в Германия, прибирайки се у дома след продължителен престой...
Играчките носят душа. Тази, която им подарим...

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails