Отново подхващам тема за децата... Виждат ли ви се несъвместими убийството и детето? Почти сигурна съм, че подобна мисъл ще предизвика дори протестна реакция у повечето хора, защото по никакъв начин общественият стериотип за невинността на детето не включва събития от такъв характер. А самоубийство? Реакцията ще е същата, макар че, тези, които са се сблъсквали с отглеждането на палаво и импулсивно дете, ще има миг колебание...
Да, детето не може да се свърже, нито с едното, нито с другото, просто защото то не разбира и двете. В ранната детска възраст то дори не възприема живота в неговата пълнота, а приема случващите му се събития и заобикалящ свят като даденост... Как тогава да разбере събития, които унищожават тази даденост?! Мимолетността на мисленето му едва ли ще допусне разбиране дори и че загубата на живот също е даденост...
Както и да е. Не това е в центъра на вниманието ми в момента...
А влиянието, което оказват... конкретно анимационните филми върху детето. Подхващам темата сега, просто защото съм афектирана от всъщност радващото ме богато въображение на детето ми, което уви както на него, така и на мен, може да изиграе лоша, дори коварна шега, а иначе темата съм си заложила от миналото лято...
Когато бяхме деца не можехме да се радваме на особен избор на детски предавания. За наша радост си имахме „Сънчо”, който общо взето маркираше края на лудориите за известно време и финала на деня ни.
Спомням си - и повярвайте ми не знам точко как и защо помня това – вероятно подсъзнанието ми е съхранило шока от случилото се все пак и все пак е имало някакво разбиране на събитието - предаваха детско анимационно филмче: главен герой – човече, интересното: имаше си чадърче, с което можеше да скача от каквито и да било висини.. Подробност е, дали филмчето беше сериал или единичен епизод, но съм сигурна, че съм го гледала в детската си крехка тригодишна възраст повече от един път.
В мен беше назряла идеята да опитам и аз. Много ми се искаше да мога да летя във въздуха като него... с чадърче и да усещам движението на въздуха и великолепието на полета. Смоням си дори, че си мислех, че вероятно тънките спици на чадъра ще се извият от тежестта ми и че може чадърът да се счупи. Но бях решила. Усещането си заслужава риска.
Не помня кога съм взела чадъра. Но помня как се бях качила на железните пръти на бабиния балкон. А баба живее на деветия етаж.
Не знам и по каква щастлива случайност се е появила точно тогава, когато е било важно. Приближила ме е лекичко и ме е отстранила от перилата... по думите й двадесет и повече години след случката...
Не съм я питала какво й е причинило това тогава...
Втори случай. Бях сравнително по-голяма, около пет. Отново анимационно филмче. Чийто образи не бяха особено богати – предсталяваха нарисувани с туш фигури върху бял фон. Птичето подскачаше от място на място и се справяше с куп препятствия.
Живеехме на място с голяма желязна порта. Вратите се държаха на вертикални тръби с големината на улуци. На височината на петгодишно дете беше изрязан отвор от вътрешната страна и там беше вмъкнат звънецът, за да е назавет от неблагоприятните климатични условия.
Именно през този отвор се бяха намъкнали семейство птички и бяха направили гнездо. Снесоха си яйца. И се излюпиха пиленца. От ден на ден пиленцата растяха, а цвърченето им обсеби цялото ми съзнание. Толкова много исках да видя малките сладки създания. А аз не можех, тъ й като не стигах до въпросното отверствие...
И ми хрумна гениална идея. Около мен беше пълно с шишарки. Казах си, ще хвърлям шишарките в дупката, а те нали са птичета – ще скачат от шишарка на шишарка и ще се изкачат до горе и ще ги видя...
Резултатът е ясен.
Бях задушила горките малки птичета.
По-късно получих упрека.
„Защо уби пиленцата?”
--
Аз бях убила пиленцата.
Всъщност още ме боли за тях.
--
--
Наистина се изисква да бъдем много внимателни за това какво гледат децата ни... и не само...
