Събрали се моми хубави...

Събрали се моми хубави. Коя от коя по-отбрана, красива и умна. Да изпращат своя си дружка, мома с лешникови очи, сърнени.
Не бяла саяна и престилки била препасла, а белодрешен ми чешир, вместо сребърни пафти - вълнен червен пояс с ремък.
Момата черен жребец възседнала. На свои си дружки благо се усмихнала и коня свой препуснала.
Не се развели коси на вятъра. Косите сега по водите в потока се носели...
Вече не мома, коня яздела, а воин с лешникови очи.
Такъв бил заветът – ако син нямало, на война най-възрастната дъщеря се отправяла...

Българката е жена горда. И хубава. Не по-малко ловка и дръзка.
Различното у българката е, че е предпочитала плитки си с други да сплете и от скалите в морето да се хвърли вместо в чужди ръце да попадне.
Моминска гордост, народна.
Не знам колко българско е останало в нас, след като тези истинските са предпочитали от скалите да скачат.
Но все ми се струва, че заради тази гордост българската жена и синовете й притежават уникални гени. Не сме земя дето всеки, който е минал, оставял е своето семе!
Ние сме българи!


Честита Баба Марта!

Кое лето е това от основаването на Дунавска България...

Драконче

Някога много, много отдавна, толкова, колкото човешката история не е в състояние да преброи, просто защото числата са абстракция и времето не може да се измери с цифри, които започват и завършват.
Имало село.
Тежка дан плащало селото – всяка година плащало на местния змей по една девица, не най-красивата, но най-умната. Защото Змеят бил обещал, ако била умна момата ще я върне и ще остави селото на мира.
Ситна надежда таяло селото и всяка година пращало най-отбраната си девойка.
И те всеки път тръгвали нагоре по баира към хралупата на безжалостния звяр да срещнат съдбата си и да се преборят с ума му.
Тази година по хълма се изкачвала поредната.
Но странно не било тегаво на сърцето й, а сякаш криле никнели на гърба й. Колкото повече се отдалечавала, толкова повече мъката и горестта на селото оставали назад и смъквали от тялото й не нейни одежди.
Изкачила се на Драконови поляни. И гледа Змеят бере китки и пее песни, и то звънки, за копнеж, за самота, за неволя...
Приближила се момата до Змея, а той сякаш отдавна бил надушил миризмата й и само се обърнал с лице към нея:
- По воля на селото ли тръгна или по своя?
И странен бил гласът на Дракона. Не бил мъжки, а женски. И трепнало нещо в девичето сърце и разбрало. Не жертва искал Дракона страшен, а другарка за събеседване.
А другите преди нея девици, усетили волността на вятъра, сами поискали при Дракона да останат и в селото си да се не завърнат. Нощем те били със своя си облик, денем от Змейовата пещера рояк водни кончета изхвърквали света да опознават...

Предлагам ти ябълка

Влюбеността остана някъде зад гърба ми.
Потокът неспирен от думи, сякаш замря.
Тихо се гушат палави мисли в зародиш,
Плахи да породят отново желание за полет.
Липсва ми жълтото.
Нито усещавам вятър в косите си,
В шепите си пусти този път не виждам лилави теменуги,
Нито аромат на горска свежест усещам,
Няма желание за екстремност.
Болката е тази, която отново става част от живота ми
И властва над тялото ми.
Не, не мога!
Ще оставя тези дела.
Ще се кача на моя делтапланер,
Аз не се шегувам,
Когато казвам, че ще летя.
Ще си сложа моята раничка на гърба.
Трябва ми само лист и молив.
Ще ви пиша обещавам,
Макар и на края на света,
Но затова, мили мои, ми трябва,
Някого, в когото да се влюбя,
Има ли някой, който обича игра на ума?!

Маргаритка :)

Обича ме,
не ме обича,
обича ме,
не ме обича,
обича ме,
обича ме,
обича ме,
обича ме,
обича ме,
обича ме,
нали,
обичаш ме?!
:)