27.3.11

Възрастта като магнолия


Почти не съм спала. Легнах си в 5. Събудих се в 10. И въпреки че няма да успея да изляза навън и да усетя прекрасното пролетно слънце, душата ми цвърчи от удоволствие.
Странно нещо е човекът. С ясно съзнание съм, че почти се съсипвам. Не ми остава време за любимите ми неща, благодарение на които се чувствам жива. Дори не съм спала удобно, защото вече съм навлязла в онази капризна възраст, когато смяната на матрака е фатална... И въпреки това – душата ми цвърчи.
Мисля си за малкото човече, което беснее навън, експерт в това да ме ядосва, за приятел далече, с която ми се иска да се разхождаме и после приседнем на пейката под едва разпъпилите се магнолии като от снимките й и друг, който винаги ми пълни душата... Мисля, си и за още един свестен човек...
Някакво странно слънчево смирение ме е обвзело. И не знам защо правя асоциация – като диво животно, излегнало се на припек...
Може би без да искам съм налучкала пътя...
Зрелостта е хубаво нещо!

24.3.11

Лидерът определя скоростта на тийма

Преди време попаднах на мисъл. От онези афоризми, цитати на видни личности, само че с насоченост мениджмънт. Мисълта - „The speed of the leader is the speed of the gang.” на Mary Kay Ash.
Тогава помислих. Отсъдих и харесах.
От няколко месеца не споделям същото.
Успешният лидер е не този, който е толкова силен професионалист, че налага бързи темпове на работа и развитие на екипа, който ще не ще бърза да го следва, а този, който знае кога с каква скорост да се движи. Защото движи ли се с прекалено бързи темпове, дистанцията между него и екипа може да стане твърде голяма и, реално, да го загуби. Естествено, от лидер, чиито темпове са незадоволителни, и екипът му се влачи с него, няма полза и той ще бъде детрониран според вътрешни или външни сили.
Така че нанасям корекции без капчица свян от големия ум, на който противореча, аз земната личност в женски одежди: Лидер е този, който знае кога колко бързо да движи тийма. – мое. ;)

19.3.11

За трети път...


За трети пъти си забравям очилата.
Аз не забравям. Или поне не забравях :)
Ако беше ми се случило преди години, щях да се разтревожа какво става с мен.
Може би да тупам по джобовете, проверявам по няколко пъти за ключовете, да броя три пъти, да се впрегна в стягане...
Малко по-късно, щях да го отдам на отслабналата ми памет заради, уви, напредването на възрастта и нямаше да възроптая... Деменция, какво да правиш! Не можеш да избягаш от гена и може би някой ден ще те тръшне Алцхаймера, но си мисля, че именно постоянното ми неспокойствие, толкова укорявано друг път, отново от мен, и с аритмиите ще запази все пак способността на невроните да се държат във връзка и предават сигналите, макар че, е тогава вероятно сърцето няма да издържи, защото пустата аритмия съсипва здравината на капилярите...

Сега, след като ми се случи за трети път за има-няма 9 месеца, само си констатирах, че трябва да си осигуря още един чифт на работното място...
Отдавам пропуска на разсеяността, която започнах да обичам неподготвено силно и неосъзнато от известно време. Цял живот се помня дисциплинирана, отговорна и изрядно организирана, всъщност, и малко разсеяна. Защото винаги бързах да свърша всички задължения, за да си оставя време за мен. А под време за мен разбирах, честно казано, мотаене.
От известно време насам осъзнам, че това мотаене ме е моделирало също толкова, колкото организираността, дисциплината и отговорността, защото съвсем естествено съм открила начин да медитирам, визуализирам, релаксирам, да смачквам моменти, за да се вихри въображението ми като стихия.

Семейният живот и предаване на щафета на задължения уби времето ми за мотаене-медитиране-мечтаене-ридаене-живеене.
Инцидентно възвърнала си умението, от месеци установявам вътрешна съпротива да сложа ред в безпорядъка у дома, на бюрото, десктопа или в чантата. Помня задачите си повече от идеално, срещите в 90% и никак парите си в портмонето. Държа си ревниво моята разсеяност и не искам, готова съм дори с животински рев да си я пазя и да не я пусна, нищо че се опитват да я изтласкат фактори и обстоятелства, социумни продукти и разни. Тя си е моя – разсеяността. В нея се намирам. В нея съм аз. Нещо повече, в нея откривам моята съзидателност!

Вървя си по пътя надолу след пребиваването с Майло на Марс. Шляпам си и се отдавам на пухкави мисли, леко горчиви – но какво пък и карамелът нагарча ;)
А между другото забелязвам-забелязахте ли, че пъпките на овошките са готови да се пръснат?! Никога през живота си не съм ги засичала толкова рано – когато зеленото скътано в кафявата ципа, едва-едва пропукало в микрометри, е готово да я отхвърли, за да даде воля на трепетното бледорозово разтворено в бяло... Миниатюрни пъпчици в капчици вода. Защото днес пръскаше дъждец...

12.3.11

Влюбена


Много е странно...
Усещането.
Когато тя дойде и като с черно наметало загърне света. Не, не го крие, а сякаш ме отнася в друга вселена. Изпълва всяка частица от тялото ми, всяка органела във всяка клетка и я засмуква и мята нанякъде
И аз се преобразявам. Превръщам се в нея и пътувам сред галактики с неистов трепет във фибрите ми.
Усещането е прелестно
Летиш без да имаш очи да виждаш къде, защото всяка клетка е като хиляди очи.

Тя е сова. Идва само вечер, когато настане тишина, когато светът замре и ритъмът на сърцето се успокои, когато чувам само тихото дишане на детето и прозорците на околните прозорци вече отдавна спят...
Не ми трябва да съм влюбена в някого, за да открия, че съм влюбена в света и обожавам от тленната си плът да градя нематериални светове...

Тя е сутрин. И е невинна като дете. Не прави планове за деня, а просто прави нещата, така, както децата без умисъл, просто потъват в тях. Тя обратно не загръща целия външен свят, за да го помете във вътрешна вселена, напротив. Сякаш всяка клетка се е сляла с другата, в нещо по-голямо, от което се образува непрестанно трептене. Цялото й същество се е превърнало в... Слънце. А за слънцата няма нито вчера, нито утре, те просто светят и се отдават...

Докато грее, една фея с посипани в косата цветчета, излъчваща аромат на свежест и пролет, сякаш я наблюдава и се радва, и в същото време цъфти. Защото един горски дух, бил той и фея, не би могъл да живее без слънце...

Прокрадват се слънчеви лъчи през клоните на дърветата, тихично шумолят като опитомени зверчета прогизналите от зимата есенни листа...
Пролетта докосва с нежните си бели длани всяко дърво и целува смелото стръкче от земята – утре то ще е цвете. Може би минзухар, откраднало от лъчите на днешното слънце.
Мирише...
Мирише на вечност.
Изникват куп обичани лица, които целувам. И се сепвам, че те не са до мен, а само хладкият въздух ми отговоря по моите навлежнили се устни.
Моите хиляди аз, които ме правят щастлива.
Които искат да избягат от онази самотница, която умишлено проявява склонност към скицофрения ;)
Закачам се :)
Просто, душата ми танцува под стотици овошни дървета и сред ръцете ми се сипят нежни вишневи цветчета. За жалост, сама съм. Но какво от това, като целият свят е мой!

6.3.11

Пак не спазих...

Пак не спазих наказанието.
И сама поведох детето навън.
По баирчето нагоре.
Упреквам се, когато наказвам, въпреки че се старая да е рядко, а напоследък някак не се получава... И вината за това като, че ли е повече моя. Защото детето има нужда от времето и вниманието ми и вероятно протестира срещу перманентната ми ангажираност с отпуснатост.
То е достатъчно малко, за да не разбира, че по-голямото наказание е за възрастния. И, че мен ме боли много повече от него, но съм родителят и трябва да направлявам някак пътя му.
И въпреки това не смятам, че това е методът, а за другият се изисква обратното на безсилието – време и отмора, за да му покажеш магията на живота, знанието и отношенията.
Вместо този път да удържа, отново хватката ми отслабна и пуснах птичката да пърха. И как би могло да е иначе?!
Заспивам с последната му снимка, получена предварително за 8 март с надпис „Обичам те, мамо”, на която очите му са някак тъжни и пусти. На фона на другата, от която сякаш изскача току-що събудилият се малчуган с пламъци в очите и ти казва: „Готов съм, мамо, за хиляди бели и още повече”.
Какво се промени?
Твърде много и нищо за тези десетина години.
Преминах през организираната, устояващата, всеотдайната, отдадената, замечтаната, липсващата... Показах му твърде много, на неподходящи възрастни, от които не би могъл да почерпи чуждия опит и намирам, че отново, този път с умисъл, трябва да повторя уроците – организираната, борбената, постоянно обичащата...
След две денонощия, в които спохожда съня ми, намирам отговора на отново отпадналото наказание – ако не друго, поне ще го науча да прощава, когато обича...

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails