Търпението 2

Миналата събота и неделя се почудих сама на себе си, защо поставям заглавие многозначност при тъпрението, особено когато имам предвид само две от страните му и по-скоро го оприличавам на монета...
Може би още тогава подсъзнанието ми е знаело повече от съзнателната ми част, а днес след като за пореден път ме е тормози въпрос, който честичко ме навестява от 2 години, изведнъж прозирам нов елемент от истината.

Търпението се препоръчва навсякъде като положително качество. Особено в динамичното ежедневие на жителите на мегаполисити като начин да се справят със стреса.
И действително търпението като огледална страна на нервниченето е прекрасно състояние. Търпението като способност да контролираш себе си, въпреки хаоса на околния свят и независищите от теб обстоятелства, е жизненоважна философия...


Търпението има и своята негативна страна. Страна, която не може да бъде отниманата и пренебрегната. Когато оставаш пасивен и просто чакащ да се променят нещата, търпението се превръща в оправдание за липсата на кураж и дързост да проявиш способност да си властелин на собствения си живот и желания. Търпението в този смисъл не може да се определи като безразличие, но особено много му пасва една друга думичка – бездействие...


Търпението обаче има и своята трета страна. Тук търпението е от комплексна величина. Зависи в каква насока го прояваш, доколко си замесен самия ти и доколко касае участието на други хора.

Да, търпението следва да проявяваме към околните спрямо нас и общите ни дейности. Да проявяваме дори спрямо собствените си умения, които няма как да придобием изведнъж, а ни е необходимо време за упражнения и усъвършенстване.
Търпението ни е необходимо, за да постигаме релакс, изпадаме в състояние на медитация, благодарение на които възстановяваме наранената си и изморена душа от съпротивлението при срещата с външните сили и оставаме годни за нови приключения...

При прилагането на търпение в неговата положителна страна, т.е. когато не се съкрущаваме под въздействието на стреса, неприятните събития, затрудненията и проблемите, когато не просто чакаме, а между другото планираме излизане от неприятната за нас ситуация, действаме и вършим куп други задачи, без които животът ни не би изглеждал пъстроцветен, дори и при този вариант носи риск... Търпението, когато продължи твърде дълго, изпива, отнема чувствата ти, преставаме да ги изпитваме, обезличаваме се... Да не изпитваш удоволствие от живота, това е цената, която плащаме за търпението, проявено в грешна насока, тогава когато сме запазили способността си да бъдем ротор в живота си.

Търпението в неговата многоизмеримост

1.
Не греша, нали, като казвам, че търпението ни е чуждо умение.
Чудя се кога точно се учим на нетърпение? Може би от онзи момент, в който се превръщаме все повече в социализирана личност някъде в детството към 10. Дали?

Ако се върнем назад, какво ще видим – едно волно дете независимо от ограниченията, което не познава времето. Не помните ли как детето може да каже "утре" на вчера и обратното, защото на мен ми е останал ясен спомен за това, естествено припомнен и от сина ми преди време...
Красиво е да се живее в извънвремието. А когато него, времето, го няма, просто и търпението е излишно.

А после след като се обвържем с останалите и сърцето забие в общо пулсираща мрежа, изведнъж искаме нещата да станат веднага.
И именно тогава се появява стресът, неудовлетворението, подчертават се неприятните ни качества... И съответно се извежда необходимостта от време за релакс и разтоварване, ако искаме, просто, нещата да вървят по-дълго време както трябва...

Питам се, можем ли да живеем в извънвремието? До колко можем да управляваме него, усещането за преходността, да грабваме мига и да бъдем в хармония с него...

Преди години си мислих, че няма по-добър учител от природата, който да научи на търпение и сливане с това измерение. Пример, бременността – когато в началото, докато се чудиш на магията на живота, се молиш времето на началото да отмине по-бързо, за да можеш отново да се чувстваш просто физически по-добре; после, когато нямаш търпение човечето да порасне, защото искаш да видиш как магията на живота расте в теб и ти наистина носиш живот и после отново ти се иска да мине времето, за да бъдеш толкова мобилен, колкото и преди, да ти стане отново чужд дискомфортът независимо от условията и най-важното – вече да видиш малкото твое подобие... 9 месеца, а сякаш текат столетия. И всеки ден мислите ти създават нови вселени и в повечето случаи, тези картини са красиви и топли, съвършени...

После след време забравяме на какво сме се научили и се втурваме отново в бързината на човешкия поток... Дори родителството няма такава власт над умението ни за търпение, защото освен да сме родители изпълняваме още куп успоредни свои лица...

А търпението е просто умение да запазиш самообладание и управляваш събитията в живота си, чувствата си и използваш полезно за себе си времето... Като умение да лекуваш себе си и се превърнеш в церител на околните ти...

Но... Това е само едната страна на търпението. То си има и друга...

Не се ядосвай за глупости

Мъдростта е качество, което ти дарява Бог. И с годините, сякаш се убеждавам, че да си мъдър е някак вродено.
Свикнали сме да мислим, че мъдростта е присъща на старците. Факт е обаче, че на края на своя житейски път, остарели, ние връщаме очите, с които сме гледали в детството.
Не знам, може би, беззащитността, слабостта, определят очите ни да виждат света по-голям от колкото е, да го виждаме пъстър и пленителен, дори когато е суров с нас. Достатъчно ни е просто нечий поглед и допир.
Има и едно друго крехко невинно условие.
Само като сме деца и остареем имаме време да играем, да се взираме в себе си и да творим чудеса във въображаемия ни свят, в нашата вселена.
Да, търсенето е спряло, защото всъщност, както старецът, така и детето, има всичко, дори и да не стига къшеят хляб.
Хващам се, че може би остарявам след като откривам, че реално от собственото ми възраждане преди 2 години съм спряла да търся. Не в този практичния смисъл... Но спечелих в друг, отново върнах оново властно чувство в себе си да притежавам галактики. Няма безпокойство, няма тревожност, има само доволство и усет на днешното, моментното, изпиване на мига.


След минути е утре. 19 май. Денят, в който преди години се радвах на сестра си. Сега щеше да направи 36. Времето минава по-бързо, отколкото душата ни може да се изплаши, а моята дори не можеше да плаче дълго.
Никога няма да забравя как в един от последните й месеци, кротко, напук на болката, която изпитваше, ми каза: „Како, не се ядосвай за глупости.”
Не се ядосвайте за глупости.
И бъдете мъдри по детски
Това осмисля живота ни :)