26.6.11

Хапче срещу падане


Настроението ми скача от тихо смирение, в безутечна тъга, понякога на косъм от празнота и с малко примес от болка. Опитвам се да не преплитам крака, а да държа сърцето си на пиедестал. Не мога да позволя на онази сивкава пустощ да завземе моето нетенекиено тяло. Не този път! И го държа като палава свещ във Великденска нощ с дълбока надежда да не угасне, докато стигна отново дома.
Стоп. Стоп. Стоп. Спирам онзи ужасен негативизъм, винаги идващ като плод на умора, погрешно раздаване, тихо ридание, делнична безмислена суета. Спирам и пак грабвам четка, за да прикоткам всичките „не”-та извън мойта глава. Срещу всяко „не” пъстро нещо ще нарисувам...
Ето на! Все още мога да властвам над вас.
Мигар може топло сърце тялото в студен душ да облее и изкъпе отново погледа чист?
Всяка мисъл, че съм, е някак награда.
Само това, което обичам -
ми дава живот -
това, което обичам да правя :)
Значи още не е късно?!
Още съм цяла!
Може би трябва само малко да поридая...

25.6.11

Влюбването


Този път няма да пиша първо на чернова, въпреки че си имам някои горчиви опити в загуба на неща, които после не мога да пресъздам със същата емоция както първия път...

Но животът понякога трябва да изглежда хазартен, без непременно да стои рискът от сребърен куршум в слепоочието, подобно на руска рулетка...

Къде задълбах, а искам да напиша за нещо толкова просто... Може би отново подсъзнанието е намерило отговор, преди да искам да си го призная.

Защото в областта, която в момента витае в мислите ми, всъщност, ако не действаш като в хазарта, просто не е истинско.

Спомняте ли си първото момиче или момче, в което някога сте се влюбили, още в детски години, когато чувствата все още са чисти без да са придобили съвсем формите на стереотипите, наложени ни от средата, в която се движим и ни формира?

Кое е това нещо, заради което сте се влюбили в тази, макар все още малка личност? Очите, поведението, въображението, доброто сърце...

Мисля си, че именно това, което ни привлича у другите по най-искрения и невинен начин, определя и ценността на собствената ни личност или поне желанието и стремежите ни да бъдем такива. Именно това е нещото, което може да ни накара да разбием бариерите, да дишаме, да летим или с други думи да се развиваме. Да не забравя, и да обичаме.

Моето момче беше с голямо чело. Какво да правя, имам слабостта да се влюбвам в интелекта на хората :) Не смятам, че личното ми IQ е на висотата, която искам, но обичам тези умове, които имат властта да отключат полета на въображението ми...

Вселената беше тясна при мисълта за него, а аз постоянно, от крехките си 11, мислех за него. Нямаше място за никой друг. Беше излишно. И авантюристично :)

Е, после как да не кажеш, че първата любов ръжда не хваща!? Не хваща, разбира се! Дълбоко в себе си още обичам това момче. И понякога се питам къде ли е и какво прави?


Поздрави, влюбени души!
И бъдете все така влюбени. Това е магията на живота :)

5.6.11

Мисля, че времето настъпи


- Не си ли самотен? - попита светулката.
- Не - отговори той, - защото строя кораби, а с тях мога да прекося хиляди морета и отново да намеря земя.
- Важно е само да има звезди, нали? - с разбиране промълви светулката :)


Когато светулката разбра, че той бе припознал звезда в нея, се запита - всъщност строителят на кораби може ли да обича...


Някак мисълта, че той бе видял звезда в нея, стопли сърцето й , в резултат на което светулката засвети още по-силно.
Строителят на кораби отклони взор от далеченитата. Почуди се какво точно се случва и от къде това мъничко създание намираше сили, за да свети толкова силно.
Помисли си, че би било прекрасно да има до себе си светулката за винаги и му свети в най-тъмните и беззвездни нощи. Тогава черното небе не би му изглеждало толкова пусто.
Мисълта му се сгуши някъде под лъжичката и странна топлинна обля цялото му тяло.
Светулката вече беше най-скъпата му звезда :)


Мисля, че времето настъпи.

Ще ти нашепна...


Притегли ме към теб
Ще ти нашепна тихи слова.
От сега виждам усмивката ти
И чувам смеха ти.
Притегли ме към теб,
Ще бъда нежна, обещавам.
Ще ти дам от моята топлина
Да, и в замяна ще взема от твоята.
Гладка кожа
И мека уста
Ще те целувам дълго и без умора
В такт с твойто сърце.
Нашепни ми обичам те
Така че само аз да разбера

4.6.11

Мисия - генетична


Чувствам се изморена, самотна и ми се плаче. Не смятам, че човек трябва да крие подобни свои чувства и състояния. Напротив, по-добре е да ги „изхвърли”. Още повече, че въпреки усещанията ми, се представям как потеглям на дълъг поход, в мундир и със сила на рамо...
Несъмнено е вече за мен, че някои черти от характера ни, темперамента, способностите ни, безусловно, се предават през гените ни... А аз съм издънка на родове на пълководци, силни жени справяли се години наред без мъжка опора и градинари сновяли по чужди земи...
Поклон пред жертвата, която са дали дедите ми, които напоследък улавям макар и мимолетно в онези мигове на самота преди решително настъпление. Да си воин е разкъсващо, мисия – нека да бъде на светлината, както на Паулу Коелю му харесва да определя – и гордо. А това значи да не се предаваш дори с ясното съзнание за трудния ти шанс. Всъщност, не самата победа е толкова вълнуваща, колкото пътят до нея...
Но ми се иска в малкото време, което ми остава извън битките, да мога да рисувам света като градинарите, лекувам с билките и свивам цветя от хартия...

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails