Всичко, което правих ненаситно, жадно и настървено в продължение на две години, някак се изхаби, изтля, изгоря, стопи и няма искрица огън, която да ме задържи да продължа да вървя, а да се влача не ми е по вкуса.
Трябва ли да си мисля, че най-накрая станах обикновен човек и се изморявам, както се изморяват и другите, и се отегчавам, както и другите, и дори ми втръсва да съм просто аз и ми си се иска да съм си буйното аз, което помня в детето преди да се е срещнало с вятъра в полето...
Може би станах човек след толкова лета и през лятото както на другите им се почива и аз се отдавам на спокойствие...
Ще измисля нещо щуро. Няма начин. Защото след като си се намерил. Си повярвал във възможностите си. Просто не можеш да продължиш така, като в хралупа за сън.
Продължава да ми се ходи из света с моята раница.
Междувременно се хващам, че съм станала жестока и мога да изпепеля с очи и да изям без окото да ми мигне. Просто, ми писна. Дали е нормално?
Странно, но именно така се чувствам силна, а силна не съм била от много години. Не помня и колко. Мога в разочарованието си целия свят да помъкна на гръб и детето си за ръка да проводя през гъста пътека.
Сега разбирам бащата на Икар, като него бих изковала криле, и като сина му бих изгоряла...
Само обаче едничка мисъл ме връща. За да се превърне фениксът в истинка птица, да се рее във въздуха във високо въздушни кръгове и душата му да се превръща във стихия, която теб, моя тиха страст, да обича :))
