За пеперудите...

Никой не би могъл да предположи какво се случва с гъсеницата по какавидата, за да се превърне тя в красива пеперуда.
Истината е, че в живота си имаме поне по няколко периода на гасеница, какавида...
За мен последният минава в оттегляне и може би изолиране, което всеки би определил като симптом на депресия.
Преди време се укорявах за всеки момент, който спирам и чувствам, че тялото ми се е обезсилило от липса на жизнена енергия. Днес, спокойно мога да заява, с искра в очите, че обичам моите моменти на тиха меланхолия. Защото това съм аз – смълчана мечтателка в образа не дете, тичащо свободно след високи дъхави борове...
Да, понякога се уморявам от делника, от блъсканицата в автобуса, от ненужните конфликти, от безсмислената надпревара... В повечето случаи, конфликти повече със самата себе си, отколкото с другите...
Периодите на какавида са ми нужни, не само за да дам време на образували се рани да заздравеят, да се открия на кое стъпало във вселената се намирам, да дам време на сърцето ми да похвърка, да погледна детето си в очите...
Несъмнено, те са ми нужни, чисто физиологично, за да дам почивка на тялото си и се зареди за по-нататък, но по-важното е, че намирам отново и улавям душата си... А да си тяло без душа е болезнено.
Не съжалявам, за нито един "загубен" период, в който и за самата мен е изглеждало, че се мотая. Защото именно тези моменти са ми дали най-много. Не съжалявам за несторени неща. Не знам точно защо – може би защото познавам възможностите си, живея "просто" и/или заради другия ми "недостатък" преди да взема решение за промяна по Достоевски да се терзая и измъчвам толкова дълго време..., че после не е имало смисъл да обръщам поглед назад.
Аз съм щастлив човек. И го казвам от момента, в който се боря за живота си самостоятелно и самоосъзнато. Вярно е, че и косите ми са побелели прекалено преди време, но още не ме притеснява и да търся отговор на въпроса "Защо?" и да усещам, че обичам.
Най-красивите пеперуди се раждат след времето, което сме дали на себе си!
Това е моята изнамерена истина.



1.11.11
Пиша отново след 3-4 дни. С усещането за ново познание. От този вид, който ни дарява животът. Откривам, че дори в повтарянето на една и съща грешка има смисъл. И се радвам. Очевидно съществото ни работи на същия принцип като мускулите и докато първия път се затрудняваш с извършването на едно упражнение, на втория вече си укрепнал и по-ефективен.

Отърсвам и повдигам глава от дупката, в която се бе скрила какавидата. И колкото и да е странно, въпреки обстоятелствата и платената цена, се чувствам щастлива. Затварям очи. Взимам дълбоко въздух. Дори днешните неволи са на милиарди километри зад мен и съм готова за нещо ново. Моя проект. Може ли да ме спре нещо? :)*

Докато какавидата не заспи завинаги, след всяко падане ще се превръща в още по-красива пеперуда. Действително мога да летя!

Танцът на вятъра

Омръзна ми да плача.
Отдавна не съм и онова момиченце, което гони вятъра и рецитира стихове в синхрон с песента му.
Превърнала съм се във вятър.
И събирам лилаво небе, с простора на плодородния хоризонт.
Планината е близо, значи и сърцето ми може да продължава да тупти, и сънищата ми да напомнят пътуване в миналото и паралелната мен, в друга реалност.
Не ми остава нищо друго, освен да танцувам,
и да бъда себе си,
събрала обичта, която светът може да носи,
в две шепи вода...
и малко огън, изникнал отвътре,
трансформирал се в зрънце.

За ситото и пясъка, брашното и майстора... ;)

"Понякога случаите пресяват хората най-добре."...

Цитат на момиче, което харесвам, и оказва се за частици от секундата успя да ме вдъхнови. Някои момичета по крилцата ще ги познаеш...

И ме провокира да се замисля и да дам образ на моите мисли, безумно делнични и с обект, който може би не си заслужава...



И си представих ситото, което се движи и отсява пухкаво сладко брашно, а в него остават твърдите трици. Да, събитията пресяват и за конкретния случай определят най-доброто, за да се получи възможно най-качественият продукт. Това, което може да заседне на гърлото, да разруши естетиката, да счупи зъб, редно е да се изхърли, нали?


Но от друга страна имаме и "обратния процес на ситото". Защото, когато търсим злато, именно острите късчета ни привличат, а не пясъкът.


Животът не е така еднопосочен и прост. Някои действително стават част от цялото на пухкав хляб, а единици са тези, които ще дадат ценността на рядко бижу.


Може и да е въпрос на избор от коя страна би искал да бъдеш. Въпрос и на възможности, и усилия, и ресурс, на душевност и принадлежност повече към общото или към своето... Или желание в даден момент да бъдеш от определена страна.


И пак ми се струва, че нещата са прекалено семпли, не такива каквито животът обича да ги създава. Трудно е да се каже, че едни хора са само брашно, а други са трици. Или пък, едни са пясък, а други - скъпоценен метал.


Защото има го и това, че пухкавият бял хляб ни докарва диабет, а златото може да изглежда някак скучно, студено, пред огърлицата от копчета, направена от момиче с окрилена душа.


Хлябът с трици е по-твърд, но и по-траен, полезен и, за мене, е по-вкусен, водно конче... :)


П.П.

Колкото до майстора... Животът като цяло е една постоянна река, в която по-често майсторът е случайност ;)

Събота, като събота някога

Първата събота, като събота от преди месеци, изскочила от миналото и напомняща ти за истинското в живота. Събуждам се без нужда от сън. С усмивка, защотото душата ми копнее да прегръща и да зарежда. Нищо, че точно предния ден вечерта се бе гърчила в някакви неясни кавги от липса на сили.
Денят е красив по своему. Целуваш въздуха и продължаваш да пътуваш, у дома е толкова някак затворено. И взимаш най-прекрасната компания, която изпълва живота ти и ти напомня, че не всичко е толкова напразно. И сякаш отново се събуждаш, проглеждаш, намираш, откриваш, че детето ти е станало почти истински мъж, и разговаряш с него без да губиш блясъка на небето – толкова е пораснал. И даваш от себе си, не само защото си родител, а защото то е пожелало и желае своя избор да прави.
Прекрасно е, прекрасно е, когато за сетен път се покаже, че можеш да даряваш слънцето другиму, за да се върти цялата вселена, не около теб, а около него.
И разговорите са оживени, и преоткриваш един нов свят в този, който си създал някога...
И после пак откриваш колко си заслужава всяко усилие и любовта ти се връща. Прочиташ жеста на бюрото си – мамо, ти ми даде, но и аз вече умея да се справям сам...
Чувствам се, и зряла, и улегнала, и може би стара, и мъдра, но и достатъчно млада, за да нося в клоните си още плод, и още толкова отворена, за да поглъщам от света, това, което все още не знам... И отправям спотаена молитва – дано, така продължава да бъде.
Само да се събуждам с усмивка. А затова само малко сън е достатъчен... :)

За светлината в нас...

☼


Видя как очите му се отдръпнаха някъде далаче в дълбокото и загубиха блясъка си. Завеса тъга се плъзна по лицето му. Видя го как бавно се обърна и се отдалечи в тълпата войници. Но нямаше време, защото войната го чакаше.

...

Беше станал свидетел на последната сцена. Вождът за пореден път не оправда доверието му. Битките все по-малко бяха негови и на шепата народ, която му бе останала и с която защитаваше единственото, което им бе останало – земите им.
Вождът му бе обещал, че ще му помогне да си ги върнат отново, но че ще трябва първо да отблъсне набезите на хуните, които плячкосваха и изтласкваха неговия народ.
Той се съгласи и беше редом до него и дори в трудни моменти посичаше и неговия и своя враг, и му даряваше целия си ум, за да изтласкат врага надалече.
А се беше изморил. Не от битките, нито от сраженията, нито от глада и жаждата, които съпровождаха войнишкия живот. Крепеше го мисълта за жена му, за децата му бели, които растяха далеч без да го познават. Кървеше сърцето му при всяка новина за загубен негов клан, за убит човек – защото той познаваше добре всеки от хората си, и името му, и мечтите, и болежките.
Докато бе бродил дълбоко в полетата бойни бе загубил земята си, дома си, вероятно и останалото малко от народа му, неприсъединил се към войската, бели жени, старци и деца.
Дълбоко плака, когато вождът отказа помощ на стареца, изтина лицето му когато не отвърна на жената с детето, която бяха срещна ли по пътя си и го откъсна от сърцето си когато остави момчето на клоните...
Обърна му гръб, а войниците му, шепа юначни момчета, застеноха редом до него. Знаейки, че вождът има право да отнеме живота им... Но те принадлежаха нему, който им бе обещал земите, който носеше децата им на рамо, който ги спасяваше на полето...

...

Вождът тихо сведе глава. Извърна се бавно. Воденичен камък смаза душата му отвътре, макар краката му да издържаха натиска и не подведахо тялото пред хората му.

- Воини, на бой!

И сам се почуди с каква сила гласа си изпълни. Битката беше последна. Нямаше да има друга след нея.

...

Бяха останали сами. Съвсем сами в пустошта на полето. Вече дори възгласите на братята им по съдба не се чуваха, потънали далече зад хоризонта.
Бяха останали 9.
Само деветима смели мъже.
Сиротни души без дом и семейства.
Земята им назад я нямаше. Напред бе чужда.
Тогава воинът стана. Бавно изправи се сякаш върху раменете си огромна скала носеше. Извади меча си, неръждясъл от чужда кръв. И в земята го забоде.
- Момчета, тук ще строим!

...

Битката бе последна. И войната свърши. Връгът бе изчезнезнал. Бе сторил това, което се чакаше от него. Народът ме бе устоял. Малките хора, които до скоро не знаеха що е куршум и милееха за чуждата болка, като за своя.
Настана веселие. Върна се кръвта на лицата им. Върна се светлината в очите им. Той знаеше, че е изпълнил дълга си и бе време да връща малките хора с големи сърца във дома им.
Държеше да мине отново по същия път. Едно момче го чакаше горе на клоните, и майка с дете на ръце, може би старец...
Свали юначето малко. И се огледа. Видя нещо, което преди го нямаше.
Зад гръба му се голям град се издигаше. С бели стени, с лъчисти прозорци, с яки покриви и живи цветя по балконите...
Малко хляб им трябваше, малко вода, за него и войската му омършавяла.
Хората се затичаха и приютиха, нахраниха воините. На градоначалника воинът-вожд бе поискал да поблагодари. И седвал, оклюмал тежка глава, заради хората дето бе по пътя си загубил завинаги, чакаше с тихо сърце да стисне мъжка ръка.
Двамата се гледаха с тиха лица. Изпити от болката, но с живи пламъчета в очите, за дето бяха дали опора на други да сеят жита.

- Ти бе най-добрият ми воин, и стратег, и другар. В теб винаги съм вярвал и за пореден път ми показа, че моето доверие си оправдал!
Град съгради.

За цената, която плащаме - ІІ

И защото животът не е една права линия, която да следваме и предначертаваме, а изпъстря пътя ни с предизвикателства. И може би, слава Богу, защото не само, че иначе нямаше да е интересно, както обича да казва шефът ми... Животът за време от половин година ме постави в ситуация, в която да погледна и от другия ъгъл за цената, която плащаме, в отговор на - Цената, която плащаме

За себе си, доказах правотата на една вече изживяна и осъзната истина, започне ли човек да изпитва недоволство в направлението, в което посвещава силите си, значи посоката е грешна, в смисъл, не е неговата...
Това обяснява и защо толкова дълго не съм писала тук и дори защо последните ми текстове са по-нарядко.

Преди време ми се искаше да напиша, че ако не минавам от тук, през блога си, този малък оазис и пристан на мислите ми, и мой си релакс, разговор със света и споделяне – то значи просто ме няма, в единия или другия смисъл.

Е, през последните ми две седмици, може и малко повече, ми се случи да умра. За пореден път. Но отново животът в онези микроскопични клетки, които изграждат само една част от мозъка, се събра самостоятелно от мен и ми помогна да си стъпя на крака много по-бързо от последния път...

Опитът е ценно нещо, дори когато не осъзнаваме. Уловил изтощението ми, неудовлетворението ми, организмът ми, воден от негово величество мозъка, просто ме остави да се разболея. За няколко дни. Но без мисъл, без сила, без светлина... Вярно, мина бързо, простичка инфекция...
В друг случай бих се разтревожила, че за половин година на два пъти се разболявам, като буквално се стоварвам в леглото без да мога да мръдна от безсилие. Такова нещо не ми се случва с години, а сега...
Но разбирам, че организмът сам е немерил път да ме защити, като изтласква преумората, недоволството, всеотдайността, прекалеността, грешния максимализъм и перфекционизъм, не-тата, зараждащия се негативизъм, загуба на облик..., веднага от тялото.
Прилича малко на онази философия на мъдреците в индийските ашрами, които виждат в разболяването на новите си поклонници изцеление на духа. Съществото ни се чисти...
Другият случай е организмът да остави цялата тази дълга поредица, недоизписана даже, да работи, да дълбае, ненаситно да изяжда пластове от съществото ни с времето. Всъщност, този път се превръща в хроничен болестотворен процес – платих си вече един път с болки...
Ако се разровя във философията на източната медицина, сигурна съм ще открия, че единият орган е на гнева, а другия на живота и раждането...
Всяко заболяване си има своята предистория, но тя не включва само срещата на организма с факторите на околната среда, дори наследствеността, а и ума ни...
Така че не позволявайте чувствата ви да се превърнат в анамнеза. Защото негативните мисли ни разяждат и чисто физически от вътре и поставят, макар и бавно, началото на онези нелечими неприятни хронични, най-вече, автоимунни заболявания.
По-добре – нека мислите ни да лекуват.
Което е най-трудно - да погледнеш света с чисти очи, да отвориш сърцето си, да прегърнеш вселената отново и да летиш наред с вълните в пространството, по начин, който си в синхрон със себе си и с нея, вселената :)


А продължението на приказката?...
В следващия пост :)

☼


Посвещавам на всички, които в даден момент от живота си са били разочаровани, но не за неполучените наготово неща, а там където са хвърлили съзнателно и несъзнателно сили и са се раздали... Може би излишно, може би прекалено, вероятно и точно, но това няма значение... :)


19.07.2011 г.