Вглеждам се в любовта като малка снежинка в ръката ми, толкова прекрасна, загадъчна и нежна и, имаща само миг в топлината на шепата ми...
Времето на любовта казват е 3 години. Толкава е трайността на бурните чувства, на силните емоции, на времето, когато мисълта за другия хвърля в хаос всичките ти сетива и ги изостря до краен предел, тогава, когато ароматът на нечия кожа може да предизвика взрив от ендорфини и серотонин, за да напълни устните ти с форма и цвят на малини...
Не, не беше така при мен. Не заради малините или аромата...
Мисля си, колко си заслужава, когато сме влюбени, да не губим време за тривиални обикновени неща. Сега жадно поглъщам музиката и ми се иска така настървено още да бях записвала, да бях разхвърляла дори цветните туби, без посоки, както детето умее, за да създаде в стената до себе си път към вселена...
Никой друг не би могъл да създава така, както влюбеният, дори мечтателят, дори пътешественикът, не би могъл...
Спомням си, как преди години уморена, не, изцедена, унищожена, почти заличена от делника, реших да се върна към детска мечта... Само тук може би е странно възрастен наред с кандидат-гимназисти или студенти да тръгне на курсове по рисуване.
Това е може би първият талант, открит и изоставен, някъде закърнял още в годините на детството... Но един ден си спомних лекотата, с която съчетавах цветовете и разчупвах светлината. Без техника, без форма, без правила, но на преподавателката ни художничка така и харесваше...
На урока като възрастна открих, че ръката е просто като замръзнала...
Преди месец прегледах трите рисунки от този период. Да, може би стават, показват око, но душата ми замръзва, с всеки щрих, на молив, с всяко нанасяне на нюанс, сякаш гледам бездиханни сълзи...
Днес, гледам списъкът с блогове и откривам, че художникът, който преди 3 години съм избрала в листата, е започнал да внася повече светлина, като пеперуда, която току-що се откъсва от цвят, жените продължават все така да изследват човешката душа, момичето с момиченцата все така продължава да създава светове с кулинарната си страст и междувременно се е превърнала във фотограф...
А аз сякаш вървя по някаква синьо-сивкава пътека, спокойна и леко усмихната, в права линия, със слушалките, които губят ритъм от време на време, заради страстите на сина ми... Без да спирам хвърлям поглед през моето дясно рамо. После бавно обръщам глава към лявото. Защо някак в този живот не успях да събера едната с другата любов, а ги разделих на реалната и мечтаната?...
Напоследък се улавям, че съм обърнала нещата някак, и работата ми се е превърнала в хоби, с душевното спокойствие, което само то може да създаде, а хобито създава някаква празнота в сърцето ми.
Слушам гласът на влюбен човек, в ритъм, който събира реалността, мечта, и дори мокри сънища в едно... Опитвам се някак жадно да се храня от звуците, които съм улавяла преди в полетите.
И откривам за себе си всъщност, доволна ще бъда, когато в работата си бъда толкова влюбена.
Прости ми, Слънце, но и ти още не си го изпитал. Остава ти само едно стъпало. :)
