Мечта, и карма, и психотерапия...

Вече не съм сигурна дали писането е моята осъществена и неосъществена мечта...
Обич, както ми харесваше да го определям преди години, когато разграничавах усещанията си с тези от снимането...
Или по-скоро терапия...
Писателите би трябвало да са най-големите "автопсихотерапевти", нали... Особено автор като Достоевски, когото обожавам, Верн или... Защото независимо от съдържанието и сюжета, текстът може да се тълкува като търсене на път към решение, успокоение или просто избягване на реалността и потъване в по-красив и пъстър свят... Нещо като наркотик без неговите странични ефекти, макар че...
:)
Защото по ред житейски обстоятелства пренебрегвам мечтата на 12-годишното момиче, жива до днес в мозъчните ми клетки. Дори и сега, когато сравнително скоро се сблъсках с прозрението, че изворът на собственото ми щастие може да бъде само осъществяването на тази мечта, дори придобила самоувереност в реалистичността на изпълнението й, като че ли я изоставих втурнала се, уж, за малко по страничен път.
Преди месеци си казах, за да тръгна по избрания път може би ми трябва само едно малко детенце, защото моята детска мечта е обвързана със света на децата... И Бог, само както Той си умее, отново ми даде най-съкровеното в изпитание.
Съвсем наскоро тръгвайки си за пореден път закъсняла, незнайно защо ей така в главата ми се оформи мисъл, че моят път тук на това стълбище е вече приключил и каквото е могъл той да ми даде, съм го получила. Постигнах достатъчно много за едно място, което може да се постигне и даде стабилност – осигурих си работно средство, и мобилност, и дом, и увереност, случи ми се невероятна мечта не само да работя, но и създам екип, и най-невероятното – Бог отново да ме изпита :)
Аз съм щастлив човек.
Аз съм богат човек.
Сега само ми остава да прокарам път през тресавището на трудностите, които винаги са ме спирали и плашели, и от които толкова зависи делничният ни живот, да се наложа над тях и опитам да стигна моята звезда...
Пожелавам си успех...
Не, може би, по-точното пожелание е...
Пожелавам си любов!

Не знам защо се харесва, когато казвам, че ще играя на зарове...

Не знам защо се харесва, когато казвам, че ще играя на зарове...
Вчера реших да проиграя време от почивката си... на зарове.
Пожелах си да отида на кино. Сама, моля ви се или с някой приятел. Но защото трябваше бързо да стане, не позвъних на никого, а и събота сутрин съм в състояния на след делничен махмурлук и съм негодна за комуникация. Мда, прекаляването е в кръвта ми :)
Представих си как седя в салона и поглъщам с очи бързо редуващите се картини на екрана и слагам в устата си карамелизирани, хем сладки, хем леко горчиви, пуканки...
Реших, че ще гледам първия филм ,който започва най-скоро, за да е честна играта на зарове.
Полутах се малко след като в менюто на киното за зрелищна консумация не ми допадна и едно заглавие, а, честно казано, вече не ми се губи време за филми, които не ми дават това, което искам да ми дадат или поне малко пасват на душата ми.
От чудене пак стигнах до заключението, първия най-скоро, защото и без това у дома ме чака куп работа и представата ми за пуканки малко по-малко започва да избледнява...
Попадам на „Високо напрежение”. С погрешна, макар и бегла представа за филма, разочаровано откривам, че дори няма да видя поне актьора, когото харесвам. И хоп името на Де Ниро на четвърто място  с големи букви. О, Боже!
Филмът ми предложи и хапчета и синапси и разгръщане на човешките възможности на ума. Динамичен и леко сладникав. Комерсиален, но с тематика като за мен. Де Ниро не показа, че играе, не го усетих дори. На младия запомних само натрапено сините очи.
Е, бях доволна. Хапнах карамелизирани пуканки. Самолюбието ми беше задоволено. Мозъкът ми разбуден.
За първи път така отчетливо играя, с мисълта да играя и съм доволна от полученото.
Интересно нещо се оказва късметът, като на действителност изпълнен някакъв божествен виртуален сценарий...
Въпросът е дали в личния живот да играеш на зарове е уместно?! И някак пак неусетно за себе си отговарям. Колкото и в този живот да се обмислят вариантите за дадено действие и се избира този, който в перспектива може да донесе най-добрите дивиденти, животът е гъвкава плетеница от събития и хорски намерения. Да не изчислиш дадена комбинация от събития от ранната точка А към по-далечната точка Z е вероятна, най-малкото защото пак ще пропуснеш с течение на времето новоформиралата се призмена страна , и рефлексията на проекцията ще бъде отклонена, така че не е ли по-добре просто да не се губи време в толкова предварително обмисляне...
Може би трябва повече да се доверявам на предначертаното в биологичната ми програма и матрицата на жизнения ми път и оставям да ме води първичният избор, а той някак си май оказва се не бърка.
Мда, това обаче, както бе казано и във филма, зависи колко информация все пак си вмъкнал в мозъка си и колко си се блъскал ;)

10.04.2011

П.П.
И точно сега тези думи мои ми помагат да се успокоя.
Кой казва, че няма полза от дневниците при нашето късопаметство... ;)

Да се разкъсаш, и изгубиш, за да можеш отново пак да се родиш...

Може ли да ви поговоря малко за бременност. Виждам сърцето под моето сърце и очите ми се навлажняват. Защото с цялото си същество проумявам каква магия е животът. Това са сълзи на радост. Но не от сантимент. А от благодарност. Животът е решил да внесе този път баланс в противовес на смъртта. Същата онази гостенка, която идва без предупреждение, без жал и без време, за да отнеме свидното ти и да разкъса света ти.
Смъртта отнема години, показвайки колко жалка може да бъде биологията ти и колко далеч и как липсва понякога Бог.
Животът е точно обратното – толкова крехък, но упорит, даващ ти криле и пърхане, което нищо друго не би могло да създаде у теб същото усещане.
За да се случи обаче, струва ми се трябва да го поканиш... Не може би да изкрещиш, за да го призовеш, да му се скараш къде се губи, да му се вречеш, да съгрешиш, да се забравиш... и все пак да си позволиш да поемеш глътка въздух...
За да настъпи магията...

Скъпи лельо Цеце и Стефчо, чичо Ицо, страшно съжалявам за слънчицето Боби! Пътят на Ангелите на земята, уви, е кратък...