Светът се променя. Динамично, въпреки съпротивлението на навиците ни. Мисля, че още никой не знае накъде. Отминаващата криза за мен беше време, в което просто се размениха някои икономически неведоми за масите прослойки, като новите първенюта изтласкаха стерилния колониалист.
Всичко си е в реда на нещата. Един обществен строй заменя друг, както е било винаги досега в човешката история. Не съм сигурна, че все още знаем името на новия.
След разместванията на икономическите прослойки естествено идва ред на смяна на политическите фигури и клики, представляващи грохналия старец.
При подобни сцени винаги има кръв и точно това най-много не ми допада, тъй като си отиват хора, които могат да бъдат само образец за същността на човека. Жертвата им се забравя бързо и е повод новият октопод да се намести, за да смуче от същото, което се е хранил предшественика му - човешка плът.
Не знам дали да бъда оптимист или реалист за човешкото бъдеще, струва ми се бутафорно и загуба на време. Единственото, от което виждам смисъл, е да не забравяме да потупаме по рамото човека до нас, с който можем да посадим дърво и да се устремим в полет към звездите.
Всичко друго издава тежък дисонанс с онези лъчения, от които се е образувала материята и това, което я придружава.
В човешката история като никой друг път идва времето на кастите. Епицентловете, мисля, вече са известни. Не става въпрос за държави. Става въпрос за кръгове и периферии.
Ние си оставаме в пограничната зона.
И може би, именно това ни е спасението. Отново.
