Не ме закачай!

Плакал си.
А аз дори не съм разбрала.
Защо не се опита да ми кажеш,
Че името ми всяка нощ във мрака шепнеш
и търсиш ме по здрача.
Нима не ти нашепнах,
и вятърът при тебе не отнесе,
мечти, които да обичат,
с криле на птица в полет.
И после ми обърна гръб.
Отново без да промълвиш,
един въпрос да зададеш.
Не, мили, не лъжи се,
Животът не започва,
когато сълзите пресъхнат.
Понякога животът диша,
когато в очите ти сълзи напират
и позволиш другиму
сълзите ти със устни да попива...

Тайничко

Не, не, този път не се разхождам под черешите.
Не търся цветовете им във клоните.
Напротив,
Имам велосипед!
И тича вятърът във спиците,
през цветове във розово без чет,
ах, колко бързо само, моля те,
намирам те след стволовете...
Не искам разговори тихи,
Напротив, смехът ми чуваш отдалече,
Светът е с въздух кристално чист
Пренасящ радостта ни.
Обичам те.

Радвай се

Не се смей на мислите ми,
Нито на желанията и мечтите ми,
Защото се смееш на мен.
Аз съм цяла с вихъра на милиони усещания,
с поглед, който едва ли можеш да проследиш,
защото диша със сърцето ми.
Не се смей, нито пък се усмихвай,
Защото в мълчанието ти,
могат да се намесят хиляди шумове на звънци
и да ни разделят.
Вместо това, ме прегърни,
И прошепни името ми,
с набъбнали устни,
жадни да ме целуват...
Помниш ли моето име?
Помниш ли как се казвам
или делникът отдавна скъса тази верига,
която душите ни някога в клетва без
свидетел се обрекоха...