Неочакван словоред

Преди два дни се сбогувах с Родопите. Или поне така си мислех. Обладана от усещането за липса на контакт. Бях в земя застлана от тъмнозелен иглен китеник, в която очаквах да чуя древна орфеева песен, а ме посрещна друго присъствие.

Може би ме беше обладал дявола - той напоследък ми е чест спътник и се хвърляме взаимно в луди бесове - не знам. Само знам, че с гърба си усещам как планината ме тегли назад в някаква безпощадна предсмъртна прегръдка, в която не жертвата гине...

Като някаква метежна безнадеждна любов е, която изначално е обречена на фаталност до край. Припомня ми солен привкус на стара любов и раздяла, може би защото по тези земи крачат, или са крачели, хора с подобни гени, чиито носителите с открояват с особен темперамент...

Хората са странни там. Не масата, защото те са лесни за прозиране, захвърлящи те в другия край на вселената, в средни векове и граници, които отдавна си смятал за минало...

Сред тези хора, за които вярата е просто без значение пред живота и запазване на собствения бит, които се ползват за почва на натрапване, сякаш от дън земята изскачат исполини, които се вглеждат в очите ти, за да разпознаят собствените си корени.

Странна земя е това Родопите и не искам да я дам на никого, защото сърцето ми ще бъде посечено, бездиханно, без душа. И четеш потеклото болярско по челата на исполините и заданието да пазят и градят...

Липсваше ми камбанен звън. И не толкова на мен, колкото планината бе замряла в някакво протяжно плато да се наслуша, а такъв от нийде точно на Успение Богородично не се и тихо чува, и пръстта някак е жадна да чуе познати звуци и реч. А е пусто. Пусто. И единственият параклис в околността, скрит в гората, пустее затворен, защото...

Българинът отдавна е напуснал Родопите.

Бездиханни записки

Пред мен стои гледка, която съм виждала само в сънищата си наяве. Цветовете насреща ми се редуват в истинско зелено, синьо, жълто, сламено, охра, бялооблачно... Картината изглежда като захарно петле в прозрачно бецветно... Което оставя усещането, че дори не се налага да го държиш за тънка дървена дръжчица, а можеш да го пуснеш и просто да се наслаждаваш, без да се страхуваш, че гравитацията ще свърши своето...

На отсрещния бряг на изкуствено създаденото езеро, се откроява джамия. Бяла е. Твърде заострена кула. А погледът ми е свикнал с меките кубета на кръста. Странно ми е, защото въздухът е същият. И съм отседнала в дом, който има чиста душа. Прането мирише на деликатна естествена свежест без изкуствената белота на излишни химични елементи.

Бих била тук цял живот, а оставащите ми дни не са така много, за да ми стигнат да се насладя на гледката колкото искам.

Зад мен усещам силата на вековна гора. И макар точно тук, където съм да се усеща сблъсъкът между водораслите и тинята от водния басейн и стволовете с техните игловидни листенца, въздухът с мирис на мека почва с мукус и борови връхчета ми нашепва, че може да ме запрати във времена, които изгубих...

Още не съм се отдала на сладостта да попътувам в миналото, или бъдещето, или другите измерения, само загатнах на фибрите ми, че ето, точно тук, мога да докосна изгубена реалност и позволя най-сетне на милиони клетки в мен да поликуват живота.

Докоснах се до града, който бих нарекла по-скоро по друг начин. Хората са други. Докато отстрани можеш да се запознаеш с най-невероятните стъклени живи сини очи и се докоснеш до произхода на евпорейското население, защото си на 100% убеден, че усещанията ти са по-верни от плахите догадки на съвременната наука, в центъра на града откриваш друго доста по-близко измерение.

Забрадки. Не зная какво крият или разкриват забрадките. Но си даваш сметка, че една друга култура наистина присъства на земята, която си възприел за родна. Хората са същите, със същите тревоги, емоции, но малко по-различни нрави..

Замислям се... Върху впечатлението, което създадох у младо момиче, чийто поглед подсъзнанието ми явно бе установило преди мен самата и откъсна от делничното ми семейно общуване. Тук където към "жините" има особено отношение, без значение от принадлежността към религията, си някак държан като заложник на хорското внимание. А аз си позволих, макар с цялата си любов, за да не засегна с жеста си човека спътник в живота ми, да прибера сложената между устните му цигара...

Изненада, възхита, любопитство, чистота... Какво ми говореха очите отсреща? Понякога липсата на острота на зрението не ми помага за детайлите в картината... Но въображението, въображението, то винаги е напасвало липсващата проекция точно.

Връщам се към боровата гора. Толкова вековна, колкото и зараждането на човечеството...

И несъзнателно пак виждаш по-ясно геополитически проекции, които са заложени преди векове и които не са чужди, а станали естествени и проследяваш линии...

Не зная защо се сещам за Грузия. И прекрасните движения на танцьорките на техния национален балет. Лицата на жените със забрадки са бели и нежни. Забрадката не би могла да прикрие женствеността и красотата им, напротив сякаш предпазва нежността и наранимостта им от околния свят. Тънки вежди и блестящи очи... Странно ми е. Но е естествено тук...

Владението на моите мистични Родопи е скътало толкова различни светове...Това е планината на Орфей и няма как да е друга планината, която пее...