Времeто е най-верният показател за истинността на чувствата и желанията ни.

26.2.12

... като снежинка в ръка


Намерих импровизирания албум от преди, може би, две години. Слушам музиката, подбрана от най-влюбения ми период от живота и... Започвам да губя твърдината под краката си.
Вглеждам се в любовта като малка снежинка в ръката ми, толкова прекрасна, загадъчна и нежна и, имаща само миг в топлината на шепата ми...
Времето на любовта казват е 3 години. Толкава е трайността на бурните чувства, на силните емоции, на времето, когато мисълта за другия хвърля в хаос всичките ти сетива и ги изостря до краен предел, тогава, когато ароматът на нечия кожа може да предизвика взрив от ендорфини и серотонин, за да напълни устните ти с форма и цвят на малини...
Не, не беше така при мен. Не заради малините или аромата...
Мисля си, колко си заслужава, когато сме влюбени, да не губим време за тривиални обикновени неща. Сега жадно поглъщам музиката и ми се иска така настървено още да бях записвала, да бях разхвърляла дори цветните туби, без посоки, както детето умее, за да създаде в стената до себе си път към вселена...
Никой друг не би могъл да създава така, както влюбеният, дори мечтателят, дори пътешественикът, не би могъл...
Спомням си, как преди години уморена, не, изцедена, унищожена, почти заличена от делника, реших да се върна към детска мечта... Само тук може би е странно възрастен наред с кандидат-гимназисти или студенти да тръгне на курсове по рисуване.
Това е може би първият талант, открит и изоставен, някъде закърнял още в годините на детството... Но един ден си спомних лекотата, с която съчетавах цветовете и разчупвах светлината. Без техника, без форма, без правила, но на преподавателката ни художничка така и харесваше...
На урока като възрастна открих, че ръката е просто като замръзнала...
Преди месец прегледах трите рисунки от този период. Да, може би стават, показват око, но душата ми замръзва, с всеки щрих, на молив, с всяко нанасяне на нюанс, сякаш гледам бездиханни сълзи...
Днес, гледам списъкът с блогове и откривам, че художникът, който преди 3 години съм избрала в листата, е започнал да внася повече светлина, като пеперуда, която току-що се откъсва от цвят, жените продължават все така да изследват човешката душа, момичето с момиченцата все така продължава да създава светове с кулинарната си страст и междувременно се е превърнала във фотограф...
А аз сякаш вървя по някаква синьо-сивкава пътека, спокойна и леко усмихната, в права линия, със слушалките, които губят ритъм от време на време, заради страстите на сина ми... Без да спирам хвърлям поглед през моето дясно рамо. После бавно обръщам глава към лявото. Защо някак в този живот не успях да събера едната с другата любов, а ги разделих на реалната и мечтаната?...
Напоследък се улавям, че съм обърнала нещата някак, и работата ми се е превърнала в хоби, с душевното спокойствие, което само то може да създаде, а хобито създава някаква празнота в сърцето ми.
Слушам гласът на влюбен човек, в ритъм, който събира реалността, мечта, и дори мокри сънища в едно... Опитвам се някак жадно да се храня от звуците, които съм улавяла преди в полетите.
И откривам за себе си всъщност, доволна ще бъда, когато в работата си бъда толкова влюбена.
Прости ми, Слънце, но и ти още не си го изпитал. Остава ти само едно стъпало. :)

5.2.12

Да обичаш на инат в моя си версия


Пак прогоних съня си, преследвал ме през деня, заради рано отворени очи дори в края на седмицата. След отметнатата работа и болката в мускулите, след противоречивата радост и горест в един ден, отварям широко очи.
Всъщност, какво иска да каже безсънието ми безжалостно на моето полубудно съзнание. И този път ли жестоко разбули както винаги, прозрение за усещане в самота и защо ли?
И отново се връщам към нечии устни, за да отпратя анализа на ума ми. Отдавна се уморих да пресмятам, колко добро и колко лошо ми дава действителността. Просто я подчинявам и я използвам да ми дава това, от което на момента се нуждая.
Поглеждам с дълбоки очи в душата си и се питам, защо ли трябва точно сънят ми да ми напомня защо съм жива.
Целувам наум желани уста и потеглям, както винаги надалече. Само аз мога така, да пътувам както птица за първи път е овладяла крилете...
Този път със сигурност знам какво душата ми не харесва. Няма начин хляб ще и дам. Грешката беше там, а не в сърцето.
Само място където огън да дам, търся, и стана желана,
Когато до гнездото открия скала, от която за полет да мога всеки път отново да се изтласквам.
Ех, момче, как горчат и са сладки твоите устни...
И как бих целувала те до там, където мракът теб и мен ме погълне.

29.01.2012 г.

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails