И този сън се случва

И този сън се случва...
Хубавото на сънищата е, че едни пристигат при теб по-бързо, други по-късно.
Трудно можеш да проследиш хронологията на събитията по сънищата.
Има сънища неочаквани.
И изненадващи с настъпването им в действителността. След двадесетина години.
Сякаш насън си прочел живота си.
Нищо чудно.
Тъгата е бежова стара хартия.
Мъката е сива и плоска.
Самотата е равно поле.
И може би електрически жици.
Радостта е слънчева.
Трепетна.
Бързоходеща.
И звънка.
Радостта е свързана с детска ръка,
в твоята шепа,
с рамо до твоето на дете.
Нищо, че сам бродиш в полето
в мъка оставил забравени корени.
Нищо.
Щом си склонен сам да проправиш пътека.

Неочакван словоред

Преди два дни се сбогувах с Родопите. Или поне така си мислех. Обладана от усещането за липса на контакт. Бях в земя застлана от тъмнозелен иглен китеник, в която очаквах да чуя древна орфеева песен, а ме посрещна друго присъствие.

Може би ме беше обладал дявола - той напоследък ми е чест спътник и се хвърляме взаимно в луди бесове - не знам. Само знам, че с гърба си усещам как планината ме тегли назад в някаква безпощадна предсмъртна прегръдка, в която не жертвата гине...

Като някаква метежна безнадеждна любов е, която изначално е обречена на фаталност до край. Припомня ми солен привкус на стара любов и раздяла, може би защото по тези земи крачат, или са крачели, хора с подобни гени, чиито носителите с открояват с особен темперамент...

Хората са странни там. Не масата, защото те са лесни за прозиране, захвърлящи те в другия край на вселената, в средни векове и граници, които отдавна си смятал за минало...

Сред тези хора, за които вярата е просто без значение пред живота и запазване на собствения бит, които се ползват за почва на натрапване, сякаш от дън земята изскачат исполини, които се вглеждат в очите ти, за да разпознаят собствените си корени.

Странна земя е това Родопите и не искам да я дам на никого, защото сърцето ми ще бъде посечено, бездиханно, без душа. И четеш потеклото болярско по челата на исполините и заданието да пазят и градят...

Липсваше ми камбанен звън. И не толкова на мен, колкото планината бе замряла в някакво протяжно плато да се наслуша, а такъв от нийде точно на Успение Богородично не се и тихо чува, и пръстта някак е жадна да чуе познати звуци и реч. А е пусто. Пусто. И единственият параклис в околността, скрит в гората, пустее затворен, защото...

Българинът отдавна е напуснал Родопите.

Бездиханни записки

Пред мен стои гледка, която съм виждала само в сънищата си наяве. Цветовете насреща ми се редуват в истинско зелено, синьо, жълто, сламено, охра, бялооблачно... Картината изглежда като захарно петле в прозрачно бецветно... Което оставя усещането, че дори не се налага да го държиш за тънка дървена дръжчица, а можеш да го пуснеш и просто да се наслаждаваш, без да се страхуваш, че гравитацията ще свърши своето...

На отсрещния бряг на изкуствено създаденото езеро, се откроява джамия. Бяла е. Твърде заострена кула. А погледът ми е свикнал с меките кубета на кръста. Странно ми е, защото въздухът е същият. И съм отседнала в дом, който има чиста душа. Прането мирише на деликатна естествена свежест без изкуствената белота на излишни химични елементи.

Бих била тук цял живот, а оставащите ми дни не са така много, за да ми стигнат да се насладя на гледката колкото искам.

Зад мен усещам силата на вековна гора. И макар точно тук, където съм да се усеща сблъсъкът между водораслите и тинята от водния басейн и стволовете с техните игловидни листенца, въздухът с мирис на мека почва с мукус и борови връхчета ми нашепва, че може да ме запрати във времена, които изгубих...

Още не съм се отдала на сладостта да попътувам в миналото, или бъдещето, или другите измерения, само загатнах на фибрите ми, че ето, точно тук, мога да докосна изгубена реалност и позволя най-сетне на милиони клетки в мен да поликуват живота.

Докоснах се до града, който бих нарекла по-скоро по друг начин. Хората са други. Докато отстрани можеш да се запознаеш с най-невероятните стъклени живи сини очи и се докоснеш до произхода на евпорейското население, защото си на 100% убеден, че усещанията ти са по-верни от плахите догадки на съвременната наука, в центъра на града откриваш друго доста по-близко измерение.

Забрадки. Не зная какво крият или разкриват забрадките. Но си даваш сметка, че една друга култура наистина присъства на земята, която си възприел за родна. Хората са същите, със същите тревоги, емоции, но малко по-различни нрави..

Замислям се... Върху впечатлението, което създадох у младо момиче, чийто поглед подсъзнанието ми явно бе установило преди мен самата и откъсна от делничното ми семейно общуване. Тук където към "жините" има особено отношение, без значение от принадлежността към религията, си някак държан като заложник на хорското внимание. А аз си позволих, макар с цялата си любов, за да не засегна с жеста си човека спътник в живота ми, да прибера сложената между устните му цигара...

Изненада, възхита, любопитство, чистота... Какво ми говореха очите отсреща? Понякога липсата на острота на зрението не ми помага за детайлите в картината... Но въображението, въображението, то винаги е напасвало липсващата проекция точно.

Връщам се към боровата гора. Толкова вековна, колкото и зараждането на човечеството...

И несъзнателно пак виждаш по-ясно геополитически проекции, които са заложени преди векове и които не са чужди, а станали естествени и проследяваш линии...

Не зная защо се сещам за Грузия. И прекрасните движения на танцьорките на техния национален балет. Лицата на жените със забрадки са бели и нежни. Забрадката не би могла да прикрие женствеността и красотата им, напротив сякаш предпазва нежността и наранимостта им от околния свят. Тънки вежди и блестящи очи... Странно ми е. Но е естествено тук...

Владението на моите мистични Родопи е скътало толкова различни светове...Това е планината на Орфей и няма как да е друга планината, която пее...

Предателството...

Преди години се боях от предателствата. Да не спомена, доскоро.
Късах връзки, щом се усъмня, че нещата не вървят. Отивах си, преди да ми кажат "Не те искам повече". Не изчаквах дори да се формират мислите, камо ли да се изрекат думите.
Може би, защото от малко дете съм добър наблюдател. Добър слушател. И притежавам аналитичен ум, което казвам, не за да се изтъкна, а за да обясня сама на себе си за пореден път способността да предвиждам, прогнозирам.
А може би, защото винаги ме е било страх...
Всъщност, едното е обратната страна на другото и за спойката и разбирането им трябва трети елемент.

Вероятно остарявам, или съм поуморена от живота, или помъдрявам, пак.
Всичко е вярно, както и че имам още толкова много да уча - и това ме държи същевременно още с млад дух;, и имам още толкова много умения да формирам - което ме кара да продължавам да бъда все така усърдна...

Днес вече не искам да предвещавам предателствата.
Избирам да ги оставя да се случат.
Така отговорността за действието е на предприелия го. Не можеш постоянно да предвещаващ края.
Всеки сам отговоря за живота си и има право на избор за йерархията в ценностната си система. Аз държа на своята, аз съм едно цяло с нея.

Урокът обаче от действието е за двамата. Последствията също. Посоките - няма как да се знаят предварително, защото винаги алтернативите са много.

Благодаря Ти, Господи, за уроците!

Ще се опитам да се съхраня
и да продължа да обичам!

Еничари

Играта за Гърция е на толкова високо ниво, че единицата въобще не може да я прозре. Нещата далеч не стоят в манталитет, дори и това да е било фактор. (Но фактор, който е дал насоката за днешното състояние на нещата, много преди днешните събития да бъдат загатнати.) Но този фактор е бил отчетен и използван. За манипулиране и създаване на определено обществено мнение.
Кукловодите всъщност са други. Кукловодите винаги остават скрити за публиката. Понякога те остават скрити и за техническия състав.
Това ме кара още повече да не харесвам политиката.
Там човешкият живот няма стойност, нито човешкият ум, още повече благо, там се цени играта и постигането на целта на робовладелеца.
А някои народи все още търсят надежда за демокрация. Няма я тази гръд. Това мляко отдавна пресъхна.
Жал ми е за Гърция.
Един народ се пожертва.
Но още по-жал ми е за българина.
Защото той дори и не разбра, че неговото жертвоприношение мина, за което сам бе спомогнал много повече.
Едва когато се усети, че изтръгват земя от сърцето му, ще разбере, че конституционното му право, принадлежи отдавна другиму.
Фронтова линия.
Балканските народи остават в историята.
Езиците ни ще пробъдат малко повече. Но днес нищо определяно за "домашен" не е с дълга трайност.

:) за да съм свободна...

Каквото и да кажеш,
ще бъде вярно.
Време е дошло
за моите мечти.
Ще бъде трудно,
може пък и да е грешка,
провал, или пък отчаяние.
Но предпочитам
вместо да се давам
стократно да ме глозга дяволът,
отдадена да бъда
на развратен ангел.
Прости.
Бях ти безнадеждно вярна,
достатъчно сърцето ми изстрада,
във дните, които ми остават,
предпочитам
да виждам синевата,
обляна в слънчев кикот,
предпочитам,
да усещам как въздухът
все още кожата ми гали,
как устните ми се събират да целуват,
а мислите ми с теб се съвокупляват.
Довиждане,
обичах те,
и бях ти вярна...
Но теб те няма,
липсваш,
не в мойте дни,
а в твоите,
и, мисля, знаеш
цената...
Цената, която аз не се боя,
да дам,
за да съм свободна...

На маменцето

Аз съм щастлива
Ходя до теб
И твоята руса глава
Отразява яркото слънце
Твоята плът е моята плът
Погледът ми с нежност целува
Те.
Чувам гласа ти
Отвътре
С тайни и скрити от другите струни
Ти си творецът,
Ти си виртуозът
Аз съм само предмет
В твойте ръце

Жива вода

И изведнъж осъзнах.
Тежестта в гърба беше изчезнала.
Кръстът се стегна и коремът прибра.
Не, не говоря за мускули.
И изведнъж осъзнах
Аз бях обходила
Вече 9 земи
И ме чакаше десетата
Тази желаната.
Благодаря ти слънце
Че си до мен!

Щастлива съм

Преди време неусетно изчезна усмивката ми
Открих че съм загубила и думите
Знам че все още ръката ми се движи и с лекота
Ще нарисува нови планети
Още не е късно
Да окъпя душата си в пеперуден копнеж
Още не е късно да повикам цвета на дъгата в очите си
Чух
Тихо да плаче
Душата
Зад нехлопнала тежка врата
Стенеща
Като вековна гора
Под пластове
Кафява ръжда.
Протягам ръце
Къпя лицето си в дъжд
Усещам вкуса му
На детството.
Ето хващам я
Да блика кръвта
Там вътре отново
В сърцето
Душата танцува
Тя е дете
Което обича
Да лови пеперуди

равновесие

Мойта приятелка старостта

се задава неканена.

Вече не бързам

знам

всяка работа ще бъде свършена

само аз няма да бъда същата...

ехо

Ще  те обичам безумно много

Дори когато си далече

Далеч от мен

Ти знаеш че

Разстоянията не биха ме отказали.

Ще те обичам безумно много,

Дори когато сложиш

Космос между теб и мен,

Защото мигар можеш

От любовта си да се отречеш,

Дори когато само вятъра самотен чуваш

Как връща твоите глухи мисли.

Обичам те безумно много

И пак ще бъда с теб

И пак в небето ще кръжа

Кат птица

Ястреб

Да браня теб от злото

Нищо че отдавна

Изтрил си от сърцето си

Следа за мен...

Обичам те безумно

...

И в мъката дори ме правиш пак щастлива

Усмихвам се

Че мога тази дума

Да изрека в ума си силно.

С това трептя,

С това съм аз.

Благодаря, че позволи ми

Да те докосна макар и непозната,

Че позволи ми да вкуся

От устните ти нощем...

И още тръпна,

И още се разливам,

И още океан от слънчогледи прекосявам,

За да те погледам

В съня ти необезпокояван

Обичам те, мое слънце

Разминаване

Какво прави щастливи двама души заедно? Знаете ли какво продължава една връзка и я прави дългоготрайна? А дали продължителната връзка е показател, че тя е пълноценна?
Колко много въпроси. Да, така е. Ако всичко беше идеално, нямаше да има въпроси. Всъщност, рядко могат да бъдат нещата в една връзка идеални.
Днес не знам кое за какво е показател. По-трудно е отколкото в началото на младостта. Или малко по-късно, когато си имал отговори за всичко. След 20 години оттогава отговорите ми за всичко все по-често липсват.
Понякога си казвам, че искам твърде много. Искам твърде много от живота. Но междувременно докато се опитвам да върна отново усещането си за радост от малките неща, намирам, че недоволството е заело все по-голяма част от живота ми.
Това не съм аз. Това е някоя друга.
Къде обаче е отишло моето аз, мен или както още го наричат психолозите...
Можех ли да предположа някога, че моя връзка ще приключи не защото аз ще бъда изоставена, не защото ще се намеси някоя друга жена, не защото обстоятелствата са такива, не защото някой се е променил, а защото не се чувстваш щастлив...
Какво не е наред?
Не знам.
Знам само, че не съм себе си и продължавам да мъча някого незаслужено.
Знам, че това така се е отразило на емоциите ми, на ежедневието ми, на съня ми, на мечтите ми, на тонуса ми, на комуникацията ми с другите, на връзката ми с останалите, че отблъсквам дори най-близките си с моята неудовлетвореност, която те подсъзнателно приемат като заплаха.
Решението е толкова просто.
А толкова време ме е страх да го взема.
Защо?
Защо и аз не знам.
Само интуитивно усещам, че това решение държи ключа за собственото ми щастие.
А дали не греша?
Не знам.
Уморих се да се питам.
Имам нужда да изпитам, че дишам...

Размисли разни

Няма да пиша дълго. Само ще отбележа, тъй като все по-често изпускам прелитащи мисли, заради невъзможността да ги нахвърля в черната ми тошиба (къде отиде романтиката на хвръчащите листчета, салфетки, хартийки - забравила съм да пиша, а и бързината, бързината ми е толкова важна, превърнала се в естествена, като преди или след платото, няма значение). Та, преди години спонтанно появилото се желание-мечта за пътешествие, усещам, че днес се е превърнало в нещо по-материално и почти мога да го напипам. Хващам се да кроя планове, за да мога да си го осигуря. Не знам дали с възрастта ставаме по-дръзки или просто с опита набираш инерция... Движа се по спирала нагоре... За погледа отстрани изминалото разстояние е нищожно или неосезаемо, за мен - цял цикъл, постигнат само от вътрешното ми мен :~)

Сама

Всъщност, отговорът беше толкова болезнено прост и ясен до жестокост, че вероятно само тя не искаше да го осъзнае и проумее. Разбира се, и той, защото отговорът засягаше и двамата. Годините не показа правилността на избора, а напротив само затвърдиха празнотата в живота им, оправдана от ежедневните рутинни грижи. Сега обаче, отговорът носеше цял облак от емоции и те не бяха нито сладки, нито подмамващо пиперливи, а горчаха и плашеха, повече отколкото горчилката по нереализиран романс. Днес нищо друго не я ужасяваше толкова, колкото преспективата следващите ѝ десетина още що-годе пълнокръвни години да протекат по същия начин...
Времето несъмнено идваше, и сякаш всичко беше безнадеждно предопределено. Но този път не се чувстваше поставена пред прага на предателството към някого, а поставена пред сцена за лебедовата песен на едно предателство към себе си.
Но можеше и да греши.
Защото все още чакаше.
Щеше да се реши хиляди пъти по-лесно, ако розовите дървета не замъгляваха преценката ѝ с илюзорността на желаното... Щеше да бъде толкова лесно... Е само едно условно наклонение, което не ѝ даваше мира със своята обективна преценка на реалността.
Въпреки това душата ѝ не спираше да копнее, умът ѝ градеше планове и просеки, без да я плашат бариери или стигми. Само сърцето ѝ и някак не смееше така лесно да махне с ръка. Но сякаш беше само въпрос на време. Или жест, или чудо, или тъкмо обратното...
Руми

За силата на майчината обич, която събира и разделя

Като млада си пожелавах децата ми да не са зодия Лъв или Скорпион.

И те се оказаха, точно тези две зодии...

Но няма да пиша за зодиите.

Лъвът ме плашеше с невъзможността да намеря общ език с него... Като се замисля сега, дори смятам, че ми е трудно да определя защо „не“. Примерът беше на баща ми.

Скорпионът се слави с мъчния си характер, с това да се налага или по-точно да държи на своето, определят го като коварен. От скорпиона тръгват много кавги. И той се помни с това. Скорпион бе баба.

И защото тя си отиде съвсем скоро, при мен хиляди неизречени думи напират да бъдат споделени. И този път не мога да ги задържа. А и не искам.

Не смятате ли, че животът ни действително минава през някакъв особен цикъл, но не в кръг, а спирален? Защото има повтаряемост в това нещата от които най-много се страхуваш да ти се случат. И в това от днешна гледна точка виждам една полезна разменяемост, една кармичност, ако щете. Същото е и с грешките, които допускаме спрямо отношението и поведението си към други, след години се виждаме в роля от другата страна. И ситуациите се повтарят, повтарят, повтарят, докато не вземем урока си, който очевидно трябва да научим, за да се доизградим, дотолкова се повтарят, че чак, ако не се изчистят от нас самите, пред същото са изправени и децата ни...

По същото време, когато изтръпвах от мисълта за деца Лъв и Скорпион, ме плашеше, и онази неприятна вражда между сестри и братя, независимо от конфигурацията им. Самата аз я познавах, като дете – доста често враждувахме с две години по-малката ми сестра и все деляхме нещо и все едната оставаше недолна. Войните ни приключиха с „негласно примирие“ на 12 и 10, когато се роди брат ни. Тогава се роди ядката на семейството ни и завидна спойка помежду ни.  Бяхме се съгласили помежду ни любовта на майка ни и центърът на внимание да бъде брат ни, най-мъничкият и най-сладкият.

От пиедестала на годините, през които трупаш житейски опит, мислиш и се опитваш да правиш своите изводи, за да избегнеш едно или друго нежелено събитие или отношение, все повече се затвърждава у мен неосъзнатото някога прозрение за ролята на родителите за разбирателството между братя и сестри. Защото родителят е този, който създава любовта между тях и ги учи, че те са тези, които ще останат след него и от отношенията им един към друг зависи богатството, което ще притежават след това, а то най-малко се измерва в материални блага, заради които най-често са кавгите на възрастните. Обичащите се братя и сестри, ненаранените, ми се ще да вярвам, че въпреки обстоятелстава ще съхранят спойващата връзка помежду си, за да могат да изяснят един на друг неприятна ситуация и постигнат по-справедливо решение помежду си.

От по-съществено, значение обаче е моделът поведение, който родителите предават на децата си в обичането и отношението си към децата си. Понякога самите родители залагат неразбирателството между братя и сестри: има ли делба и различно отношение на родителите към децата, ще има делба и между тях. Например при нас със сестра ми беше така: едната на едните баба и дядо и на тати, другата на другите баба и дядо... И вечно едната или другата страдаше от недостатъчно внимание на мама и се борихме за надмощие за родителското внимание към себе си и коя е по-добра или симпатичната. Прекалено тежка борба за крехки и невинни глави. За мен тук има някакъв много погрешно поставен вектор, който по някакви причини,  се поставя от родителите върху децата, векторът на пренесената отговорност, който поражда онова проклето чувство на вина...

А чувството на вина се заражда и изгражда в жертвата на несправедливото отношение, на свръхизисквания, на прехвърляне на задължения върху крехки плещи, от „етикети“, от обвиненията, справедливи или не, когато са неизяснени, защото справедливостта е субективна за разлика от солидарността...

Различното отношение към децата винаги е будело недоумение у мен и ме е ужасявало дотолкова, че съм си сложила грях, за да избегна същото повторение.

Човек е склонен да повтаря грешки от родителите си и да се оставя на слабостите си, въпреки осъзнаването им, когато се намира в трудни ситуации. Единственото условие може би да се решат те по най-благоприятен път, когато има осъзнаване, е това да се разчита на силна връзка и обич между майката и бащата и благоприятни околни условия и подкрепа отстрана на родители. Но в живота е сложно и тези случаи много по-често са рядкост, отколкото обратното.

Днес правя всичко възможно децата ми да се обичат. Опитвам се да прилагам добрия опит от семейството ми и да бягам от лошия, да търся добрия опит от други, да наблюдавам, анализирам и се опитвам да коригирам навреме отклоненията със съответни мои постъпки и действия.  Със сигурност, имам и пропуски и правя грешки, същите или други, и понякога е убийствено трудно... Но преди всичко се стремя да обичам, и да обичам еднакво.

А това, оказва се, че е най-невъзможното нещо. И тук не става въпрос за силата, големината или интензивността на чувството, макар че когато се изяви негативното в теб заради слабост от неприятни обстоятелства и повтаряне на неприятни случки с детето, и интензивността и силата на чувството се мени... Тук, съм приела предизвикателството, че е моя задача да поддържам и коригирам правилно величината на чувството си, защото аз съм родителят, аз съм възрастният, този с опита, по-знаещия, по-мъдрият...

Обичта към децата със сигурност има различна форма – защото възрастта им е различна, темпераментите, характерите, опитът, реакциите, начинът, по който виждат събитията, а и самият ти с времето и случилите ти се събития си различен от преди.

Най-лесно между децата си можеш да поделиш поравно материалното, защото то се измерва с едни и същи мерни единици. Но тази основа е добре да я има, защото живеем в материален свят и качеството на живота ни, а от там и на любовта ни зависят от този първичен минимум. Баба ми казваше навремето в най-трудния период на връзката си, когато едва ли някой друг се интересуваше от това, че когато бедността влезе през вратата, любовта бяга през прозореца...

Не можеш да измериш с везна обичта, но пък постъпките и отношението и  тяхната еднозначност са достатъчно показателни.

С любовта е по-трудно. Защото тя изисква отделяне на време, занимание, разбиране на проблемите на детето и подаването на ръка точно, когато виждаш, че го тормози проблем. Иска осмисляне, обстрахиране, трезвост на базата на дистанция от себе си и обективност, която е различна от пречупването на собствените виждания. Важен е и моделът на поведение, който се предава от родители на деца през рода. Иска се и да си здрав. Понякога се налага и да избираш между това да изкарваш прехраната на децата и да си на разположение, за да проникнеш в проблема на детето и намерите път един към друг...

Трудно е дори да се пише за това. Думите се редяха по съвсем друг начин в мислите ми, написаното излезе съвсем различно. Но същността, познанието, намерението и посланието са същите.

Така е и в живота. Понякога дори и да се стремиш да постигнеш нещо, наяве то приема своята форма, защото на цялата тази сцена не играем сами и ничия роля не е водеща за постоянно, освен за собствения ни житейски път и избор.

Като снеговалеж през март

Времето днес така точно отразява вътрешното ми състояние - емоции и мисли... Този сняг, хем, е вълнуващ и запленяващ с белите си снежинки на парцали, които напират да влязат в прозореца ми в някакъв хаотичен неорганизиран колективен танц, хем, е някак плашещ, грустен (нарочно употребявам тази полу измислена дума, заради усещането, което предава със звуковете си) и отблъскващ, защото времето му е нетипично и би трябвало да отстъпи място на минзухарите по поляните...
А на мен ми пасва. С всички емоции, които създава на една волна птичка божия...
Днес не съм волна.
От известно време не съм...
И е уморително, и тъжно, грустно.
Иска ми се като зимата, да покрия всичко с две педи чистотата, за да започна всичко отначало, окъпвайки се в слънчевите лъчи като цветовете на хиляди фрезии...
Имали ли сте такова желание за край, на всичко, и за започване на всичко отначало?
Може би е характерно за началото на 40-те...

Хората сме странни птици...

Хората сме странни птици...
Обикновено, когато се докоснем до смърта или ни се случи сериозен инцидент, си даваме сметка за ценното в живота. Тогава обичаме, живеем за усмивки, радваме се на деца и близки...
За съжаление, бързо забравяме, ако все още се радваме на добри жизнени сили, и изоставяме осъществяването на собствените ни копнежи и придържане към изведените от нас самите житейски принципи.
Колко пъти до този момент се ядоса за глупости?
С какво промени събитията, света, хода на нещата...
На какво постави акцент в ежедневието си
И кого системно пренебрегваш, защото какво да се прави...
И като наложи своето какво постигна?
Чувстваш ли се по-удовлетворен, успял или
Стана по-самотен, разочарован, жаден за следващ успех...
На кого ще занесеш уменията си и
Не са ли все пак необходими за теб само заради собственото ти его?...
...
...
...
Защото днес загубих любим човек,
И защото вече съм минала 40-те,
много бързо съзнанието ми изстрелва сентенцията,
че не си заслужава да се прекара и час на място, където хората са негативни, дали към теб специално или по принцип, защото животът, в крайна сметка, е твърде кратък, за да го прахосваш по такъв начин, вместо просто да обичаш или да се опиташ да реализираш мечтите си от 12-годишен...
...
Знам, че съм права.
И то безумно права.
Явно моето изпитание в този живот е да придобивам умения да отстоявам себе си. Иначе съм абсолютно сигурна, че сме пратени тук, не за да се изграждаме, а да съхраним себе си, адаптирайки се към условията на света, в който живеем...
...
Вселената е една сложно изградена и комплексна матрица, където навид незначително събитие може да роди галактика или да образува заряд в навид нежив микроскопичен елемент...

Предизвикателства

Двегодишният ми син ме изумява. Понякога. Много.
Радвам му се.
Патологично активен е.
Но прекрасен!

Не помня с какво се бяхме занимавали непосредствено.
И седнахме на масата до татко му, който похапваше блажено от онези любими на мъжете тунквани слепени две по две бисквити с ягодов конфитюр.
Борис припряно грабна двете последни останали бисквити.
Едната - за него, другата - едновременно подаде на мен.
Дава.
Изключително ме изумява, защото не е учен специално, не съм сигурна, че у дома имаме възможност да демонстрираме този модел дори несъзнателно.
Поглеждам го щастлива.
И му казвам:
 - Това е най-вкусната бисквита, която съм яла някога през живота си! Благодаря!

Той ме поглежда и леко свенливо и някак деликатно и почти незабелязано свежда и накланя глава. Очите му се напълват мимолетно с нещо като отсянка на сълзи, без да откъсва поглед от лицето ми...


 - Тези бисквити са много сполучливи и са ми любими. - рече баща му, след паузата и одобрението на жеста му.

Той не беше разбрал репликата ми. За разлика от Борис.

~   ~   ~

Знайте, при нас идват действително децата, които си пожелаваме.

Преди години пожелах детето ми да е напълно различно от мен, свободно и без свян и задръжки да изразява себе си. И големият ни син действително е такъв, до главоболие понякога. И сега предизвикателството на живота към мен е да се науча да го разбирам и му бъда родител, въпреки че не съм минавала през неговите пътеки...

Борис поисках да прилича поне мъничко на мен, за да не се чувствам самотна на фона на другите. И не съм сама. Лесно намирам пътя към него, точно по начина, по който другите не се сещат да реагират към мен. Предизвикателството на живота тук е не по-малко грандиозно - трябва да го науча да преодолява собствените ми недостатъци, наследени от него, бидейки негов безпогрешен ментор, на фона на това, че все още аз самата не съм успяла да ги превъзмогна...

Една шепа живот

Баба получи исхемичен инсулт. Оттогава в тялото й е останала шепа живот.
Не познава хора, не помни събития. Паметта й зависи много от състоянието й, а тя се уморява от почти нищо.
В първите минути не ме познава.
Приклякам и заставам срещу лицето й и я оставям да ме съзерцава.
Очите й отново са зелени, за разлика от всеки път когато състоянието и е било критично и изжлеждат сиви.
Зениците й сякаш се разливат в ириса й. Сякаш не служат, за да фокусират, а служат като път към откритата вселена. Стоят безжизнени, не заради липсата на кръв, а заради дълбочината на вселената в тях.
Баба ме познава.
Както е в леглото си тича към мен, протягайки ръце към лицето ми с думи на уста "На баба момичето.". Щастлива е, усмихва се, и възкликва: "Колко бързо порасна!"
Вероятно баба пази спомена за мен отпреди 30-тина години.
Но предпоследния път си спомни как ми бе подарила обиците си аметисти и ги потърси на ушите ми.
От няколко дни съм с тях.
Днес бях при нея.
Днес не помнеше това.
Бързо се умори.
В тялото й е останала само една шепа живот.
И една шепа любов.

Моето поверие за белия щъркел

Установих, че се движим по същата улица, по която бях минала преди 3 години. Но тогава улицата беше пуста, за разлика от сега - когато целият Пловдив сякаш беше се събрал на нея.
Тогава беше сиво и мрачно, а днес - слънчево и цветно, с преобладаващо червено и бяло в пискюли.
Разлика още - днес до мен се движеше малко човече, което тогава не подозирах, че нося в себе си. Тогава за първи път в живота си видях толкова много щъркели - по двата бряга на Марица - и за първи път видях чисто бял щъркел. Всички щъркели в онзи февруарски ден, бяха бели...
Вярвайте в щъркелите! Аз вече вярвам. :)

Можеш ли да си вземеш сбогом...

Не я обичам тази миризма по ръцете ми.
Познавам я като куче, безмилостно.
Полепнала е по мен като смог.
И ехидно свива сърцето ми.
Не я обичам тази миризма по ръцете ми,
кръвта ми бие в тътен глух и
повдига ръцете ми,
към синевата, която я моля,
да не прекъсва връзките, които ги имаме...
Сън, сънища, черно, във черното,
с мъка откъсваш се от най-свидното,
някъде там в безпредела.
Не я обичам тази миризма по ръцете ми.
Гоня я.
Ала тя не си отива.
Пак ще вземе част от сърцето ми...
Там, там надалече,
където очите някога невидяни били са зелени,
там, там надалече, където,
кръвта незнайно защо е зелена...
И усещаш само как кръвта сърцето ти вътре залива
и глухо ехти ти обичам, обичам, обичам...
Не я обичам тази миризма по ръцете ми, не,
сякаш цялата мен ме е покрила.

Когато те притискат обстоятелствата...

Понякога трудните обстоятелства ни дават невероятна възможност да вземем решение. И, си мисля, че абстрахирайки стреса от напрежението, можем само да сме благодарни.
Да направиш избор е деликатна работа. Още повече, когато трябва да се съобразиш с куп фактори, така че да излезеш от ситуацията без да зейне в някоя жизненонеобходима област някоя пропаст.
Защото обстоятелствата ме притискат, и това не е новост, си давам сметка, че аз съм на ход и ако изчакам още малко обстоятелствата ще започнат да работят в ущърб на мен...
Светкавично между предтавата ми за няколко възможни и невъзможни алтернативи се питам: какво е най-ценното за мен, с какво мога и  без какво не мога да продължа, защото това би ме убило...
Давам си отговор лесно.
Въпрос е на дни да подредя пъзела наново.
С това новият ми живот ще трябва да стартира, без да съм убила сърцето си.
Ще бъде трудно.
Но няма да съм безлична, и сива.
Човек трябва да е наясно кога е крайно време да затвори една врата, за да даде път на своя път.
Това вероятно носи огорчения,
но всеки сам е отговорен за собствения си път, собствените си решения, щастие и възможности...
А аз искам да ме води това, което най-много обичам!

Не ме закачай!

Плакал си.
А аз дори не съм разбрала.
Защо не се опита да ми кажеш,
Че името ми всяка нощ във мрака шепнеш
и търсиш ме по здрача.
Нима не ти нашепнах,
и вятърът при тебе не отнесе,
мечти, които да обичат,
с криле на птица в полет.
И после ми обърна гръб.
Отново без да промълвиш,
един въпрос да зададеш.
Не, мили, не лъжи се,
Животът не започва,
когато сълзите пресъхнат.
Понякога животът диша,
когато в очите ти сълзи напират
и позволиш другиму
сълзите ти със устни да попива...

Тайничко

Не, не, този път не се разхождам под черешите.
Не търся цветовете им във клоните.
Напротив,
Имам велосипед!
И тича вятърът във спиците,
през цветове във розово без чет,
ах, колко бързо само, моля те,
намирам те след стволовете...
Не искам разговори тихи,
Напротив, смехът ми чуваш отдалече,
Светът е с въздух кристално чист
Пренасящ радостта ни.
Обичам те.

Радвай се

Не се смей на мислите ми,
Нито на желанията и мечтите ми,
Защото се смееш на мен.
Аз съм цяла с вихъра на милиони усещания,
с поглед, който едва ли можеш да проследиш,
защото диша със сърцето ми.
Не се смей, нито пък се усмихвай,
Защото в мълчанието ти,
могат да се намесят хиляди шумове на звънци
и да ни разделят.
Вместо това, ме прегърни,
И прошепни името ми,
с набъбнали устни,
жадни да ме целуват...
Помниш ли моето име?
Помниш ли как се казвам
или делникът отдавна скъса тази верига,
която душите ни някога в клетва без
свидетел се обрекоха...