Времeто е най-верният показател за истинността на чувствата и желанията ни.

20.1.10

За раждането като раждането

Не знам каква е тази човешка практика да крием болката.
Всеизвестно е, че раждането на дете е болезнен процес.
Още от осъзнаването ни като момичета знаем, че един ден ни предстои да станем майки и раждането на детето ни ще е болезнено. И като че ли още от тази крехка възраст страхът от раждането се вкоренява в съзнанието ни.
Защо, когато станем зрели жени вместо да се научим как да бъдем готови за болката при раждането, ние се оставяме тя да ни помете в шока от болезненост в деня, в който би следвало да да се радваме най-много...

Раждането боли.
И то боли ужасно.

Обяснявам си, че в много по-голяма част следродилната депресия се дължи именно на този шок от болката, която е вкарала в такт всяка фибра от тялото ни по време на родилния процес. Да, вярно е, че съществува хормонална пренастройка на организма след края на бременността, но смятам, че за съвременния човек тя е просто една от многото, с които може безпроблемно да се справи. Да, предстоят нови ангажименти, свързани с родителството, които може би притесняват... – но помислете реално дали тези девет месеца на бременност не са достатъчни на жената, за да приеме предтоящата промяна в стила й на живот, които и налага малкото скъпо човече...


Истината е, че не сме се научили все още как да посрещаме болката.
Разчитаме на „митове и легенди” предавани от жена на жена, свързани с раждането, които в много случаи са недостатъчно пълни, просто защото отразяват само една гледна точка на една ужасена от случващото й се жена, и много индивидуални, които не само, че не ни помагат, а напротив ни захвърлят все по-дълбоко във вихрушката на страха, заради предстоящото ни непознато и това, което се случва с/в тялото ни, когато моментът настъпи.
След като преодолеем малко стреса си разказваме страховити постъпки, в които сме били главно действащо лице в родилния дом, за лекари, акушерки, отношение, системи, упойки...


Всъщност истината е,
че раждането боли.
И че това е един естествен физиологичен процес. В който, уви, лекарят може да вземе някакво участие, когато не дай Боже се появят усложнения. И цялата сила да родим е само в нас. В нашата воля и съзнание да се справим.
Но затова са необходими познания. И желание всичко да мине, както трябва и вяра, че можем.


Раждането боли. И подготовката трябва да започне именно от тук. Но не като си уредим родоразрешение чрез цезарово сечение, защото така само заобикаляме болката и всъщност не я решаваме.
Секциото също боли. Родилите по този начин ще потвърдят. Много по-рисково е – първо, операция е, второ, използва се упойка... Секциото боли много повече след това, а раната зараства много по-дълго...


От къде да се започне?
Първо. Информирайте се в подробности до степен разбиране за процеса на раждане. Това дава невероятно успокоение и облекчение, а в ДЕНЯ полза. Раждането след придобиването на тези знания не изглежда така неизвестно, непознато, митично и страшно.
Второ. Започнете упражнения за укрепване на перинеума. Така мускулите ще са подготвени за изпитанието, което им предстои. Ще са еластични. Ще можете да ги използвате при даването на живот, ще ви помогнат.
Трето. Овладейте техниките на дишане при раждането. Уви, това не става по книга. Споменавам го от опит. Обездвижването, стресът са ни отучули да дишаме пълноценно. При мен беше най-слабото място, въпреки подготовката ми. Но тя беше повече на книга. Самостоятелно. А дишането страшно трябва. Защото болката го изяжда, а липсата на въздух още повече увеличава болката. И в един момент чувстваш, че сякаш не можеш да си вземеш дъх. А нито лекарят, нито акушерката могат да дишат вместо теб.
Решението е просто. Оттренирайте дишането.
За тази цел – намерете действащ курс по безболезнено раждане, воден от компетентна практикуваща/практикувала акушерка в малка група или индивидуално. Тя ще ви обясни дишането, запознае с техниките, ще ви покаже, ще ви обучи. Когато родите ще осъзнаете какво богатство ви е предала! Защото именно то, което е изяждано от болката, когато е правилно може да я контролира...
Направето го сила!


И не забравяйте, раждането боли! Но сега болката ви е подвласна, защото имате сила! И не забравяйте, че именно когато ви се стори, че идва краят ви... Всичко започва!
Тогава усещането за болка спира. В тялото ви се събуждат скрити сили и остават само минути, в които се изисква да сте активни, докато видите малкото прекрасно вашето невероятно влажно и топло детенце...

И не забравяйте раждането боли и трябва да сте подготвени да го посрещнете, и от физическа гледна точка, и от психическа, за да не ви зашемети и отнесе в криволиците на обърканото съзнание за известно време...
Сериозно ли?! Има жени, които цял живот не могат да преодолеят шока от раждането и се оставят да подяжда психиката им...

Последно. След раждането не се притеснявайте да споделите колко ви е боляло. Говоренето облекчава и за минути стоварва години тежест.
Не знам каква е тази практика, още повече не ми е обяснима, защо темата за болката от раждането се избягва да бъде подвигана пред родилката след изписването от родилния дом. Всички се суетят около бебето и някак митично избягват да се докоснат до съзнанието на жената, дарила го с живот. Да, така е, то е толкова желано, красиво, невинно и нежно! Но майка му в тези първи дни има повече нужда от човешко внимание, нежност, разбиране, топлота и обич... Така че въпросът „Как си?” или „Много ли боли?” не е неуместен! Изслушайте, помълчете и прегърнете, това е достатъчно! :)

Раждането боли – и какво от това?! :)
Нали Силата е във вас! Посрещнете бебето си със самочувствие и усмивка – радостни, че го виждате, радостни, че сте властвали над болката и сте се справили успешно, активно и волево с предизвикателството - раждане!



Посвещавам на всички акушерки и невероятни личности, които познавам – Елка Добрева, Нели Маринова, Румяна Манчева, Надежда Желева, Елена Василева, Марияна Алексиева, Даниела Дончева, Симеонка Манолова, Йорданка Димитрова, Красимира Александрова, Оля Михова и други, чиито имена не помня и хилядите останали, които въпреки проблемите в нашето здравеопазване продължават да дават живота в ръцете ни! Благодаря за всеотдайността и сърцата, които носите!

17.1.10

Криза...


Питам се какво ни определя като хора?! Знанието, способностите, външния вид, придобитото...Всъщност всичко!
Но най-важното е
да си позволим да се обичаме и да сме уверени, че това, което правим, мислим, творим, мечтаем, желаем, дори плачем, е в хармония с вътрешното ни аз.
Мина още една година.
И странно някак вече не се страхувам от нарастването на броя им.
Не ме плашат и бръчиците, които все по-осезаемо започват да осейват лицето ми. Всяка една от тях е мой смях, радост, страх, мъка, плач, копнеж, устрем... А всички те са ми скъпи :)
Никога не съм се чувсвала по-цяла. Напротив, всяка година печеля себе си...

Нямам представа какво всъщност значи "криза на средната възраст", но мога да кажа, че нищо не прави един човек по-богат, по-силен и по-красив от една криза.
И мисля, че това е невероятна възможност и шанс да се преоткрием, да се разберем, да се синхронизираме със света и околната среда, за да СМЕ.

10.1.10

...отсейване...




Сънували ли сте апокалипсис? Аз поне не бях сънува от ученическите ми години, когато Татовата пропаганда ни заливаше от средствата за масова информация за идващата от Запада заплаха от ядрено унищожение...

Да сънуваш обаче световно унищожение ознавача,... че вероятно нещо в живота ти не е наред и излиза извън твоя контрол. Със сигурност това, което аз разчитам е, че начинът ми на живот застрашава май здравето ми...

След ден, събота сутрин, се събудих като труп, с болежки, тук и там..., които ме изплашиха, а аз лесно не се плаша от болежки...
Действително миналата седмица натоварих организма си допълнително с ново изпитание. След месец ме очаква още едно...
А ежедневието ми е натоварено... Изглежда допаминът добре си беше свършил работата да поддържа тялото ми бодро, въпреки недостатъчното сън... Но явно беше до тук. Не само съзнанието ми, но и тялото ми дава сигнал да прекратя състоянието на еуфория, в която се опитвам да се поддържам почти постоянно малко повече от половин година... Очевидно човек трябва и от еуфорията и силните емоции, макар и положителни, да си почива от време на време...


Правили ли са ви впечатление хора, които постоянно изглеждат щастливи, винаги са усмихнати, жизнерадостни... В живота си съм срещнала две такива момичета. Поведението на такива хора винаги силно ме е впечатлявало. Тези лица внасят в компанията на други невероятен живот, стават душа на компания, любимци са, всеки иска да се докосне до тях... На пръв поглед могат да ви се сторят не достатъчно интелигентни и лековати, но повярвайте ми в тях няма нищо повърхностно. Напротив, ако допуснете подобна оценка, най-вероятно вие имате проблем в тази насока...

Зад маската на постоянната жизнерадостност и леко посрещане на препятствията, се открива един човек, който много често успява успешно да се справи със сериозни проблеми, да понася болка, стоически да се справя и да разсъждава доста трезво... ... без да натоварва околните със собствената си персона и душевни терзания... За мен без съмнение такива хора притежават огромна сила... Често колкото и парадоксално да изглежда, те са самотни... Защото другите се зареждат от тях, но никой не се сеща да ги попита от какво те се нуждаят и дали не им се плаче...
Докоснах се до тази сила.


От дни осъзнавам, че животът има закономерна цикличност.
След годината на прилив, в която открих толкова много, следва да се оттегля назад и да изведа смисъла за себе си от придобитото... Открих отново радостта да чувствам, простора на хоризонта, многократността на човешкото лице... Беше година на огъня. А сега след стихията на чувствата ми предстои да изградя духа... :)


3.1.10

Годината е пред нас! :)



Втората серия от четири почивни дни свърши... Гадост, нали?! Всъщност, не знам. Вчера се чувствах заредена и готова да преобърна планини. Предполагам, че е било така при всички... Но в предпоследния ден знаем, че има още един почивен...

Защо тогава винаги денят, особено вечерта, преди началото на работната седмица ни действа толкова стресиращо...
Починахме достатъчно. Ядохме много... Губихме време... Опускахме... Почивахме активно.

Всъщност част от проблема е видът на почивката, която имаме. Колкото по-„размазваща” е, толкова стресът преди делника е по-силен.
Не сте ли забелязали, колкото по-активна ви е почивката – сменяте места на пребиване, срещате се с десетки хора, изпълнявате куп задачи, движите се повече, отхвърляте поне 2/3 от предначертаното и... Просто, в понеделника богът на Щастието би ви завидял... :)

Друга причина... Въпреки продължителната почивка, тя не ви е стигнала да се наситите и компенсирате потребността да бъдете заедно с любимите си хора – най-обичания човек до вас или и детето/децата...

Трета причина. Защо винаги когато си помислите за работата, на която отдавате най-голямата част от живота си, ви се иска да легнете и да не мръднете, сякаш настъпва свършекът на света...

Помислете пак.

Защо?

Ако е причината е първата – решениято е най-лесно, изисква само малко ентусиазъм, енергия, избор на занимания, контакт с хора, организация и... готово. И липсата на пари, спортен екип или прочее от сорта, много добре знаем, че не са причина за извинение... (А ако наистина е така, то проблемът е по-дълбок и се налагат по-сериозни мерки за справяне.)

Когато времето не ни стига за близките е: или защото сме влюбени до уши и просто никога не ни стига времето да бъдем с любимия – простено ви е в този случай, гушкайте се, и пазете съкровенните моменти, в живота ни са малко и никога не стигат; или защото сме поели повече ангажименти, за да осигурим материалните блага за семейството, което естествено е за сметка на свободното време с любимите хора.
Коварно. Жестоко. Но ако се спрем и се замислим, направим точна равносметка какво точно искаме, защо именно така сме подредили приоритетите си, може би ще открием, че всъщност това е изборът ни, същността ни... Тогава? Животът е един. Ваш е. Преценявайте.

Ако обстоятелствата налагат такъв режим... Помислете не се ли налага да изясните какво всъщност искате вие самите. Дали не можете да споделите и обсъдите потребностите и желанията си със семейния си парньор? Не е ли крайно време да си разделите отговорностите и да признаете, че не е редно едният да е натоварен само с осигуряването на средствата, другия с домакинстовото и децата, а че разпределението би могло и да е друго... Или дали не е възможно да се включат родителите ви, за да ви помагат от време на време... Помислите и за друго работно време, длъжност, работа, местоживеене... Решения винаги има, стига да има желание и взаимност.

Животът ви изглежда идеален, погледнато от страни. А се чувствате ужасно като си помислите за работата... Какъв всъщност е проблемът? Работата не ви удовлетворява, шефовете са ужасни, не се разбирате с колегите или на работното място отдавате цялата си енергия и същество и после се чувствате ограбен... Каква жертва правите със себе си ходейки на работа, която не ви коренспондира?

Не мога да дам отговора вместо вас.
Той е във всеки. И колкото и да го кътаме и да го подтискаме дълбоко в душата си, той винаги се изтласква на повърхността... Нежелание, липса на тонус, раздразнение, гняв, стрихавост, нервност... – това е лицето на потъпканата ни същност...

Добре, да експериментираме - ако знаете, че светът ще го има само още една година, какво бихте правили през тези 365 дни? Изключвам безделието и пр. И тогава се искат средства за поддържане... Какво искате да направите, за да сте просто вие, за да се чувствате удовлетворени от това, че сте живяли?

Направете го!

Повярвайте си.

Бъдете дръзки. И поривисти. Тази година е на Тигъра. Значи от годината полза ще извлекат предприемчивите и решителните! Дерзайте!
А аз ви желая успех! Годината е пред нас! :)

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails