Никой не ме предупреди, че да си силен
Се превръщаш в унисекс звезда
Която не експлоадира
А просто изстива...
Сама в някой галактически ръкав.
Опитвам се да медитирам.
Очите ми раждат
Розов божур.
Аромат на меки цветя се разлива по лицето ми
На гърба ми изникват крила
Гръбнакът ми се извива като на гигантски гущер
Замахът им ме излюпва отново
Аз съм майката Дракон
Бяла съм
Сърцето ми е огнено, като разтопена магма
Очите ми са смарагд
Драконите са унисекс.
Те просто снасят яйца...
Сънувах, може би, прекрасен сън.
Подсъзнанието ми отново избърза да ми даде познание в образ. Идеално, когато не можеш да дишаш от ангажименти през деня и сменяш скорости и предавки, за да затвориш вечерта към сутринта на датата.
Сънувах как купувам обувки на детето. И разбира се, трябваше да проверя дали са точни, защото си знам, че той има предпочитание към по-големите и отдалече ми изглеждат така някакси големички - пък хубави маратонки бяха, цветни, качествени, здрави.
При приближаването открих, че невиждащото се разтояние между петичката и ръба отзад се увеличава от половин на цял пръст. И после изведнъж почти, като в сън, крачето му стана далеч по-малко от обувката...
Знам какво означава сънят. За съжаление.
И после изведнъж, както само в сън или на филм може, се оказа, че пътувах. Автобусът ми взе нанагорнище по някакъв хълм, на който имаше град. Слезнах от автубуса и се оказах в бял град, и защото автобусът беше спрял под някаква част от сграда, подобна на навес, тунел - дано запомня тази картина, интересна архитектура беше - се оказах в бял град. Бели стени, чисти, чистоваросани, каквито имат само църквите. А по стените виждах тук-там наличието на картини-мозайки, предимно в синьо.
Тръгнах да слизам по пътя-пътека-търговска улица. Не тук беше целта ми да пристигна. И че съм замалко, минавам, защото пътя ми минава и че ме чака някой там долу.
Но останах в града.
Събудих се.
Беше красив град.
Съвременен славянски град-храм.
Само златното кубе с кръста не видях, но то се усещаше във въздуха, кристалния въздух, чисто синьото небе...
Знам какво означава този сън!
И съм благодарна.
Хващам се, че стискам юмрук.
- Толкова ли натоварено стана ежедневието ми?...
Стискам левия юмрук.
- Толкова потисната ли е влюбената в изяществото спонтанна моя същност?
Хващам се...
- И как няма. На ден изминаваш за твоето "нищо" по 25 хиляди крачки!
Имам всичко в моите 25 хиляди крачки - -
Е, почти. -
Но понякога ми трябва за мъничко да поспра. -
Всъщност, мога и да не спирам, стига да има някой обичан голям да ме прегръща вечерта... -
И най-неприятното е, че в тези 25 000 крачки пак не виждам как ще се сбогувам с моите 10 килограма над от тези последни 10 години, замръзна ли са като бетон ;)
Делнични мисли
В 25 хиляди крачки на ден...
Сърцето ми толкова много обича, че е склонно да върви като нестинарка по въглен...
Във втория сън детето целуна мъжа по бузата, също както целуваше мен или се целува баща, но тук сравнението беше неуместно и чуждо.
Очароваше се от силата на подсъзнанието, което ѝ бе дало веднага познание, за което всяко съзнание би се блъскало поне година.
Желаеше да издигне в култ подсъзнанието и интуицията, неоправдано отхвърляни като недостатъчни в делника. Създателят ни очевидно друго е имал предвид...
Сърцето и тялото са в синхрон. Все още духът се витае някъде самосиндикално, също като неговия, откъснат от душата и земята, самозалъгващ се в станиол и целофан от бонбони...
За обожаване е тъмната боровинка в черен шоколад, дотолкова че да забрави делника и да събереш устни за кротка целувка без себеотдаване...
Малкото лисиче беше настръхнало. Самотата, страхът, до толкова го бяха овлядали, че козинката му се беше изправила нагоре, че чак не можеше да стъпва стабилно на земята, а се хлъзкаше, сякаш е обуло кънки. Но това движение го правеше грациозно и неочаквано далеч по-бързо отколкото съзнаваше и виждаха околните. То не знаеше, че някъде до него се движеше стара лисица. Тя начертаваше пътя му и го потупваше с муцуна по рамото всеки път, когато на него му се доплачеше. Всъщност, лисичето имаше един голям проблем. То не беше лисица - то беше вълче, гледано за малко в лисича хралупа...
Пиша.
Ежедневно пиша.
Най-сериозната книга на живота ми.
Не е с букви.
Изморително е,
Безумно дъхоотнемащо понякога
До степен да не знаеш в миговете изтощение кой си.
Не казвай, че разбираш.
Дори не те и интересува,
А и не би могъл
След като ти липсва докосване
Ценност.
Пиша -
Тази книга ти не би могъл да напишеш.
За мен - няма време за другите,
Но тази съм длъжна да пиша.
Най-трудно е писането не с думи,
А с действия
Разтегнато във времето
Не с години,
а с десетилетия.
Понякога оставам без глас,
без лице,
Даже нямам живот.
Единственото, което ми остава
е сърце.
Сякаш съм се родила през ноември.
Душата ми безумно очаква нещо,
Все едно отдавна и е издадена присъда
Да бъде посечена.
Ала, душата е странна материя
Повдига се на пръсти,
Толкова неочаквано,
За да целуне крайчеца на луната нощем,
Когато никой не гледа целуващия.
Душата ми носи 1000 очи и
Прилича на отровен паяк,
Роден през ноември -
Вижда много,
Малко говори.
Достатъчно да накара сърцето в отвара от хрян
Да бъде потопено.
Оказа се,
Че тялото ми по-добре от мен те помни,
И твоето моето също,
Но твоят дух е чужд на твоето тяло,
За да обича мойта душа...
