Времeто е най-верният показател за истинността на чувствата и желанията ни.

28.11.10

Титулувана съм отново...

Титулувана съм отново.
„Мамо, ти си пич!”, възкликва детето, доволно, че за днес приключваме с ученето.
Щастлив. С усмивка, все едно Дяволчето Фют лапа филия, намазана с масло и мед ;)
А аз си мисля, все още колко е малък и колко е прекрасна тази възраст, когато детето е способно на независимо мислене и осъзнаване, но в същото време още невинно, заради факта, че обществото не го е социализирало и клиширало представите му...
Остава ми още малко време.
Много скоро ще е един малък мъж, на който и през ум няма да му мине да нарече майка си с епитет за дефиниране на група представители от силния пол...
„Признай, че е смешно!...”
Признавам. Виновна съм, че урокът по математика, завърши смешно... :)
„Запомни!”, казах му, „3/4 от математиката е мислене и само ¼ - пресмятане, но докато за последното хората са измислили елки, никой няма да ти даде елка за мислене!”
Това е смешното :)
За него ;)
А аз за сетен път се уверявам, че общуването е едно от най-съвършените изкуства...

25.11.10

Просто парче черен шоколад ;)





Ще се моля само за едно парче черен шоколад.
Горчив. Тръпчив. И лепкав.
Събуждащ всяка папила по езика,
Изострила сетивата си да поглъща алчно и безнравствено вкусовото съвършенство...
Не знам може би папилите са виновни,
За малките остатъци от ума ми,
Които се впиват в останалите будни неврони,
За да се произведе малко серотонин,
Като мехлем на
Изстрадатала празна душа.
Само парче шоколад.
Какво всъщност прави с нас
Една черна втвърдена смес,
Която обвзема изтормозеното ми същество
В похотливи мисли
С език да докосвам нечия кожа...
Стоп.
Спирам.
Защото ще си изпрося
Някоя плесница,
Но не ме е срам
Душата ми от време на време
Да е малко
Мръсница :Р

20.11.10

Писането...



Писането е като акт на себеотдаване. Привикнеш ли към определена честота, след това не можеш да заспиш, ако не отделиш време за върховото удоволствие от акта писане, в което оставаш частици от себе си...


Звучи малко фройдистки, но така го чувствам :) Може би наистина е въпрос на възраст... Зрелостта очевидно настъпва тогава, когато можеш да замениш удоволствието от секса, с друга дейност, в която се отдаваш не по-малко и можеш да се забравиш... Като съвокупление с вселената... ;)

17.11.10

Някой ден ще те прегърна!




В душата ми е пусто.
А би трябвало да съм доволна.
Защото бера плодове
от това, което съм посяла.
Очевидно съм добър градинар.
Но дали градината е моя?!
Чувствам как създавам,
и навлизам в друга,
и после още една,
като парк,
през който преминавам,
а после ще ида в мойта гора.
Там е пусто.
Няма хора.
Само аз, и мечтите ми, и стотици стволове,
които ще мога да прегръщам,
да усещам мириса на гората,
шума на листата
под краката...
И ще мисля само за теб,
приятелю мой,
когото някой ден
ще прегърна! :)

12.11.10

From the Core of My Heart




I fear to speak,
For I'm in need of art
To let you see the way I seek
To reach your heart.

I dare not promise
I 'll be there one day
To stand beside you.
But I can say that I'll pray.

I would definitely wish,
Though I doubt if that alone
Could make my dreams
Come true on their own.


But I must not despair,
For it won't be fair.
Though for a while
I tried the best I could
To make you smile.


***
Dear Maya,
It is not necessary the beautiful words to be understand. They have to touch the heart. Even you don’t know the meaning of words, with your soul you can read the sense. The language is sense. That is the code that all our DNA brings. But only the strength of our soul can help to rebirth the knowledge in sounds.

Only the love can make to be lost deep in signs and spring out and fly...


A part of my heart will be with yours!


As me...
I promise to find the wings...

Be happy, be strong, be healthy!
Everything will be successful
See you soon,
Rumi
}}}

7.11.10

perpetuum mobile




Опитват се да ми откраднат вятъра.
Мигар може онова момиченце
с разпуснати волни коси
из зелено-жълтото поле с рапица
просто да се спре да лети,
да се оглежда във вятъра
и да се надпява с гласа му...



Спряла съм.
И като самотна върба
сама сред полето
се увивам на вятъра,
който не е мой,
който не ме чува,
който някаква буря издига
и хич и не се интересува,
че може клоните на дървото да скърши...



Сякаш съм в бяла роба
и клоните върбови в ръце си превръщам,
стан извивам,
пак в танц,
както в древността,
срещу бурята
се отдавам...



Чувате ли как гласовете
на древно африканско племе в ритъм
около своя тотем се събират?!
Как земята започва да диша
по ритъма на нозете,
по ритъма на гласовете,
по ритъма на сърцето,
десетки,
не хиляди,
сякаш в едно.
И тогава
не племето се плаши от слънцето,
а слънцето, сякаш изтръпва
от силата,
която този глас притежава.
Няма да спра.
Петицата е дълбоко залегнала в мен,
значи всеки път границата
ще надскачам!
Може би е въпрос и на ген,
идващ там дълбоко от
Африка...



Нека бъде perpetuum mobile!
Просто аз, вятърът и полето
сме едно,
независимо под каква форма,
другото е просто
конюнктура,
защото не инструментът води.
Виртуозът,
независимо от броя на струните,
музиката създава!

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails