Времeто е най-верният показател за истинността на чувствата и желанията ни.

28.1.12

За една Андерсенова героиня в нас


Това би трябвало да е приказката, в която се разказва как загубих посоката. И това се бе случило, толкова неусетно, че в един сив делничен следобед просто разбрах, че тялото ми е пусто.
Може би все пак не бях закъсняла, защото след седмица-две неусетно се хванах как не мога да спра сълзите спонтанно стекли се от уморените ми, макар събуди ли се преди час, очи.
Завоят не беше толкова огромен, нито толкова дълъг, но бе отколнение, чиято цел чисто и просто се бе изгубила. Движех се като обезнадежден моряк под небе без звезди и мъртво море, човек не изпитващ вече нито глад, нито жажда...
Последната сълза е все пак надежда. Разчитам през неистовите викове на душата ми думи, пътуващи в някакво безвремево измерение...
Трябва някак да призовеш малкото слънчеви лъчи в шепа, за да можеш да събудиш слънцето, защото не то изгрява, а ти правиш изгрева.
Отново като момиче, може би като онази дрипава кибритопродавачка кътам малкото огън, останал в душата ми, с надежда и този път да не загине...
Зимата е красива по своему. Мечтите може би ухаят на Коледна пуйка... Но уви, сърцето се храни само с едно...
Да предизвикваш любов и да хапеш, когато целуваш!

8.1.12

В опит за най-кратката приказка

Имало едно време... Двама души. От племе, в гори тилилейски, което не познавало облеклото, а все още само кожите.
Та, боговете решили да изпитат тези двамата за креативност. На единия дали купчина речни камъни, на другия - диаманти.
Суркали се, суркали се двамата. Първият захванал да премята камъните и подир време от игра и подхвърляне започнал да ги реди и си съградил къща. Вярно, малка като колиба, но къща.
Вторият опипвал диамантите, гледал как се пречупва светлината в дъга през тях, забавлявал се искрено. Но му омръзнало. Зарязал диамантите и тръгнал да дири топлина и препитание в гората.


След 30 000 години
Боговете решили да подложат човеците на същия тест. И този път единият мъж изградил къща. Устроил се, приютил и други, създал град.
Вторият заровил имането си. Когато огладнял продал диамант. И така през целия си живот продавал камъни срещу хляб и топливо, и даже се радвал на добра популярност. Но един ден, колкото и да ги броил, те свършили...


След може би още толкова години
Боговете решили да разменят суровината и този път на първия дали диамантите, а на втория камъните. И се съсредоточили какво ще стори последният. Той преброил камъните, после ги измерил, направил чертеж, най-хубавите решил да постави в основите, останалите да иззида и залее... Още на втория ред съсипал материала.
Както си подхвърлял диамантите първият открил, че може да създаде точило. Направил възможно най-голямото. Тогава прорязъл скалата отсреща на блокове и си направил писта, от която вече звездолетът му можел отново да се върне сред звездите :)

1.1.12

И обещавам първо да започна от себе си...



Знаете ли, че когато пиша се разхождам в най-розовата гора. Между стволовете на цъфнали вишни. Пристъпвам без да бързам, без пътека, спонтанно завивайки между тях и прегръщайки влажната им топла същност...

Странно е нали, че когато тръгнеш да прегръщаш дърветата ти се струва, че са тъжни и самотни, и с ръцете си искаш да им придадеш цялата си любов на която си способен. И после откриваш, в тихия шум зад грапавата кора как текат сокове, и не ти, а дървото те пълни с живителна сила и ти показва как в разчетеното навярно погрешно страдание ражда най-прекрасните цветове, с които посипва света наоколо и го прави по-различен, по-красив, по-топъл, по-вълшебен и именно с това по-истински...
Може би като дърветата се научих да бъда сама и открих, че да танцуваш можеш и сам, а това ти дава криле...

Не, дърветата никога не са сами. Погледни, как сплитат клони, как се наговарят да навеждат снага на една страна, как пеят в хор една песен, как си делят земните сокове в корени, сплетени не за да бъдат верига, а да бъдат най-здравата връзка...
Разхождам се в моята розова гора, прегръщам ствол след ствол, чувствам се себе си и съм готова да дам ласката, от която всякога самата аз съм изпитвала нужда...

Ех, мили ми приятелю...

Имах най-мръсната и неподготвена Коледа за целия си живот и може би най-желаната и изстрадана... Неспокойните празни дни, сякаш замряха с невъзможността да достигна до споделянето в нета...

И мога да кажа, че не изпитвах липса, и си бях цяла, също, така, както всеки път когато сядам пред екрана и редя знак след знак съм цяла.
Един период завърши. Един преход е към края си.

Връщането към миналото, включило се несъзнателно преди 3 години, приключва цикъла си. Годината на заека преминава, сварила ме неподготвена, не в плана ми, да горя и изгарям... Бързах към Дракона. И откривам в прехода поуката, която годината ми е дала, смисъл, търсен от същността ми от раждането...

Когато човек изпълни обикновените си мечти, идва ред да спре да се страхува да изпълни истинските си съкровенни най-горещи желания и бъде себе си!

Силата на Дракона всъщност винаги се е използвала, за да се спаси сърцето на Заека.

Обичайте се!
И започнете първо от себе си.
Поне за себе си ми се ще да го изпълня :)

Честита Нова 2012 година!

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails