Времeто е най-верният показател за истинността на чувствата и желанията ни.

30.5.10

Тема с продължение... (по пеперудите)



След последния текст, явно подсъзнанието ми продължи да работи по темата, защото събуждайки се, си припомних картина. В сиво така, както обикновено спомените изникват в съзнанието ни... Не сте ли забелязали? Просто всичко е в сенки. Вярно, като се замислите за детайлите, знаете, че калинката е червена с черни точки и тогава оцветявате спомена, но преди...
В нюансите на сивото виждаме всички онези спомени, които са много, много далечни и които сме запомнили случайно и неосъзнато. Също, както от много отдавна помня първия образ на майка ми... Едно лице, появяващо се от светлото над мен, която лежа в креватчето си с висока преграда. Не виждам лицето й в детайли. Само знам, че зървайки го се чувствам щастлива и че то е там, и също като бог...
Не искам да изглеждам богохулна... В момента само пътувам назад във времето и изследвам изграждането на основите на собствената ми личност и психика...
Та, в нюансите на сивото, от най-тъмното към умерените, видях татко, на когото разочарована споделих, че цветовете на моите пеперуди в кибритената кухийка не са така наситени, както преди. От корозията на времето вече не си спомням какво точно отговори татко, дали ми каза, че е така, защото пеперудите ми са мъртви или „така се случва с пеперудите, когато се поставят в кутийка”. Това беше и обяснението му за крехкостта на крилцата им и целостта им въобще, и за странната поза, в която стояха в кутийката. Не, не са мъртви. Сякаш до ушите ми стига репликата на упоритото и неразбиращо дете. Защо? Те нямат въздух... й им е тъмно...
Със сигурност не съм го разбрала. Но той не ми го е спестил, въпреки че съм сигурна, че се е радвал на свободата и ловкостта на малкото си диваче...
Толкова късно откривам, че всъщност татко притежава такава невероятна деликатност. В редките ми спокойни разговори с него, които уви се броят на пръстите на едната ми ръка, всичките са оставили трайна следа в мен и мигновен ефект... И се впускам в закъсняло мечтание – само ако не се беше оставил сянката в него да надделее... Просто мисля, че дори светът изгуби...

Редя оскъдните ми спомени от ранното ми детство и първи предучилищни години хронолигично от самоизследването, което си правя. Си, защото за сега поне ползвам само, почти собствените си лични възприятия от миналото...
Именно там, някъде към 4-годишна възраст, след като сме възприели целостта на собственото си тяло, и че ръцете, които виждаме пред очите си са нашите и част от нас... Кой автор започваше творбата си с този пример. Мисля си за Автобиографията на Бранислав Нушич, но не съм сигурна, може да е и друга, чела съм книгата много отдавна...

В първия ми спомен за сините пеперуди, смъртта нямаше точни очертания все още. Споменът е по-ранен. Натъквайки се на тях в музея усещах, че в цялата картина пред очите ми има нещо нередно, нещо, което не стои. Спомням си, че си мислех, че тях, тези прекрасни създания, сигурно много ги боли от иглите, с които за закрепени в стъклената кутия...
На същата възраст и синът ми влизаше в стаята при сестра ми, с която се обожаваха и вършеха куп дивотии заедно. Влизаше набързо и усещайки, че нещо там в тази стая не е наред излизаше бързо, пресекъл желанието да скочи в скута на любимата си леля...
Само усещане. Инстинкт.

А по-рано.
Била съм на година и четири-пет месеца, когато е починал дядото ми, който казват съм обожавала. В тъжния ден сестрата на баба едва ме е удържала да не отида при него да се гушкаме и играем...
Друг пример, може би съм била на три или в началото на четири. И живеехме на същото място, където се научих да прегръщам дърветата и да слушам шушуканията на короните им, когато вятърът се опитваше да се задява с гората... А кората им миришеше на влага, и свежест, и мъх, смола... и аромат на пръст, и гнило, на гора... наоколо...
Толкова обичам тези дървета. И ми липсват. Макар че не би било трудно да ги срещна отново, въпрос на няма и час път. Но не мога, защото тогава цялата ми душа ще вие като куче...
Ще срещна други дървета!

Там нямаше деца, с които да играя. Сега съм благодарна на тази самота, защото благодарение на нея съм познала свободата така, както за съжаление днес много малко деца могат, до степен, до която от пиедистала на времето, да усещам докосването на Бога... И ме е дарила с невероятно въображение, усещания и логични неосъзнати процеси, които ме учудват, когато, ако успея да ги открия... Задача.

Пак сиво-бяла картина как си играя с камионче и возя плъх. Спомням си каква игра само падна! Докато татко не ме откри и ми каза, че това не е играчка. Въпреки протестите ми, че това всъщност е мой приятел. Той е мъртъв, опасен – думи, които нямат стойност за мен и остават недокоснати и не разбрани... На другия ден – „моят приятел” го нямаше... Как да обясниш на едно дете, че едно било живо същество вече е мъртво... И какво всъщност е живо и какво мъртво...
Просто трябва да настъпи „моментът с пеперудите”...

Признавам, че този текст няма да е по-вкуса на всеки, както и предишният, истината е, че се иска специална настройка – но всеки има подобни събития в собствения си живот. Ако е имал моменти, в които си задава въпроси как да предпази детската психика, смятам че ще бъда разбрана...

Наслагване на съзнатие. Вярно, чрез най-травматичното събитие в живота ни ... смъртта.
Но с осъзнаването на смъртта, както при мен се е получило с пеперудите, които ловя, всъщност осъзнаваш Живота. В детското мозъче при този сблъсък се получава отбелязване на важно събитие – с откриването на смъртта, откриваш Живота, разбираш, че те са два Антипода. Така вече си наясно, че силната болка, че смазването на тялото е свързано с край на живота. Той е крехък. Не трябва да се наранява. Животът е красив и пълен с цветове. ...

Може би от половин-една година след времето, когато захвърлих кибритената кутийка и спрях да ловя пеперуди, изниква друг спомен...
Когато се радвах на калинка, лазеща по пръстчето ми. Майка ми обясняваше нещо от сорта, че трябва да съм внимателна и да не пипам калинката, защото тя ще се нарани...
Стояхме точно там на ъгъла на басейна, който татко собствено ръчно беше издълбал и изградил от кръгли речни камъни – достатъчно дълбок и голям, за да се къпят големи хора, а мама беше седнала на пейка, една от онези, които двамата бяха направили с обгоряне на дъските...

Нали знаете, как калинките, когато са наранени издават неприятна миризма, вероятно все пак детските ми пръсти я бяха засегнали. Усетих се много странно от тази миризма, необяснимо защо я хвърлих и стъпках пред озадачените очи на мама „Защо я уби? Нали ти казах, че така ще я убиеш!”

Ако сте общували достатъчно с децата точно на тази възраст, около 4, може би сте станали свидетели на подобна необяснима реакция... Не мога да упреквам нито себе си, нито децата, защото това е част от обучението ни за живота на този свят... Но трябва говорене. И то много. За да се проумее от детето, че някои действия са опасни и нараняват. И си мисля, че е много по-добър вариант детето да „открие” живота чрез насекомото, отколкото в драстичните случаи по-често срещани при момчетата, когато на 6-7 или 8 насилят емоционално по-слабо друго момче да посегне на коте или кученце...

Подобно нещо се беше случило с мой приятел връстник от детството ми... Травмата е жестока...
Жестоки могат да бъдат и децата, ако не са открили красотата на цветовете на Живота, нали?!
Спомням си мама, която можеше да се справи със сюрия от десетина дечица, които във времето, в което й бяха поверени, за да си играем, просто можеха да бъдат деца и я гледаха влюбено, не правеха оспасности, защото можеха ли да не я слушат...
Тогава мама ни обясни, че трябва да бъдем по-внимателни с нашия приятел, защото неговата душа много го боли... и не може да спи... Как така не може да спи? Та това е ужасно! Тих протест прозвуча в ума ми... За котенцето. И за приятеля ми...

Мама. Никога няма да забравя нейните приказки, с които се опитваше да ме приспи следобед. И защото постоянно бързаше, много по-често не взимаше книжка, а лягаше до мен и разказваше, разказваше... Още, една и още една, а аз не заспивах, провокирана от съдържанието и неспокойното ми любопитство... Приказките бяха нейни. Мамините. Никога не се повтаряха. Винаги бяха различни. Още си спомням за един неин герой, шарен папагал... Съжалявам, че мама не ги записваше, защото приказките й бяха интересни и много деца загубиха, според мен, от това...

Напомних и това нейно качество един ден в периода, когато безпричинно ме търсеше и изискваше да стоя у дома, а аз вече бях на около 22, след като бракът им с баща ми окончателно беше рухнал...
Децата, майко, семейството и брака, не са всичко – избери си занимание и бъди...
Тя го намери, след години. След втория, още по-жесток удар от съдбата. Не в писане на приказки или стихотворения – бях открила цяла нейна пепка при едно подреждане у дома – а в градини, най-хубавите мамини градини :) и сладки мамини изкушения...

За тези като майка ми, и като мен, вярвам, знаете за какво пиша, нали?!
Животът е красив и хубав!
Ние го правим.

29.5.10

Не позволявайте на децата да ловят пеперуди!

photo Hape Gera


Можете ли да си спомните кога за първи път сте забелязали смъртта?
Не като абстрактно понятие, каквито децата не разбират, а като нещо, което се случва и прекъсва живота...
Всъщност децата много бързо разбират какво значи – край няма го. До момента, в който спрат да възприемат мъртвите предмети като част от околния свят или казано с езика на възрастния – да ги приемат за даденост и да ги различават на фона на околната среда.
Защо въобще захващам този въпрос?
Отговорът се крие в пеперудите.
Да, същите онези сини пеперуди, е може би, малко различни, заради които не избрах пеперудата за знак на блога ми.
За повечето хора пеперудата е символ, ако не на любовта, то на красотата.
За мен – първите ми осъзнавания на смъртта.


Била съм може би на четири или пет.
Имах най-свободното лято, което може да има едно дете - една волна душа сред гора и поляни, на които да тичам. Необезпокоявана от никого.
И само едно момиченце си играе със свободния вятър далеч под наситено синьото небе и пухкави сежно бели облаци, менящи муцуните си с всяка секунда, само под милувката на Сътворението и ръката на Господа.
Сякаш още усещам как вятърът охлажда страните ми, косите ми свободно се разпиляни и гаделичкат кожата при челюста ми. Заигравам се с вятъра. Усещам се лека и пъргава. Не ми се налага да спирам...

Лято е.
Какви могат да са заниманията на дете, волно тичащо сред тревата, стигаща му до кръста?!
Да лови пеперуди.
Успявах с ръце. Не ме питайте как , защото от днешна гледна точка се питам колко ловка всъщност съм била, за да мога бързо да фикрирам пеперудата , да замръзна и да хвана крилцата й с пръстчета...
Обожавах ги, тях пеперудите. Бяха толкова красиви. Прелестни. Крехки и нежни и фини, с едва видими шарки, но предимно небесно сини. Трепкащи. С крилцата си. В пръстите ми...

Събирах ги в кутийка от кибрит.
Имах много.
Но не ми омръзваше да ги ловя. Аз бях дете на вятъра, което обожаваше пеперудите.

Но те промениха своя цвят.
И в кутийката не бяха така атрактивни.
Бледи. Сиви. Толкова крехки, но не и фини. С много прах, падащ от чупещите им се крилца. А аз така се ядосвах, че се нарушаваше целостта им. И нещо така им липсваше, за да бъдат целунати от Господ.
И в един миг осъзнах, че те всъщност са мъртви.
И днес, сякаш усещам чувството, което изпитах, което ме обвзе отвътре и някак стисна гърдичките ми като парченце лимон...
И ги изхвърлих. Всичките...

Забравила след дни пак тичах. И се спрях. Да ловя любимите си пеперуди.
Посегнах с пръсти. И с кожата си усетих трепкащите крилца, съпротивляващи се на натиска. И прашецът им се посипа от крилцата и полепна по пръстите ми...
Разтворих пръсти.

Това беше последната ми уловена пеперуда.
И последната погледната преди миг така.
Защото за мен, пеперудите вече бяха мъртви...
А аз бях убиецът на пеперудите.

24.5.10

Неочаквани препратки

Имам два въпроса :) Трудно ще ми излязат от ума... Интересно ми е.

Затова ще помоля, музикално компетентните, може и лингвистично компетентните, да разсеят мъглата в мен ;)


Във въпросите си не влагам и сянка негативизъм. Това, което ме интересува е движението, погледнато много назад в миналото. Свързано е с преселението. Мога да греша. Не съм познавач. Ето защо смятам, че правя неочаквани паралели. Но идеята ми допада... И откриването на усета също.



1. Приложената по-долу песен - невероятно звучене, изпълнение, глас и чувство на Зара! - ми напомня страшно на наша, българска песен, с подобно звучене... Сещате ли се такава българска песен?



Zara "Dle yaman"







2. Защо ми се струва, че в следващата песен долявам гръцки ритми? Първоначално дори намирах нещо общо между звученето на първата и втората песен. Вече не съм сигурна. :)


Dulce Pontes "Lagrima"







22.5.10

Look at yourself after watching this

Предупреждавам, за да се гледа това видео е необходима специална подготовка или настройка и силно сърце. Нещо съвсем незначително в сравнение със съдържанието на филма.


Силата на човешкия дух е безгранична!
Пример за което е Nick Vujicic
На този фон, много неща изглеждат като оправдание...
Думите са излишни.
Така че, дерзайте!!!



18.5.10

God's Love



"The way you make love is the way God will be with you."
The Persian Poet Rumi


Въпреки че чувам Господ често да ми се кара, всъщност с цялото си същество усещам, че Той ме обича красиво.
Може би понякога ме гледа умилен и ми се наслаждава като на малко дете, на което можеш само да се радваш. Лекичко усмихнал се на палавите ми опити да изглеждам голяма.

Господ не ме съди за грешките ми, а със светлината в очите Си ми казва да продължавам. И аз също, както малко дете, обръщайки гръб на моментната болка, се втурвам към новата си лудория да опознавам света, а всяка лудория е част от играта.

Понякога Господ плаче, плаче заедно с мен. Изглежда изстинал, когато му е тъжно, че ме боли. Или изтръпва, когато е уплашен да не ме изгуби. Но той е голям и трябва да изглежда твърд и силен и не дава признак за рязката болка в гърдите, а ми праща послание, в което да разчета Неговото: "Момиче, съвземи се!"

Когато Господ е с мен е замечтан. И именно затова ме обича. Защото в мислите си съм облякла жълта премяна и се разхождам над безкрайните полета с цъфнала рапица, за да си говоря с вятъра, а Той слуша нашите тихички шушукания и сподавено се смее в шепи...

Струва ми се, че с Господ се обичаме. Понякога, знам, че си го заслужавам, когато без свян Го дърпам за брадата, но докато наведе глава и ми посочи заплашително показалец, е забравил за какво всъщност съм предизвикала гнева му. А аз смирено и виновно го поглеждам из под вежди, горчиво разбрала, че така не трябва и изричам, така че само Той да ме чуе: "Ще ми простиш ли, Господи, дързостта!... Стремя се да се уча!"

Всъщност, понякога си мисля, че на Господ му е хубаво с мен и затова често се връща - да ме погледа, да се изпълни сърцето му и да си отпочине преди да се втурне към безконечните Си дела. И на мен, ми е хубаво да усещам присъствието Му, а затова няма значение колко далеч е - знам духом Той никога не ме е напускал.

12.5.10

Картини, които обичам...




Името на Ралица Денчева научих съвсем случайно. Вече не си спомням какво точно търсех в интернет, когато попаднах на нейните картини. И забравих...
Защото те оживяха пред мен с всичките си цветове. Напомняха ми приказните сказания, с които изразнах, тези, които ме научиха да бъда това, което съм и което обичам да съм... Все пак в сказанията образите са само на въображението, създадени от автор или от полетите на собствените мечтания...
А когато с очите си се докоснеш до цветовете... сърцето ти се изпълва с невероятна магия. И въпреки че съм съгласна, че мечтите си имат един единствен самотен собственик, точно в такива моменти осъзнаваш споделеността на най-желаната и вълшебна самотност, която само творчеството може да създаде... И този човек също ти става скъп...
В картините на Ралица се къпе Слънцето. Очите са най-пълни и носят най-живителните трептения, които едно момиче или самодива би могла да предаде...


А и има още нещо...
Една картина е в най-дълбоката ядка в душата ми. И ми показва, че сякаш с Ралица се е случило някога да сънуваме едни и същи сънища...


Ралица, желая ти успех! И продължавай да раздаваш на света обичта си чрез картини и цветове... Моят свят с теб е по-пълен! Благодаря ти!


Картини на Ралица Денчева




















10.5.10

Говоря си с вас... / me indeed



Искам да пиша. Боже, колко категорично звучи. Сякаш в душата ми се появява море от хиляди шепоти, които ми говорят мило, чакали ме толкова дълго. Сякаш съм в някакъв призрачен град на сенките, но защо ли този път не се боя да потъна, въпреки че тук не разпознам цветовете на слънчогледите, в които искам да пътувам. Защото може би ми предстои да запълня цветовете, да намеря най-прекрасната охра, която да изполвам и създам моите обични образи.


Седя и редя думите. Благодарение на десетопръстната система не ми е необходимо да гледам клавишите, нито виждам как се редят на белия електронен лист. И ако искате ми вярвайте, тихично си плача и не спирам сълзите, защото те са си мои, и са ценни, и са ми скъпи...


Искам да кажа толкова много, но в същото време осъзнавам, че изтощението на което не се поддавам няма да ми даде възможност да подбера думите, които да илюстрират по-вярно усещанията ми, които така или иначе бяха твърде оскъдни, заради нежелания ми спътник тези дни в това мое пътуване.
И се чудя на себе си как вярно успявам да избирам най-верния път за себе си. Да, не постигам максимума, който би се търсил в човешките стремежи, защото просто си простих преди дни или седмици, че съм един обикновен тленен човек, който се изморява и не може да постигне всичко, което би желал във всички направления... Но изненадващо изненадващо за себе си, пак разбирам колко безпогрешен ми е усетът в намирането на решения...


Отдавна не бях пътувала. А аз съм личност, която обича пътуването, защото въображението ми се развихря и тези моменти на галоп от хиляди въображаеми вълнения ми създават неимоверно удоволствие и плътност на съществуването...
Предприех го за да се върна към себе си и открия сладката тръпка. Мога ли дори и аз да си представя, че не съм пътувала от 93 извън граница и 96 по-дълго, ей така сама... Струва ми се, сякаш е било в друг живот...
И намирам нещо много повече. Не, въображението, което копнея, защото главоболието го изяде. Но никое главоболие не може да ме отнеме мен, цялата. И осъзнавам малко преди да се прибера у дома, че съм събрала себе си от много много посоки и пластове, и миналато, и настоящето, бъдеще, и сънища, и усети, и измерения, и се получава една комлитли цялост, също както едно спирала да изпълни едно пълно завъртане и в същото време ясно да съзнаваш, че ти остава много и също важен път напред. Всъщност, намирам, че съм на втория етап. Преди месец-два открих, че моментът Е. А сега неусетно разбирам, че съм преминала към следвата стъпка, когато подсъзнанието ми в почивките ми търси пътя КАК. Преди седмица се чувствах нестабилна. А пътуването ми върна чувството за сила и ме накара за първи път в живота си вчера да изпитам цялата твърдина на земята в краката си.


Животът е невероятна лутаница, която ни предлага нелесен начин да намерим пътя си. Всъщност този, който ни е предначертан, но ни предстои да изминем, избирайки нишките, които да следваме. Никога не се знае дали ще стигнем и какъв ще бъде краят му и как ще се отклоним... Но именно пътят е нещото, което се оказва толкова сладко и ценно и всъщност създаваме думи, също като онази игра, при която под наклон в плетеницата прочитаме думи...

Не забравяйте да се обичате! Важно е!

Каквото и да става обичайте със средствата, които умеете и ви доставят истинска душевна наслада – със стихове, или беседи, с рисунки, или картини, с песен или музика, като създавате искри в детски очи, или разтуптявате нечие сърце, като танцувате или просто дишате... Няма значение как. Това е вашият начин да покажете, че ОБИЧАТЕ, вашият почерк ДА БЪДЕТЕ!

3.5.10

Be open!




Напоследък стигам до извода. Мога и да греша. Но, уви, съмнявам се :)
Установявам, вече от погледа на по-зрелия човек, анализирайки собственото си минало и наблюдавайки понастоящем другите, че именно младите хора са по-склонни да поставят... граници.


Преди десетина години, сблъсквайки се в екип, намирах 32-35 годишните си колеги, да, за млади, но някак не от моята група. Възможно е, по-възрастните да са интересни, да, и от тях се черпи опит, а връстниците ти, с тях... си пиеш кафето :)
Сега, когато прехвърлям "граничната" ;) възраст разбирам, че дистанцията напред е изглеждала много по-голяма и неясна, от дистанцията назад, която, сякаш съм изминала за дни.


Всъщност, може би не съм права, защото човекът, който на 27 поставя ограничения, ще го прави още по-категорично, когато стане на 35, освен ако не се случи нещо, което да преобърне живота му или просто...
Просто трябва да е „отворен” по рождение.


Истината е, че мъдростта се придобива с опита. Да, но преди всичко с качеството да бъдеш отворен и да приемаш света и движенията му, такива каквито са, да бъдеш достатъчно гъвкав, за да му партнираш, на него живота, наблюдавайки го, да черпиш богатството, което ти поднася... Това дава мъдростта... И истинското удовлетворение от живота в персонално измерение.


Преди години не харесвах петицата в името си, която нося. А сега я разбирам и намирам, че любопитството ми, по детски странно как запазило се, непрекъснато надскача рамките в неопредолимо желание да открива...


Като изляза от личния контекст, ми се струва, че в личния си житейски ход, повтаряме развитието на човешкия социум. Племето, селото, границата, опазване на храната, враждата, войната... Днес е по-различно, макар да има много забележки.
Все пак въпрос на десетилетия е човекът сериозно да постави пътя към космоса...


И днес, сякаш поставям манифест.
Не искам граници! Писна ми от граници. Делби. И определения, кой какъв или не е, до къде можеш да се движиш или не. Нито ще ме спрат. Красотата е в разнородното. Напредъкът винаги е постилан от различните...


Дистанциите в днешно време, както никога преди това, не са проблем. Макар, че по-лесно се изминават физическите. А другите са въпрос на път на личността и... личен избор. :)

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails