Времeто е най-верният показател за истинността на чувствата и желанията ни.

23.11.17

Цигански живот

Циганката сяда близо до мен. Хубава е. Въпреки възрастта. Очите ѝ пъстри. Бързи, говорещи. Иска ми огънче и аз без притеснение ѝ подавам, въпреки че знам, че след огънчето при тях следва и друго... Викам си, хайде, стара е, сяда на пейката на детската площадка да отпочине.
Не би. Фиксирала ме е била. Защото след огънчето. Следва репликата:
А ти едно ли дете имаш?
Да ти е живо и здраво, такова буйничко по-добре. Умен ще стане...
А две съм отговарила съм рефлексно.
А две деца имаш ти. Аз съм малко ясновидка, виждам ги тези неща.
И я виждам как се присламчва с един таз към мен по дългата пейка.
Вади нещо от торбата.
Я сега ти тук пипни...
Не искам да ми гледаш.
Викам си, то не се знае от двете ни на пейката, коя е по-голямата ясновидка.
Не взимам много. Ей, тъй за здраве.
На съпротива ми, отвръща за едно кафе и накрая...
Е, ти ако за едно кафе нямаш...
Вадя рестото от последното пазаруване, баш токлокава е като за едно кафе...
Давам ѝ ги без тежест, досада и..., макар че ги заслужава за натрапването и цялото вербално насилие.
Ти няма да разправяш много на приятелки...
Е, че то - викам - останаха ли приятели от толкова работа...
Ти се смееш - вика ми - ама сърцето ти не се смее.
Сериозна е, почти загрижена, приятелски... О, колко познато. Пак ли. Поне репликите да сменят, да не са като от заучен репертоар.
На теб и друг път ти е гледано, ама ти пак не си искала...

Много са ти душманите!

Душмани... Откога не я бях срещала тази дума. И тук като че ли улучи.
Но само аз ли съм, питам се сега, какво направихме, хора...

Ще идеш на църква - вика ми. Цвете ще вземеш. Ще се помолиш. И поръсиш. Като ти натежи, там в църквата по-доре иди, вместо на хора да споделяш...

И си мисля от колко отдавна в църква не съм била... И че ми липсва това уединение, което можеш да постигнеш на свещ, в малко тамян, пред редици икони, върху които майстори са оставяли част от себе си с четка...

Тръгва си. Поглежда ме с пъстрите си, все още млади очи. Да се увери сякаш, че не я кълна за левчетата дето ѝ дадох. С добро ли я изпраам или лоши думи след нея редя. Лицето ѝ е ведро. Осанката горда, непреклонна, готова да поеме с изградена сила канара лошотия.
Но ме гледа и... Не знам на мен ли, на себе си ли повече си вярва... Тази съм я познала. Тя е благословена...

10.11.17

Записки на една изгубена жена

Девет и половина е. Петък вечер.
С питие в ръка се отправям в спалнята.
Не чакам никого.
Гушнала съм лаптопа и се опитвам да задържа Нейно Величеството Музата.
Разбира се, моята муза би трябвало да е мъж.
Но не.
Моята муза този път е духът ми.
Не знам къде е пътувал и откъде се връща.
Хем е изморен, хем, се върти в някакъв валс...
   Всъщност, точно както баба ми танцуваше валс преди години на същия този паркет, по който стъпвам. Баба тогава имаше криле на пеперуди. И правеше всеки мъж, докоснал се до нея да лети. Баба беше хубава. А аз бях на почти 5. Също като малкият в момента.

Само че, аз едва ли ще оставя толкова красив образ в паметта му.

Както казах, духът ми се беше загубил, а тялото без дух е грозна картинка. Душата тогава се лута като изсъхнал лист на клон,ка повяван от вятъра. Всеки момент готов да се откъсне.

Хубавото, на нас, хората е, че не сме листа, нито дървета. И, духът ми, стига да поиска може отново да потече в жилите и възвърне свежестта на тялото ни. Оказва се, че може.

Да.
Девет и половина е. Петък вечер.
Ликьорът е изпит. Децата са се укротили. Нещо, което отдавна не се е случвало у дома.
Намирам се цяла.
Не чакам никого.
Не съм сигурна още дали бих копняла за някого.
Знам, че имам една жадувана душа, с която вече мога да разговарям.
Да усещам, и да обменяме слова.
Тя е твърда малка, и крехка. Но аз ѝ принадлежа.

Думите са единственият инструмент на същеструването ни. Без тях е празно.
Невинаги, когато няма никой до теб, е празно.
Страшното отмина.
Ще започна отначало.
Мога да стрелям добре.
И да обичам силно.

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails