Времeто е най-верният показател за истинността на чувствата и желанията ни.

30.6.10

Осъществявам мечти






Осъществявам мечти.
Свои.
А може и нечии чужди. Не знам.
Ако трябва и тях ще осъществявам. Знам.
Че мога да правя и това.
Осъщестявам свои мечти.
По-простите някак по-лесно се получават.
Докато към другите
Продължавам постоянно да се стремя.
Няма по-лесно нещо, с което да се сдобиеш от материалното,
Но дали ще можеш да задържиш духа,
Да го покориш отново,
За да го пуснеш,
Препускайки да го овладееш наново ...
Като в танц,
В който само двама могат да се отдават...
Осъществявам мечти.
Предстои ми да си поиграя
В танц с моя партньор :)

24.6.10

Въображение с чадърче...




Отново подхващам тема за децата... Виждат ли ви се несъвместими убийството и детето? Почти сигурна съм, че подобна мисъл ще предизвика дори протестна реакция у повечето хора, защото по никакъв начин общественият стериотип за невинността на детето не включва събития от такъв характер. А самоубийство? Реакцията ще е същата, макар че, тези, които са се сблъсквали с отглеждането на палаво и импулсивно дете, ще има миг колебание...

Да, детето не може да се свърже, нито с едното, нито с другото, просто защото то не разбира и двете. В ранната детска възраст то дори не възприема живота в неговата пълнота, а приема случващите му се събития и заобикалящ свят като даденост... Как тогава да разбере събития, които унищожават тази даденост?! Мимолетността на мисленето му едва ли ще допусне разбиране дори и че загубата на живот също е даденост...
Както и да е. Не това е в центъра на вниманието ми в момента...
А влиянието, което оказват... конкретно анимационните филми върху детето. Подхващам темата сега, просто защото съм афектирана от всъщност радващото ме богато въображение на детето ми, което уви както на него, така и на мен, може да изиграе лоша, дори коварна шега, а иначе темата съм си заложила от миналото лято...


Когато бяхме деца не можехме да се радваме на особен избор на детски предавания. За наша радост си имахме „Сънчо”, който общо взето маркираше края на лудориите за известно време и финала на деня ни.
Спомням си - и повярвайте ми не знам точко как и защо помня това – вероятно подсъзнанието ми е съхранило шока от случилото се все пак и все пак е имало някакво разбиране на събитието - предаваха детско анимационно филмче: главен герой – човече, интересното: имаше си чадърче, с което можеше да скача от каквито и да било висини.. Подробност е, дали филмчето беше сериал или единичен епизод, но съм сигурна, че съм го гледала в детската си крехка тригодишна възраст повече от един път.
В мен беше назряла идеята да опитам и аз. Много ми се искаше да мога да летя във въздуха като него... с чадърче и да усещам движението на въздуха и великолепието на полета. Смоням си дори, че си мислех, че вероятно тънките спици на чадъра ще се извият от тежестта ми и че може чадърът да се счупи. Но бях решила. Усещането си заслужава риска.
Не помня кога съм взела чадъра. Но помня как се бях качила на железните пръти на бабиния балкон. А баба живее на деветия етаж.
Не знам и по каква щастлива случайност се е появила точно тогава, когато е било важно. Приближила ме е лекичко и ме е отстранила от перилата... по думите й двадесет и повече години след случката...
Не съм я питала какво й е причинило това тогава...


Втори случай. Бях сравнително по-голяма, около пет. Отново анимационно филмче. Чийто образи не бяха особено богати – предсталяваха нарисувани с туш фигури върху бял фон. Птичето подскачаше от място на място и се справяше с куп препятствия.
Живеехме на място с голяма желязна порта. Вратите се държаха на вертикални тръби с големината на улуци. На височината на петгодишно дете беше изрязан отвор от вътрешната страна и там беше вмъкнат звънецът, за да е назавет от неблагоприятните климатични условия.
Именно през този отвор се бяха намъкнали семейство птички и бяха направили гнездо. Снесоха си яйца. И се излюпиха пиленца. От ден на ден пиленцата растяха, а цвърченето им обсеби цялото ми съзнание. Толкова много исках да видя малките сладки създания. А аз не можех, тъ й като не стигах до въпросното отверствие...
И ми хрумна гениална идея. Около мен беше пълно с шишарки. Казах си, ще хвърлям шишарките в дупката, а те нали са птичета – ще скачат от шишарка на шишарка и ще се изкачат до горе и ще ги видя...
Резултатът е ясен.
Бях задушила горките малки птичета.
По-късно получих упрека.
„Защо уби пиленцата?”

--
Аз бях убила пиленцата.
Всъщност още ме боли за тях.

--
--
Наистина се изисква да бъдем много внимателни за това какво гледат децата ни... и не само...

20.6.10

Разговор с дъгата



На моята Роза




- Защо плачеш? - попита Дъгата.
- Защото никога не успявам да мина под теб. И да бъда щастлива... - отговори, хлипайки малкото момиченце.
- Миличка, а нима като си под мен ще можеш да виждаш цветовете ми? И как би успяла да живееш тогава без моите цветове... които ти носиш в сърцето си?!
*
*
*

17.6.10

Мида




Наблюдавам те. Не мога да определя кога точно ме спечели. Лесно привлече вниманието ми, не с това, че си по-различен и особен. А може би, да. Защото си именно такъв. Знаех малко за теб. Но достатъчно, за да ти се възхищавам от далеч и да не смея да се докосна до теб в страх да не накърня съвършенството ...
Неусетно се получи... Дали беше умишлено от твоя страна. Дали защото просто си прекрасен. Дали защото експериментираш. Или просто ме обърка. Или си само внимателен. А може би си играеш...
А може би въображението ми беше жадно да те срещне...
Виждам те в хидяли образи. И жестове. И мимики. До такава степен образът ти ме е обсебил. Че ми даде сила да се върна към себе си...
Неочаквано за моята практичност. Неочаквано за моята трезвеност. За моята обективност. За моята трудност. И дори умора. На моята реалистичност, изискваща допир...
В хилядите мисли за себе си, защото дишам въздуха с тебе, откривам и неоткритото от самия теб и изводът изкача от само себе си ей така от нищото... И съм безпрогрешна, знам. Защото после фактите ще го потвърдят. Винаги е било така. Или почти винаги, когато измерител ми е била интуицията...
И ти започна да се страхуваш...
И да бъдеш мен, тази, от която избягах.
А аз станах теб, такъв какъвто те видях в онзи несигурен период , но пълен с чувственост и прозрения.
Признай си, че сега нямаш прозрения.
Признай, че сега си само като един уморен водач и човек тръпнещ да поеме живота си с пълни шепи, но в същото време неудовлетворен от липсата на оново чувство, което може да те разкъса за миг и да те направи отново цял, което отричаш с цялата си скрита жестокост към себе си, същото което си готово да молиш до болка, за да остане у теб...
Слънце, още преди година прозрях поне една истина за теб. Колкото по-скоро я осъзнаеш, толкова по-малко ще те боли, обещавам...


*
Не знам с какво ми стана любопитна. Може би, защото се чувствам самотен. Обичам да разгадавам хората. А тя не беше никак трудна. Малко неземна. Може би малко объркана. Но някъде там, истинска. Имаше това, което аз не успях да задържа. Изглежда ми неуверена. Но в същото време е някак категорична. Закопняла. Мечтателка. А имам толкова много работа. И хора, хора, хора, хора, които искат това, което аз винаги съм желал. Аз знам какво искам. И не ми допада полетът на птица. Достатъчно. Беше. Не този път съм избрал. Пътят назад е минало. Макар че нея не я познавам. Странно как точно сега толкова често застава пред мен. И без свян реди ми думи след думи. С чувство. Нереално за мен.
А улицата вън е толкова многолюдна. И ме очаква делничният шум...


**
Детето заглади топлия слънчев пясък. Омръзна му някак да гледа тези две половинки на мида. А мидата някога беше една. Седефът нежно пробляскваше на небесната синева. Как не разбираха само?!. Сега трябваше да ги чака още веднъж. Да се родят. А толкова много ги обичаше...
Щеше да чака, ако трябва дори през нощта, когато кометата пак ще поеме по своя нов космически цикъл...

12.6.10

Копнеж...




Нежно ме обгръща ароматът на канела. До мен стигат звуците на традиционна италианска музика. Жадно поглъщам млечната пяна, жажда, с която могат да се впият устни в устни в безпаметно сливане...
Пренасям се в други измерения. Още държа огромната чаша с дъхаво капучино. Но този път ми мирише на водорасли, а бризът закопняло гали кожата ми. Погледът се устремява в безтегловната синева напред, там където се вижда тънка граница в срещата на твърдостта и безвремието...
Откривам, че не са ми нужни чадърът, шезлонгът, нито чашата с капучино, за да изпитвам хладнината на океана. Въздушните маси, сякаш са ме поели и се нося там над брега където хилядолетната вода целува земята, с която до днес не може да се сбогува.

Шшшшшшшшшшшшшшшшшш..............................

Отново вятърът си играе със страните ми и като палаво коте подхвърля разпиляни кичури свободна коса...
Мога да танцувам. Само така, както вятърът може с мен.

......Къдеееееееееееее сиии тииииииииииииии?.......

Толкова е лесно да се откъснеш, за да бъдеш поне миг себе си!
Сама съм. Възможност, която винаги толкова ме е стряскала и плашела и в същото време, за която цялото ми същество жадно винаги е копняло...

Шшшшшшшшшшшшшшшшшш.............................

Представяш ли си колко лесно е да пътуваш...
И от къде извира моето постоянно чувство на любов към живота и света.
Можеш ли да го споделиш с мен?


Вълните се блъскат в нозете ми.
Толкова много ми се плува...

6.6.10

Огледалото на ръката ми



Ще пиша отвлечено.
Може би. Или загатното.
От известно време нося пръстен.
Масивно сребро.
Голям и кръгъл, абсолютно подходящ да бъде печат.
Дори знам, или знаех, какво точно да гравирам на него.
До днес.

Първо. Защото осъзнах, че той е като огледало. И всеки мой събеседник има възможност да се огледа в него и да се запита - всъщност харесва ли се?
Приятно занимание да наблюдаваш как другите се оглеждат.
Но с това и ми напомня - докато общуваш с другия се оглеждай: харесваш ли се ;)
По-трудно е.
А и има опасност в плетеницата от образи да загубиш същността на разговора...

Второ. Докато седяхме в парка и обсъждахме отдавна отлагани, заради продължителен натоварен работен период, теми, когато погледите ни бяха заети от опитите на хлапето да скача, отскача с колело или скейтборд на и от рампи, късноследобедното слънце кацна върху огледалото на ръката ми.

Топло е.
Радвах се на две слънца.

Понякога само един отразен образ е способен да върне усмивката ни дори за секунди :)
Важно е да го познаеш кой е.

Мога ли да скрия от теб, че те харесвам?
Мисля, че не.
Играя си на слънчеви зайчета...
;)

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails