Времeто е най-верният показател за истинността на чувствата и желанията ни.

29.1.11

Като част от мен



Продължавам да те обичам.
Да си представям как допирам устни до твоите
В сивкава здрач сутринта,
Когато в твоята тиха и сладка просъница
Нежно ти казвам -
Трябва да вървя.
С теб съм,
Но, тук,
В този свят,
И това прераждане,
Съм се обещала на друг.
Все още докосвам устата ти,
И усещам как сърцето ми ще се пръсне
В желанието този миг да остави
В безвремието на вечността.
Не мога да крия, че те обичам,
Това е като смирение,
Да приема действителността
И въображението в едно,
Моето цяло.
Знай всяка сутрин
Присядам до леглото ти,
Целувам те тихо във здрача,
Поглеждам как светлината
Започва да играе в очите ти
И тихичко си отивам,
Оставяйки те на деня...
Преди бях птица,
Сега съм призрак на самодива...
Вероятно ще претърпя всяка метаморфоза,
За да мога поне устните ти наум да целувам...

25.1.11

За цената, която плащаме




Имало едно време един воин. За да защити територията на селището си, събрал малката си армия и се отправил на поход за битка. Малочислена била войската му, защото народът му не бил войнолюбив и изкарвал прехната си с много труд, толкова, колкото всеки може, с песен и волност, която от година на година правила земята още по-плодородна.
Към редиците имало всякакви, и по-възрастни, и по-млади, и дори момче, надарено с поетична душа и усет.
Мрачен бил воинът-вожд. Сякаш тъжен. Не разговарял с никого по пътя. Само събирал и разпусквал войската си по пътя към битката.
Един ден по друма бойците срещнали немощен дядо. Едва промълвил той молба да му помогнат да намери пътя към дома.
Остро кимнал глава гордият воин. Навели глави войниците и макар с тежко сърце подминали стареца. Възнегодувал тогава младият воин-момче. Упрекнал вожда си. Не такъв величествен и благодетелен вече го виждал. Дал хляба си, барем човекът да възстанови малко силите си.
Продължили воините по пътя си. И срещнали млада жена с пеленаче. Пеленачето плаче, тя още повече. Сушаво било. Вода нямали. За помощ помолили.
Погледнъл жената и пеленачето от високо вождът. Нищо не рекъл. А студено отправил поглед в далечината. Воиниците мълчаливо го последвали.
Не се стърпял този път младият воин и дал на жената своята манерка с вода. Упрекнал водача си в нечовечност.
Вървяла войската. Минала покрай дърво. На нея се било качило хлапе. Нависоко и плаче. Не може да слезе. Понечил младежът да се качи и спаси момчето, но чул зад гърба си тежка забрана и се върнал в редиците отново.
Охладнял младежът към своя предводител. Мислите му били навсякъде, но не и в това, което го очаквало.
Не след дълго войската влезла в бой. Смело се сражавали воините. Най-смело – вождът. Вял бил някак младият войник. Гладен бил. Жаден. И някак странно изморен. За малко не загубил главата си, но точно тогава вождът от някъде изникнал и разсекъл противника му. Нямал време младежът да благодари, само сърцето му си върнало позната топлина.
Победила малката армия. Защитила земята си. И тръгнала по пътя си обратно към дома.
В ликове минали воините покрай дървото. Едни говорили, други дремели, ала вождът помнел момчето. Протегнал ръце и го свалил от клоните. Избягало детето да търси семейството си без думичка да продума.
Не след дълго на пътя им се изправила майката с пеленачето. Опитвала се количка да бута. А в нея менци с вода. Селището й не било далече, помогнали вождът и двама-трима войници не само тази кола да закарат, а и още вода на селото да занесат.
Не далеч от дома войните минали през могила. Онзи немощен старец не издържал и недостигнал дома си отишъл.
Прибрали се у дома войниците. Заформили се веселби по победата. Само главният воин никъде се не виждал. Намерил го младият войник с поетична душа, да плаче жално, за смъртта на стареца. Плачел и нареждал големият мъж, че приличал на баща му и хляб ръката му като всяка бащина е давала...Подал му чаша вода поетът. Със сълзи на очи без срам поел я жадно някак изглеждащия по-остарял вожд. И в този миг всичките упреци, дето се таяли като сянка в сърцето на младия, изчезнали.
Възхвалил го наум. И никога не го забравил в душата си.

20.1.11

Нулата като позитивно число...



Напоследък установявам, че нулата е хубаво число и позитивно в универсалния смисъл.
Когато взимаме, но този процес не ни носи радост или обратното, когато даваме прекалено много, но това също не ни носи удовлетворение, нулата се оказва едно число, което представя един добър баланс и синхрон между това, което отдаваш и това, което получаваш. Оказва се, че тя е верен показател за удовлетворителни резултати в този двупосочен процес даване-вземане, без който уви комуникацията остава неефективна и неубедителна. Ако можеш да даваш повече от това, което искат от теб, значи, че просто трябва да скочиш на по-високо стъпало, където противовесната везна ще е от категорията ти. Ако вземаш повече отколкото искаш, е редно просто да смениш диапазона, за да може получаването да има цвят за теб.
Всъщност всичко се оказва – движение.
А нулата е един добър показател за баланс,
За начало,
За съотнешение между материя и антиматерия,
За стремеж...
Опитай се да задържиш нулата за дълго!
Няма да е възможно без да се движиш и направиш съответните изискващи се заради менящия се околен свят стъпки – нагоре, за да си тонизиран, настрани, за да си удовлетворен, и пак :)
Нещо като валс, нали?!

8.1.11

Цял ден си играя с болката



Цял ден си играя с болката. Опитва се да отнеме и от почивните ми дни, защото за трети пореден ден ми е гостенка.
И докато вчера ми беше ясно, че стегнатите вратни мускули са причината да я провокират, наличието й днес, ми е почти необяснимо.
Почти. Защото все пак имам теория, защо съм й позволила да се появи. Онзи агресивният воин е обвзел главата ми в някакви странни подготовки за военни действия незнайно срещу кого. И естествено, защото е незнайно срещу кого, копието му се обръща точно към собствения му организъм. Натоварил ме е този стар генерал и ще трябва да му дам отбой и да го пенсионирам, защото пеперудената дама ми вършеше повече работа, а и не я болеше глава.
Доста трудно е да облечеш пеперудена дама в ризница... Но точно това е формата, която трябва да изпълня за известно време, за да мога след месеци отново да я остава да пърха свободно в нейния си цветен и ароматен свят.
Та, играх си с болката. Отпускането на вратните мускули е някак лесно, поне при мен се получава лесно, при което част от болката си отива. И остава да пулсира онази острата точно в дясната част на тила. Туп-туп-туп-туп.
Опитвам се илюзорно да я прехвърля в предната част на главата и колкото и да е странно успявам. И защото там в действително не боли, болката е по-слаба и доста по-поносима. Но упражението е и изморително и след минути губя контрола, а онзи часовников механизъм само това чака, за да започне да отмерва досадно 1-2, 1-2.
При няколко упражнения откривам, че болката се измества към дясното ми око. И спонтанно разбирам причината да се появи. Очевидно тези дни съм натоварила очите си. И действително е така, защото напоследък трудно се откъсвам от екрана, забравяйки, че той все пак не е пейзажна картина, която човек може да си позволи да гледа, докато се оставя на вдъхновението.
Туп-туп-туп-туп.
Очевидно от мерак съм се натровила, защото главоболието при мен идва също, както след попрекаляване с алкохол. Махмурлук в чист вид със светлобоязън, бледнина на лицето, гадене и освобождаване на образувалата се вълна токсини... от холизъм. Горкият ми черен дроб на какво издевателство го подлагам!
Сигурно някоя йогийска философия описва подобна техника за преодоляване на болката. Както и някой сериозен йога учител би ми обяснил как прочиствам организма си чрез болката. Но нали съм откривател, а и не мога да мъча очите си отново в четене. Но съм любопитна да потвърдя впечатленията си в някой ашрам. Макар че винаги ще предпочитам и виждам снежните върхове на Тибет...
До къде ме докара това четене на здравна литература ;) Да гледам философски на собственото си здравословно състоянието. А и това е причината, за да съм убедена в свободните си тълкувания...
Май, няма да е лошо да подложа кръвоносните си съдове на малко разширяване?! Наздраве! Но внимавайте, не ви позволявам повече от 20 г, за мен от огнената кехлибарена течност, моля ;)

2.1.11

Някой открадна сърцето ми

Иван Кирков, Малкият принц




Какво пишеш? – ме попита детето.
Нова година е. Вече. И сме сами. За малко. Сладки мигове, които никой не може...
- Айде, де... – очудено любопитно попита детето, повдигайки едната вежда повече от другата. „Тази мама, какви ли ги пише?” – Ама кой ти открадна сърцето? – продължава да пита хлапето, развълнувано от процеса на набиране на буквени знаци върху белия екран.
„Ти ми открадна сърцето!” мисля си аз наум, без да съм притеснена, че очите му – две маслини следят написаното.
„Разбира се, че ти ми го открадна. Къде може да бъде сърцето на една майка? В детето й.” Мъдро заключава душата ми някъде дълбоко там, като дълголетник, практикуващ йога през десетилития от живота си.
Всъщност, да, душата ми е като постоянно практикуващ йога учител, с когото, уви, начесто губя връзка.
Мисля си от няколко дни – и тази година отмина. Беше нелека. Започнала ведро, като преродила се през пролетта птица. На мен ми даде много, защото от време на време бягаше като тигър забързано, дори стремително, а друг път лениво, както само едно диво животно може да си позволи.
Изминаха празниците и се питам какво е различното.
Сякаш не съм съвсем доволна. Защото душата ми се скита някъде сама без мен (Ели, това е в твой стил :) ). Но бързо осъзнавам, че години наред точно по празниците тя не само се е скитала наоколо ликуваща около пъстроцветните фойерверки, но дори нямах връзка с нея.
Да, душата се завърна твърдо и продължавам ревниво силно да стискам връзката към нея (като онова момиченце с балончето). Макар че сърцето някой го открадна тези дни или седмици. Но то е силно и скоро пак ще запрепуска в неговия си ритъм. Особено, щом детето е наблизо :)
Знаете ли винаги съм се страхувала да бъда сама. И винаги съм търсела компанията на някого другиго, за да имам силата да се движа. Напоследък става, сякаш обратното, но без да прекъсвам връзките, към които принадлежа. И в това да съм сама намирам силата, за да продължа напред. Поемам си ролята, която ми е ясна от толкова отдавна и от изпълнението, на която се страхувах, не заради другото, а заради риска от изчерпване на енергия, която се налага постоянно да влагаш...
А енергията е най-крехката материя, която познавам, заради стягащата болка в гърдите, когато показва, че липсва...
Именно заради това сърцето ми се свиваше като на подплашен заек как да продължа напред и се справям с трудностите, които животът неспирно ни поднася, когато най-малко очакваме, когато си сам, и не можеш да очакваш кой знае каква подкрепа отвън.
В тази година открих силата, че мога. Но не без това да повярвам. Не без преди това да си върна мечтите.
Преди две години си спомних как се мечтае. Отнякъде вярата, че мога да опитам и изпълня мечтата си от двадесетгодишна, неизменната, истинската, ме облада без да ме пита дори...
През изминалата година се научих често да я търся, нея мечтата. И дори изпитах, че само тя ме прави щастлива. А в щастието и увереността си, намерих силата, за да се боря да бъда щастлива и не предам себе си отново...
Истината е, че не постиженията в социума, не материалните придобивки, не дори излетите в далечни или близки страни, приятелите, семейството и рожбата, откъснала се от теб, любимият човек, близки, градят щастието ти, а самият ти, когато следваш мечтите си, защото тогава просто имаш силата спонтанно да правиш щастливи и тях!
Сърцето ми беше откраднато тия дни, защото душата не успяваше да завладее тялото ми така, както само тя умее, поне от време на време, няколко откраднати мига, за да се изпълня с щастие, както само изпълнението на мечтата може да дава, но съм спокойна - знам че е наблизо. Щом изляза навън и очите ми срещнат динамиката на движението, душата ми нахлува с най-причудливите образи, за да ми покаже, колко е силна връзката ни и тогава сърцето ми започва да бие, сякаш отново за първи път виждам глътката въздух от този свят... (Мамо, благодяря ти, че толкова много си ме искала!)
Намерих и лекарството – малко движение, малко музика, малко излизане навън, фантастичен филм или приказка, са достатъчни, за да се развихри въображението, да се изпълня с енергия и направя щастливи близките си по пътя към мечтата ми...
Не мога да позволя да се изграждат прегради между мен и нея.
Затова предстоящата година ще е трудна. И само се моля сърцето ми да намира сила да успява да преобразува енергиите с отрицателен знак в положителна сила.

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails