Времeто е най-верният показател за истинността на чувствата и желанията ни.

23.12.12

За втори път ми се случва...


За втори път ми се случва... Да сънувам сестра ми. Виждам я и припряно бързам да я целуна. Ето, я. Онова е било само кошмар... И аз съм щастлива...
Но дори и в съня си разбирам, че това е само сън. И нея я няма. Поне не така, както можем да усещаме със сетивата, с които разполагаме.
Изминаха точно 9 години. От деня. В който тя си отиде. Жадна и с отворени очи. Само на 28 години. Не видяла живота, не познала любовта, не разбрала щастието...
Болестта ни връхлетя като изневиделица. Като ураган. Без да ни даде време. Без милост. Изтръгна я като прашинка. Жестоко, безусловно...
Оставам бездушна при празни приказки, изречени от който и да било за нашето здравеопазване. Като барометър съм на лицемерни слова, на жалко позиране, на някои, прекъснали връзка с хората...
Години наред живеех с мисълта, че човешката единица у нас е единица биологична тор, но дори не и за горене... Грубо и крайно, но това е цената, която видях...

Тя умря като куче. В болка, безнадежност, незнание и страдание...
Без някой да помогне. Да протегне ръка. А напротив. Като адска орисия да няма болница, да затварят и малкото отделения за ремонт точно за нея...

Гледаш как брат сменя системи. И свръхтревожна майка сипва захар в крем супата от тиквички от безнадежност срещу хипогликемията и страшните гърчове, които ти я отнемат с всяка секунда...
Гледаш как майка бие на собственото си дете морфин, за да спре да страда поне на края, краят, който некакен, нежелан, ужасен е дошъл твърде бързо...
Морфин.
Това е, което държавата може да дава. Или иска само да дава. Не знам.
Знам. Само, че не е честно в агонията, когато още лицето ти не носи бръчки, хорски неверни слова, неразбрали произхода на болката, да създават друга.
Че не е често, когато не си поставил диагноза и не си разбрал болестта да имаш очи да искаш и държавата и съсловието да не го вълнуват...
Да си лекар и да не смееш да дадеш тривиално лекарство от страх да не отчиташ още един труп в отеделението.
Че едното лекарство, което и не дава надежда е два пъти колкото заплата  тии го няма, защото пазарът в страната е твърде малък...
Не, може би съм грешала в мислите си за ниска цена и торта, защото и тя струва...

Тя си отиде.
Поискала от майка си чаша вода.
За секунди.
С отворени очи...

Изпратихме я,
Без някой да се осмели да й каже,
че ще умре,
без някой лекар да се е опитал нещо да стори, вместо това да се дистанцира и наум да те брои за умрял,
без друг да дойде да издаде поне акт за смъртта...

Това е моята държава.
Това е Българията ни!

Не ми говорете за болници.
Не и за човещина.
Призвание, дълг и познания...

Молех Господа толкова пъти, мен да вземе, а нея да върне, но Господ не се пазари... Аз поне бях познала щастието, имах любовта...
После, когато ужасното дойде и виждаш как човекът, който толкова обичаш повръща черникалка и единственото, което изпитва, когато отвори очи е ужасната болка... Тогава му се молиш, Господи, спри да я мъчиш, поне...

Смъртта е жълта. Няма по-жалко нещо от смъртта. Няма по-крехко нещо от живота...
Целувам я по челото. А тя е още топла. Тяло - само предмет. И осъзнаваш, че я няма. И че няма душа...

22 срещу 23. Декември. Тъжен месец. Също като май, в който всичко цъфти... Или плаче с нежни листчета...

Нямам спомени от твърде дълъг период.
Имам бели полета години наред.

Коледа може да е тъжен празник. Ужасен дори.
Но посякаш отново към коледната украса, защото две очи не разбират какво е смъртта и болката, когато някой си отиде, а и не би трябвало.
Детето ме спаси.
Само с това да го гледам.
На мен ми останаха тихи сълзи, когато украсявам елхата... И да сънувам, че ето я, ето я, има я!...

Не искам нито един млад човек в тази държава, а и където било, да поема тази пътека без изход, без време, да страда в безнадежност, още повече и дете! Не трябва нито една майка, баща, да виждат смъртта на детето си.
Искам държава, която цени и се опитва да запази човешкия живот. – (Много ли е за коледен подарък?!)
Или просто не е държава.
Или просто няма общество.
Или нека не говорим за здравеопазване!


Трудно се казва „Сбогом“.
Но ти ми липсваш, винаги, мое по-малко сестриче Герче!

Състояние какавида



Имало е моменти, когато се плашех от черното. Не онова, което събира всичките цветове, не онова, което изразява сексуалността, а от черното, което показва нищото...
Сега съзерцавам нов нюанс на черното. На черното, в което пътувам. И откривам, че се намирам в мир със себе си. Въпреки че през деня не ме оставят тревожни мисли за справяне с ежедневието и терзания по налагащ се избор.
Черното е необятно. Нося се в него и всяка частица от мен концетрира необятността като осезание, индивидуално за всяка, за да се получи избухване от това преекспониране и затишие от невероятната мощ на обратната вълна, която създава. Точка нула. Няма по-съвършен баланс. От хаоса, който душевно можеш да създадеш и след това да пуснеш. Нямо по-голямо движение, движение, което не можеш да проследиш с очи...

9.7.12

Мечта, и карма, и психотерапия...



Вече не съм сигурна дали писането е моята осъществена и неосъществена мечта...
Обич, както ми харесваше да го определям преди години, когато разграничавах усещанията си с тези от снимането...
Или по-скоро терапия...
Писателите би трябвало да са най-големите "автопсихотерапевти", нали... Особено автор като Достоевски, когото обожавам, Верн или... Защото независимо от съдържанието и сюжета, текстът може да се тълкува като търсене на път към решение, успокоение или просто избягване на реалността и потъване в по-красив и пъстър свят... Нещо като наркотик без неговите странични ефекти, макар че...
:)
Защото по ред житейски обстоятелства пренебрегвам мечтата на 12-годишното момиче, жива до днес в мозъчните ми клетки. Дори и сега, когато сравнително скоро се сблъсках с прозрението, че изворът на собственото ми щастие може да бъде само осъществяването на тази мечта, дори придобила самоувереност в реалистичността на изпълнението й, като че ли я изоставих втурнала се, уж, за малко по страничен път.
Преди месеци си казах, за да тръгна по избрания път може би ми трябва само едно малко детенце, защото моята детска мечта е обвързана със света на децата... И Бог, само както Той си умее, отново ми даде най-съкровеното в изпитание.
Съвсем наскоро тръгвайки си за пореден път закъсняла, незнайно защо ей така в главата ми се оформи мисъл, че моят път тук на това стълбище е вече приключил и каквото е могъл той да ми даде, съм го получила. Постигнах достатъчно много за едно място, което може да се постигне и даде стабилност – осигурих си работно средство, и мобилност, и дом, и увереност, случи ми се невероятна мечта не само да работя, но и създам екип, и най-невероятното – Бог отново да ме изпита :)
Аз съм щастлив човек.
Аз съм богат човек.
Сега само ми остава да прокарам път през тресавището на трудностите, които винаги са ме спирали и плашели, и от които толкова зависи делничният ни живот, да се наложа над тях и опитам да стигна моята звезда...
Пожелавам си успех...
Не, може би, по-точното пожелание е...
Пожелавам си любов!

8.7.12

Не знам защо се харесва, когато казвам, че ще играя на зарове...



Не знам защо се харесва, когато казвам, че ще играя на зарове...
Вчера реших да проиграя време от почивката си... на зарове.
Пожелах си да отида на кино. Сама, моля ви се или с някой приятел. Но защото трябваше бързо да стане, не позвъних на никого, а и събота сутрин съм в състояния на след делничен махмурлук и съм негодна за комуникация. Мда, прекаляването е в кръвта ми :)
Представих си как седя в салона и поглъщам с очи бързо редуващите се картини на екрана и слагам в устата си карамелизирани, хем сладки, хем леко горчиви, пуканки...
Реших, че ще гледам първия филм ,който започва най-скоро, за да е честна играта на зарове.
Полутах се малко след като в менюто на киното за зрелищна консумация не ми допадна и едно заглавие, а, честно казано, вече не ми се губи време за филми, които не ми дават това, което искам да ми дадат или поне малко пасват на душата ми.
От чудене пак стигнах до заключението, първия най-скоро, защото и без това у дома ме чака куп работа и представата ми за пуканки малко по-малко започва да избледнява...
Попадам на „Високо напрежение”. С погрешна, макар и бегла представа за филма, разочаровано откривам, че дори няма да видя поне актьора, когото харесвам. И хоп името на Де Ниро на четвърто място  с големи букви. О, Боже!
Филмът ми предложи и хапчета и синапси и разгръщане на човешките възможности на ума. Динамичен и леко сладникав. Комерсиален, но с тематика като за мен. Де Ниро не показа, че играе, не го усетих дори. На младия запомних само натрапено сините очи.
Е, бях доволна. Хапнах карамелизирани пуканки. Самолюбието ми беше задоволено. Мозъкът ми разбуден.
За първи път така отчетливо играя, с мисълта да играя и съм доволна от полученото.
Интересно нещо се оказва късметът, като на действителност изпълнен някакъв божествен виртуален сценарий...
Въпросът е дали в личния живот да играеш на зарове е уместно?! И някак пак неусетно за себе си отговарям. Колкото и в този живот да се обмислят вариантите за дадено действие и се избира този, който в перспектива може да донесе най-добрите дивиденти, животът е гъвкава плетеница от събития и хорски намерения. Да не изчислиш дадена комбинация от събития от ранната точка А към по-далечната точка Z е вероятна, най-малкото защото пак ще пропуснеш с течение на времето новоформиралата се призмена страна , и рефлексията на проекцията ще бъде отклонена, така че не е ли по-добре просто да не се губи време в толкова предварително обмисляне...
Може би трябва повече да се доверявам на предначертаното в биологичната ми програма и матрицата на жизнения ми път и оставям да ме води първичният избор, а той някак си май оказва се не бърка.
Мда, това обаче, както бе казано и във филма, зависи колко информация все пак си вмъкнал в мозъка си и колко си се блъскал ;)

10.04.2011

П.П.
И точно сега тези думи мои ми помагат да се успокоя.
Кой казва, че няма полза от дневниците при нашето късопаметство... ;)

3.7.12

Да се разкъсаш, и изгубиш, за да можеш отново пак да се родиш...



Може ли да ви поговоря малко за бременност. Виждам сърцето под моето сърце и очите ми се навлажняват. Защото с цялото си същество проумявам каква магия е животът. Това са сълзи на радост. Но не от сантимент. А от благодарност. Животът е решил да внесе този път баланс в противовес на смъртта. Същата онази гостенка, която идва без предупреждение, без жал и без време, за да отнеме свидното ти и да разкъса света ти.
Смъртта отнема години, показвайки колко жалка може да бъде биологията ти и колко далеч и как липсва понякога Бог.
Животът е точно обратното – толкова крехък, но упорит, даващ ти криле и пърхане, което нищо друго не би могло да създаде у теб същото усещане.
За да се случи обаче, струва ми се трябва да го поканиш... Не може би да изкрещиш, за да го призовеш, да му се скараш къде се губи, да му се вречеш, да съгрешиш, да се забравиш... и все пак да си позволиш да поемеш глътка въздух...
За да настъпи магията...

Скъпи лельо Цеце и Стефчо, чичо Ицо, страшно съжалявам за слънчицето Боби! Пътят на Ангелите на земята, уви, е кратък...

26.5.12

Усещам как...



Усещам как напоследък тестостеронът надделява над биологичната ми същност и може би тихичко си кикоти над моята съпротива и пристрастяване към виталното. Тестостеронът не си пада по музи. Чудя се как въобще мъжете успяват да живеят и виждат красивото в този свят с толкова от този хормон в кръвта си, след като мен само малко в повече ме извади от равновесието между едната ми и другата ми същност.
Концентрация, разум, логично мислене. Боже, че скука, но истината е, че агресорите действат по този начин стратегически, когато завземат територии. Моето дясно полукълбо се е сгушило изтласкано някъде и като сива мишка в тъмен ъгъл наблюдава в потрес узурпаторска мощ на бездушния прагматик.
И в същото време, зад мишката сянката й се изправя в самодоволен присмех: „Знам те аз, знам. Ще дойде и твоето време, още повече, че имам опит как да те поставя на мястото. Само този ужасен тестостерон да спадне...”
Не ми остава нищо друго, освен да повярвам на сянката на мишката и да се надявам, че след няколко месеца и може би още малко безсънни нощи ще мога да си върна крилете и облачетата под краката ми, за да правя света на тестостероновите мои душици по-интересен и вълнуващ, а моя по-богат и пълноценен...
Ех, тази същност от дясното полукълбо, влюбена в музи, колко е крехка и невинна... Защо тогава толкова обичам стихията й и само в нея се раждам и виждам...

11.5.12

Може би, магията се случи...





Може би, магията се случи и митохондриите се заредиха с енергия, а това върна живота в клетки и създаде у тях сила срещу чужди тела и да създават. Вярно, това не върна цвета на косите ми и те все така остават прекалено сиви за възрастта, но успя да опъне кожата и върне отдавна забравения блясък в очите.

Не знам кое крепи повече, вярата, обичта, упорството да не се откажеш или да се довериш на Бог, че той прави най-доброто за теб, дори когато ти се струва, че те мрази... Въпросът е само да имаш куража да чакаш своя ред, като подаръците, които несъмнено получаваш като дете от Дядо Коледа...
И едва, когато опознаеш себе и простиш дребните си и тленни несъвършенства, получаваш най-ценния подарък. Как да не го къташ страхливо, молейки се на всички Светии празникът да продължи и не ти бъде отнет...
Просто не ми остава друго, освен всеки ден и миг, в който се сетя, да не повтарям, че обичам!

15.4.12

късметът



Един мъж, видимо с опит, но все още млад и жизнен, се оплакал на своя ментор. Бил дързък и всеотдаен. Работел много и успявал да накара да работят и другите. Получавал подаръци от съдбата, но с много труд и усилия, повече обаче, уви, тя му взимала.

Страдал човекът и че се скитал самотен, въпреки че успял да издигне дом. Но домът му бил празен. Не защото жена не била влизала в него, но всяка пристъпила прага му, скоро си отивала.

Попитал той съкрушен, изплашен, че ще загуби тонуса на живота си, готов душевно да се срине:

- Учителю мой, толкова красиви жени държах в ръцете си и бяха мои. Така ми обещаваха. И колкото имах, толкова разводи оставих зад гърба си. Толкова се старая и давам толкова от себе си, а съдбата ме наказва, сякаш съм сторил в минал живот тежко провинение, което трябва да изкупвам. Защо с толкова трудно успявам? Бих искал да съм малко щастлив.

Погледнал го старецът-учител с благ поглед, не с очи, а със съществото си, което се стелело като аура в диаметър около му и тихичко рекъл:

- Намери, дете мое, обич на ангел! Само така в живота ти ще върви...

26.2.12

... като снежинка в ръка


Намерих импровизирания албум от преди, може би, две години. Слушам музиката, подбрана от най-влюбения ми период от живота и... Започвам да губя твърдината под краката си.
Вглеждам се в любовта като малка снежинка в ръката ми, толкова прекрасна, загадъчна и нежна и, имаща само миг в топлината на шепата ми...
Времето на любовта казват е 3 години. Толкава е трайността на бурните чувства, на силните емоции, на времето, когато мисълта за другия хвърля в хаос всичките ти сетива и ги изостря до краен предел, тогава, когато ароматът на нечия кожа може да предизвика взрив от ендорфини и серотонин, за да напълни устните ти с форма и цвят на малини...
Не, не беше така при мен. Не заради малините или аромата...
Мисля си, колко си заслужава, когато сме влюбени, да не губим време за тривиални обикновени неща. Сега жадно поглъщам музиката и ми се иска така настървено още да бях записвала, да бях разхвърляла дори цветните туби, без посоки, както детето умее, за да създаде в стената до себе си път към вселена...
Никой друг не би могъл да създава така, както влюбеният, дори мечтателят, дори пътешественикът, не би могъл...
Спомням си, как преди години уморена, не, изцедена, унищожена, почти заличена от делника, реших да се върна към детска мечта... Само тук може би е странно възрастен наред с кандидат-гимназисти или студенти да тръгне на курсове по рисуване.
Това е може би първият талант, открит и изоставен, някъде закърнял още в годините на детството... Но един ден си спомних лекотата, с която съчетавах цветовете и разчупвах светлината. Без техника, без форма, без правила, но на преподавателката ни художничка така и харесваше...
На урока като възрастна открих, че ръката е просто като замръзнала...
Преди месец прегледах трите рисунки от този период. Да, може би стават, показват око, но душата ми замръзва, с всеки щрих, на молив, с всяко нанасяне на нюанс, сякаш гледам бездиханни сълзи...
Днес, гледам списъкът с блогове и откривам, че художникът, който преди 3 години съм избрала в листата, е започнал да внася повече светлина, като пеперуда, която току-що се откъсва от цвят, жените продължават все така да изследват човешката душа, момичето с момиченцата все така продължава да създава светове с кулинарната си страст и междувременно се е превърнала във фотограф...
А аз сякаш вървя по някаква синьо-сивкава пътека, спокойна и леко усмихната, в права линия, със слушалките, които губят ритъм от време на време, заради страстите на сина ми... Без да спирам хвърлям поглед през моето дясно рамо. После бавно обръщам глава към лявото. Защо някак в този живот не успях да събера едната с другата любов, а ги разделих на реалната и мечтаната?...
Напоследък се улавям, че съм обърнала нещата някак, и работата ми се е превърнала в хоби, с душевното спокойствие, което само то може да създаде, а хобито създава някаква празнота в сърцето ми.
Слушам гласът на влюбен човек, в ритъм, който събира реалността, мечта, и дори мокри сънища в едно... Опитвам се някак жадно да се храня от звуците, които съм улавяла преди в полетите.
И откривам за себе си всъщност, доволна ще бъда, когато в работата си бъда толкова влюбена.
Прости ми, Слънце, но и ти още не си го изпитал. Остава ти само едно стъпало. :)

5.2.12

Да обичаш на инат в моя си версия


Пак прогоних съня си, преследвал ме през деня, заради рано отворени очи дори в края на седмицата. След отметнатата работа и болката в мускулите, след противоречивата радост и горест в един ден, отварям широко очи.
Всъщност, какво иска да каже безсънието ми безжалостно на моето полубудно съзнание. И този път ли жестоко разбули както винаги, прозрение за усещане в самота и защо ли?
И отново се връщам към нечии устни, за да отпратя анализа на ума ми. Отдавна се уморих да пресмятам, колко добро и колко лошо ми дава действителността. Просто я подчинявам и я използвам да ми дава това, от което на момента се нуждая.
Поглеждам с дълбоки очи в душата си и се питам, защо ли трябва точно сънят ми да ми напомня защо съм жива.
Целувам наум желани уста и потеглям, както винаги надалече. Само аз мога така, да пътувам както птица за първи път е овладяла крилете...
Този път със сигурност знам какво душата ми не харесва. Няма начин хляб ще и дам. Грешката беше там, а не в сърцето.
Само място където огън да дам, търся, и стана желана,
Когато до гнездото открия скала, от която за полет да мога всеки път отново да се изтласквам.
Ех, момче, как горчат и са сладки твоите устни...
И как бих целувала те до там, където мракът теб и мен ме погълне.

29.01.2012 г.

28.1.12

За една Андерсенова героиня в нас


Това би трябвало да е приказката, в която се разказва как загубих посоката. И това се бе случило, толкова неусетно, че в един сив делничен следобед просто разбрах, че тялото ми е пусто.
Може би все пак не бях закъсняла, защото след седмица-две неусетно се хванах как не мога да спра сълзите спонтанно стекли се от уморените ми, макар събуди ли се преди час, очи.
Завоят не беше толкова огромен, нито толкова дълъг, но бе отколнение, чиято цел чисто и просто се бе изгубила. Движех се като обезнадежден моряк под небе без звезди и мъртво море, човек не изпитващ вече нито глад, нито жажда...
Последната сълза е все пак надежда. Разчитам през неистовите викове на душата ми думи, пътуващи в някакво безвремево измерение...
Трябва някак да призовеш малкото слънчеви лъчи в шепа, за да можеш да събудиш слънцето, защото не то изгрява, а ти правиш изгрева.
Отново като момиче, може би като онази дрипава кибритопродавачка кътам малкото огън, останал в душата ми, с надежда и този път да не загине...
Зимата е красива по своему. Мечтите може би ухаят на Коледна пуйка... Но уви, сърцето се храни само с едно...
Да предизвикваш любов и да хапеш, когато целуваш!

8.1.12

В опит за най-кратката приказка

Имало едно време... Двама души. От племе, в гори тилилейски, което не познавало облеклото, а все още само кожите.
Та, боговете решили да изпитат тези двамата за креативност. На единия дали купчина речни камъни, на другия - диаманти.
Суркали се, суркали се двамата. Първият захванал да премята камъните и подир време от игра и подхвърляне започнал да ги реди и си съградил къща. Вярно, малка като колиба, но къща.
Вторият опипвал диамантите, гледал как се пречупва светлината в дъга през тях, забавлявал се искрено. Но му омръзнало. Зарязал диамантите и тръгнал да дири топлина и препитание в гората.


След 30 000 години
Боговете решили да подложат човеците на същия тест. И този път единият мъж изградил къща. Устроил се, приютил и други, създал град.
Вторият заровил имането си. Когато огладнял продал диамант. И така през целия си живот продавал камъни срещу хляб и топливо, и даже се радвал на добра популярност. Но един ден, колкото и да ги броил, те свършили...


След може би още толкова години
Боговете решили да разменят суровината и този път на първия дали диамантите, а на втория камъните. И се съсредоточили какво ще стори последният. Той преброил камъните, после ги измерил, направил чертеж, най-хубавите решил да постави в основите, останалите да иззида и залее... Още на втория ред съсипал материала.
Както си подхвърлял диамантите първият открил, че може да създаде точило. Направил възможно най-голямото. Тогава прорязъл скалата отсреща на блокове и си направил писта, от която вече звездолетът му можел отново да се върне сред звездите :)

1.1.12

И обещавам първо да започна от себе си...



Знаете ли, че когато пиша се разхождам в най-розовата гора. Между стволовете на цъфнали вишни. Пристъпвам без да бързам, без пътека, спонтанно завивайки между тях и прегръщайки влажната им топла същност...

Странно е нали, че когато тръгнеш да прегръщаш дърветата ти се струва, че са тъжни и самотни, и с ръцете си искаш да им придадеш цялата си любов на която си способен. И после откриваш, в тихия шум зад грапавата кора как текат сокове, и не ти, а дървото те пълни с живителна сила и ти показва как в разчетеното навярно погрешно страдание ражда най-прекрасните цветове, с които посипва света наоколо и го прави по-различен, по-красив, по-топъл, по-вълшебен и именно с това по-истински...
Може би като дърветата се научих да бъда сама и открих, че да танцуваш можеш и сам, а това ти дава криле...

Не, дърветата никога не са сами. Погледни, как сплитат клони, как се наговарят да навеждат снага на една страна, как пеят в хор една песен, как си делят земните сокове в корени, сплетени не за да бъдат верига, а да бъдат най-здравата връзка...
Разхождам се в моята розова гора, прегръщам ствол след ствол, чувствам се себе си и съм готова да дам ласката, от която всякога самата аз съм изпитвала нужда...

Ех, мили ми приятелю...

Имах най-мръсната и неподготвена Коледа за целия си живот и може би най-желаната и изстрадана... Неспокойните празни дни, сякаш замряха с невъзможността да достигна до споделянето в нета...

И мога да кажа, че не изпитвах липса, и си бях цяла, също, така, както всеки път когато сядам пред екрана и редя знак след знак съм цяла.
Един период завърши. Един преход е към края си.

Връщането към миналото, включило се несъзнателно преди 3 години, приключва цикъла си. Годината на заека преминава, сварила ме неподготвена, не в плана ми, да горя и изгарям... Бързах към Дракона. И откривам в прехода поуката, която годината ми е дала, смисъл, търсен от същността ми от раждането...

Когато човек изпълни обикновените си мечти, идва ред да спре да се страхува да изпълни истинските си съкровенни най-горещи желания и бъде себе си!

Силата на Дракона всъщност винаги се е използвала, за да се спаси сърцето на Заека.

Обичайте се!
И започнете първо от себе си.
Поне за себе си ми се ще да го изпълня :)

Честита Нова 2012 година!

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails