Времeто е най-верният показател за истинността на чувствата и желанията ни.

12.12.11

...обичам те...



Любовта е най-странната стихия, която можем да изпитаме.
Невярваща чета през нетрепващи плахи клепачи странни ключови думи.
Какво може да накара човек да търси в мрежата това, което трябва да търси в нечии очи. Но аз съм ученичка на тихата обич и мислено махам с ръка...
Чета и трепетно сърцето се свива, скътало забулена тайна-надежда. Отговарям със пламък и закачливи очи, невярващи в своето право да бъдат целувани.

Капчици кехлибарена дъхава течност заемат ума ми и хуквам да гоня някакви тагове в мрежата. И незнайно защо тези думи изписвам в търсачката и намирам...
Аз, тази, която смятам, че не обича достатъчно, е изписала толкова пъти обичам те... :)

20.11.11

Ще се лети!


 
Тъй като понякога случващото се в околния свят има превес в управлението на мислите ни и тези дни по-честичко, отколкото през последната половин, още повече от преди година, ме занимава преспективността.
И тъй като хората сме социални единици няма как да не става дума и за структури, начини на управление, движение на пазари, разместване на движещите света прослойки и превръщането на предишните в бъдещи пластове за подреждане на новата конфигурация на света.
В интересно време сме се родили, несъмнено. И всичко онова, което някога с началото на прехода у нас и собственото ми съзряване, четохме, препоръчано от по-прогресивните ни преподаватели, точно сега се случва.
Берлинската стена отдавна е разрушена. Светът попрестана да се дели на Изтока и Запада, но започна да импортира границата между Юга и Севера. Е, ние българите винаги сме някъде в граничната зона, в земята на рая или гетото...
Истината е, че е на път да отпадне националността и да се създаде трансграничността, но естествено и това ще си има цена. Защото класификациите този път не ще се осъществяват по национален признак, а по мястото на прослойката, на която принадлежиш. Така че на прогресивните умове нищо друго не им остава, освен да се предвижат малко на север, в противен случай ще останат в аборигенска за тях среда и чисто и просто ще бъдат „изядени”.
Ясно ни е от кризата през последните години, че старите правила не работят. Старите образци, опит, таблици, се изчерпаха. На света не му остава нищо друго, освен да се подчини на новото. Няма как да има правила за новото. Тук ръководната роля е на интуицията и естествената природна интелигентност. Светът в момента принадлежи на дяснокълбовите, на левичарите, на хората, водени от съзиданието и творческото. Само логика не е достатъчна. Строгото подчиняване на структури и реда в момента е назадничаво – гъвкавите скелети ще спрат построяването на кулата още в началото й.
Не мисля, че хората ще се обезличат. Напротив, остава вярна и тенденцията за нарастващия интерес на хората към различното и субкултурите, към уникалните езици, към самобитното, към създаденото от ръцете ни, от отделната личност. Пътят е на артистичните натури.
Естествено, като при всяка смяна на пластовете има съпротива и хората, свикнали с изградените си навици и извоювана територия ще се съпротивляват. Но е крайно време да загърбим един отминал строй за развитието на човечеството, независимо в коя от огледалните една на друга форми става въпсо – социализъм или капитализъм.
Единственото, което не ми се иска човечеството да допуска е Трон реалността, но срещу упражняването на масовото манипулиране, също елемент на пропагандата от миналото, поне във формите му досега, се поставя сериозен препъни камък – индивидуализма. Китай вярно е сила, може да залее контитенти с хора и непотребни вещи. Но сме в криза и тези вещи отпадат от потребителската ни кошница. Предпочитаме нещо германско, което ще ни даде решение за години.
Но не се лъжете, че артистичният индвидуалист е по-човечен. Не съм сигурна, че в историята има пример за артистична натура, която не е минала през редица човешки съдби като валяк. Нито пък левичарите имат готови решения за успех – просто те умеят да рискуват, а рискът по принцип си е доза безразсъдство.
Едно е категорично вярно – живеем в интересно време! Когато можеш да създадеш скъп шедьовър и в следващия миг да разкъсаш врата на някого просто за да не ти пречат и защото имаш умения да се движиш с индивидуална скорост и отскачаш в посока противоположна на сгромолясващите се структури.
Годината на Дракона предстои. А драконът не е просто хищно животно. И докато тигърът е преодолявал преди година простраства с отскоци и спринт, Драконът и лети и е много повече господар на себе си!
Ще прецакаме кризата, няма начин :)


12.11.11

За съдбата и това, което си



Преди време имах мечта. Една от най-съкровените ми, от детството...
От началото на съзнателния ми живот винаги съм искала да правя нещата с други. Вероятно съм най-типичният представител на зодия Козирог, за който астролозите дават определение в едно изречение – „Аз действам/правя.”.
Е, винаги съм си представяла да правя нещата с другите и затова и мечтата ми беше да намеря хора, с които да създадем идеалния тийм и да строим кули, светове и магистрали заедно... :)
Козирогът обаче е странен вид. Колкото принадлежи и се движи със стадото, толкова можеш да го намериш самостоятелно или с друг да катери остри баири. При подобни мисли веднага си припомням късометражно филмче от времето, когато неделя вечер беше най-скучното ми време, тъй като редом с родителите си прекарвахме вечерите пред синия екран с Кеворк Кеворкян. В очакване на розовата пантера, Чоко и Боко или друга 3-5 минутна анимация...
Та навярно затова, че козирогът е странен вид и след Христова възраст мечтата ми си оставаше мечта доскоро.
Съдбата е странна жена. Не бих казала, че само ни наобикаля, защото в един ден ни поставя в обстоятелства, в които ни поднася мечтаното. Не открих идеалния тийм. Съдбата ми предложи много повече. Създадох го.
И това ме прави двойно по-щастлива и благодарна на шанса да видя в себе си не „черната овца”, да бъда благодарна, че ме сблъска с невероятни млади хора.
Тия дни многократно се замислям, че вече няма какво да дам на екипа си и като един добър учител е редно да ги пусна да следват те своите мечти и се питам дали отново Съдбата не ми дава нов урок, като ме провокира да помисля дали призванието на преподавател не е било определеното ми.
Но знам, че със сигурност не е.
Защото Козирогът е странен вид. И както във филмчето на „Всяка неделя” след една цел се качва на друго планина. Е кофти, че след това се намира в беля и орелът го грабва точно на върха – но животът е такъв, цикъл от върхове и спадове. Да се радваме, че има планини като Родопите, чиито била трудно можеш да изброиш. :)
Но мисълта ми е друга.
Учителят е не просто преподавател...
Знаете ли историята на тревненските слънца?
Когато в Даскаловата къща – и името на дома сякаш не е случайно - майстор и калфа се състезават кой по-хубава дърворезба ще сътвори... И след шест месеца грейват в две съседни стаи, без ученик и учител да виждат или споделят творческите си пориви, два окачени тавана – две слънца преплели своите топли дървени лъчи.
Едва ли има по-добър пример за креативност от образа на учителя-майстор – предал знанията си и обучил на уменията си друг, но и продължаващ да създава и да дава воля на творческия си дух да надгражда.
Бих живяла, не бих се изгубила в Трявна!
А многопластовата дърворезба на тревнеските майстори е вселена.


5.11.11

* * *



Не разбра, че те обичам.
А аз се уморих.
Не успяхме да се срещнем,
Да пресечем два пътя,
Вървящи в една посока.
А може би бедата
Е именно в това,
Че близките
Не успяват да се срещнат
И се движат успоредно във игра...
И продължавам да твърдя,
Че сякаш създадени сме да споделяме
Един с друг.
Бих ли могла да дам спокойствието на духа ти,
За да можеш пълноценно
Да плуваш в свои води?
Да...
А ти – на мен...
Всъщност, и сега ме окриляваш
И мислейки за теб
Успявам тихичко да се усмихна...

Все още кръжа над теб,
Но ми е студено.
И продължавам да отсядам рано-рано сутрин
До леглото ти,
Несмееща да целувам чужди устни,
Но галеща ръцете ти...

Като камъче в ситото

Хората продължават да се поддават на манипулиране. Сякаш им харесва това, което виждат, непременно да е вярно, без да си задават въпроса дори, какво стои зад него.
Може би е по-лесно, и глобалното население е изморено от събития и потребление, и предпочита просто да бъде водено в посока, предприета от други. Очевидно, че колкото повече ставаме, толкова по-сериозна е тенденцията да вървим срещу собствения си прогрес и да предаваме стари победи.
Отдавна губим човечността си.
Някъде са потънали великолепието на изказа и галантността на общуването.
Някак и политиците ни са като овчарчето на селския мегдан.
Дипломатите са само представители, а не фигури...
Храната ни е фалшива и продължаме да се радваме на синя лимонада, лъжем се, че може да има полезни бисквити за закуска и се надяваме хапчетата като магия да ни излекуват, забравяйки, че те са различна доза отрова...
Припомням си книги , четени преди десетилетие и повече – макар че съм загула точните определения и терминология – и си представям хорската маса като жена. Старо сравнение, което би трябвало да отпадне, защото имаме и Жана Дарк и Райна Княгиня и не бива да генерилизираме и да оприличава цялото с образите на безделниците, обсъждащи минувачите пред дома си...
Но факт е, че масата се държи като стадо...
Съжалявам, но отказвам да следвам общи завети, да обличам дреха само защото е модна. Нека да съм поне в онази трета, която остава зад стената на потока.
Не мога да приема, че светът днес прави маркетинг от всичко, може би всъщност както преди, дори от смъртта.
Наскоро почина Стив Джобс – мир на духа му! – и милиони се втурнаха да поставят и лайкват статуси, медиите да тиражират истории, книжарниците се напълниха с негови книги...
Защо трябва обаче да го правя свой идол не знам и защо трябва да бъде поставян като такъв след като него вече го няма? И правилно ли е това? Маркетинг на смъртта.
Успял е несъм нено, създал е, направил е, вярно. Но сигурна съм, че има стотици хиляди, които са сторили същото.
И защо трябва точно на хора от този тип да се възхищавам – това ли е правилната формула. Казват, че не е бил добър към служителите си. Възможно е и болестта да го е направила язвителен. Някой въобще интересува/л ли се е как се е чувствал в тези 5-6-7 годинини с това заболяване, което затваря очите му толкова рано. Колко междувременно с такова умират през първата година? Колко мозъкът може да работи, когато адски те боли или когато мозъкът е подвластнен на лекарството-наркотик срещу болката...
Не знам...
Не знам...
Не знам...
Но предпочитам за идол душа, която приживе е лекувала своята и душите на другите, която носи успокоение с думите си и след това...
Мой идол могат да бъдат хора като Майка Тереза!

***
Потъвам в книжарницата и търся нещо за изморената си душа. От книга на книга откривам думи като моите, като тези на улицата, но не попадам от толкова пъти в моето малко изследване на език, който окриля ума ми и ми дава изящност в нареждането на думи. Автор след автор, автор след автор, станали известни или по-малко познати, хиляди книги, които са като милиарди други в нета...
Може би съм сбъркала мястото. И трябва да отида в библиотека. Или да открия своята книжарничка...
Днес научавам, че някои пеперуди имат „уши” на крилата си. Започвам повече да обичам пеперуди...

29.10.11

За пеперудите...




Никой не би могъл да предположи какво се случва с гъсеницата по какавидата, за да се превърне тя в красива пеперуда.
Истината е, че в живота си имаме поне по няколко периода на гасеница, какавида...
За мен последният минава в оттегляне и може би изолиране, което всеки би определил като симптом на депресия.
Преди време се укорявах за всеки момент, който спирам и чувствам, че тялото ми се е обезсилило от липса на жизнена енергия. Днес, спокойно мога да заява, с искра в очите, че обичам моите моменти на тиха меланхолия. Защото това съм аз – смълчана мечтателка в образа не дете, тичащо свободно след високи дъхави борове...
Да, понякога се уморявам от делника, от блъсканицата в автобуса, от ненужните конфликти, от безсмислената надпревара... В повечето случаи, конфликти повече със самата себе си, отколкото с другите...
Периодите на какавида са ми нужни, не само за да дам време на образували се рани да заздравеят, да се открия на кое стъпало във вселената се намирам, да дам време на сърцето ми да похвърка, да погледна детето си в очите...
Несъмнено, те са ми нужни, чисто физиологично, за да дам почивка на тялото си и се зареди за по-нататък, но по-важното е, че намирам отново и улавям душата си... А да си тяло без душа е болезнено.
Не съжалявам, за нито един "загубен" период, в който и за самата мен е изглеждало, че се мотая. Защото именно тези моменти са ми дали най-много. Не съжалявам за несторени неща. Не знам точно защо – може би защото познавам възможностите си, живея "просто" и/или заради другия ми "недостатък" преди да взема решение за промяна по Достоевски да се терзая и измъчвам толкова дълго време..., че после не е имало смисъл да обръщам поглед назад.
Аз съм щастлив човек. И го казвам от момента, в който се боря за живота си самостоятелно и самоосъзнато. Вярно е, че и косите ми са побелели прекалено преди време, но още не ме притеснява и да търся отговор на въпроса "Защо?" и да усещам, че обичам.
Най-красивите пеперуди се раждат след времето, което сме дали на себе си!
Това е моята изнамерена истина.



1.11.11
Пиша отново след 3-4 дни. С усещането за ново познание. От този вид, който ни дарява животът. Откривам, че дори в повтарянето на една и съща грешка има смисъл. И се радвам. Очевидно съществото ни работи на същия принцип като мускулите и докато първия път се затрудняваш с извършването на едно упражнение, на втория вече си укрепнал и по-ефективен.

Отърсвам и повдигам глава от дупката, в която се бе скрила какавидата. И колкото и да е странно, въпреки обстоятелствата и платената цена, се чувствам щастлива. Затварям очи. Взимам дълбоко въздух. Дори днешните неволи са на милиарди километри зад мен и съм готова за нещо ново. Моя проект. Може ли да ме спре нещо? :)*

Докато какавидата не заспи завинаги, след всяко падане ще се превръща в още по-красива пеперуда. Действително мога да летя!

24.10.11

Танцът на вятъра



Омръзна ми да плача.
Отдавна не съм и онова момиченце, което гони вятъра и рецитира стихове в синхрон с песента му.
Превърнала съм се във вятър.
И събирам лилаво небе, с простора на плодородния хоризонт.
Планината е близо, значи и сърцето ми може да продължава да тупти, и сънищата ми да напомнят пътуване в миналото и паралелната мен, в друга реалност.
Не ми остава нищо друго, освен да танцувам,
и да бъда себе си,
събрала обичта, която светът може да носи,
в две шепи вода...
и малко огън, изникнал отвътре,
трансформирал се в зрънце.

22.10.11

За ситото и пясъка, брашното и майстора... ;)




"Понякога случаите пресяват хората най-добре."...

Цитат на момиче, което харесвам, и оказва се за частици от секундата успя да ме вдъхнови. Някои момичета по крилцата ще ги познаеш...

И ме провокира да се замисля и да дам образ на моите мисли, безумно делнични и с обект, който може би не си заслужава...



И си представих ситото, което се движи и отсява пухкаво сладко брашно, а в него остават твърдите трици. Да, събитията пресяват и за конкретния случай определят най-доброто, за да се получи възможно най-качественият продукт. Това, което може да заседне на гърлото, да разруши естетиката, да счупи зъб, редно е да се изхърли, нали?


Но от друга страна имаме и "обратния процес на ситото". Защото, когато търсим злато, именно острите късчета ни привличат, а не пясъкът.


Животът не е така еднопосочен и прост. Някои действително стават част от цялото на пухкав хляб, а единици са тези, които ще дадат ценността на рядко бижу.


Може и да е въпрос на избор от коя страна би искал да бъдеш. Въпрос и на възможности, и усилия, и ресурс, на душевност и принадлежност повече към общото или към своето... Или желание в даден момент да бъдеш от определена страна.


И пак ми се струва, че нещата са прекалено семпли, не такива каквито животът обича да ги създава. Трудно е да се каже, че едни хора са само брашно, а други са трици. Или пък, едни са пясък, а други - скъпоценен метал.


Защото има го и това, че пухкавият бял хляб ни докарва диабет, а златото може да изглежда някак скучно, студено, пред огърлицата от копчета, направена от момиче с окрилена душа.


Хлябът с трици е по-твърд, но и по-траен, полезен и, за мене, е по-вкусен, водно конче... :)


П.П.

Колкото до майстора... Животът като цяло е една постоянна река, в която по-често майсторът е случайност ;)

16.10.11

Събота, като събота някога



Първата събота, като събота от преди месеци, изскочила от миналото и напомняща ти за истинското в живота. Събуждам се без нужда от сън. С усмивка, защотото душата ми копнее да прегръща и да зарежда. Нищо, че точно предния ден вечерта се бе гърчила в някакви неясни кавги от липса на сили.
Денят е красив по своему. Целуваш въздуха и продължаваш да пътуваш, у дома е толкова някак затворено. И взимаш най-прекрасната компания, която изпълва живота ти и ти напомня, че не всичко е толкова напразно. И сякаш отново се събуждаш, проглеждаш, намираш, откриваш, че детето ти е станало почти истински мъж, и разговаряш с него без да губиш блясъка на небето – толкова е пораснал. И даваш от себе си, не само защото си родител, а защото то е пожелало и желае своя избор да прави.
Прекрасно е, прекрасно е, когато за сетен път се покаже, че можеш да даряваш слънцето другиму, за да се върти цялата вселена, не около теб, а около него.
И разговорите са оживени, и преоткриваш един нов свят в този, който си създал някога...
И после пак откриваш колко си заслужава всяко усилие и любовта ти се връща. Прочиташ жеста на бюрото си – мамо, ти ми даде, но и аз вече умея да се справям сам...
Чувствам се, и зряла, и улегнала, и може би стара, и мъдра, но и достатъчно млада, за да нося в клоните си още плод, и още толкова отворена, за да поглъщам от света, това, което все още не знам... И отправям спотаена молитва – дано, така продължава да бъде.
Само да се събуждам с усмивка. А затова само малко сън е достатъчен... :)

1.10.11

За светлината в нас...






Видя как очите му се отдръпнаха някъде далаче в дълбокото и загубиха блясъка си. Завеса тъга се плъзна по лицето му. Видя го как бавно се обърна и се отдалечи в тълпата войници. Но нямаше време, защото войната го чакаше.

...

Беше станал свидетел на последната сцена. Вождът за пореден път не оправда доверието му. Битките все по-малко бяха негови и на шепата народ, която му бе останала и с която защитаваше единственото, което им бе останало – земите им.
Вождът му бе обещал, че ще му помогне да си ги върнат отново, но че ще трябва първо да отблъсне набезите на хуните, които плячкосваха и изтласкваха неговия народ.
Той се съгласи и беше редом до него и дори в трудни моменти посичаше и неговия и своя враг, и му даряваше целия си ум, за да изтласкат врага надалече.
А се беше изморил. Не от битките, нито от сраженията, нито от глада и жаждата, които съпровождаха войнишкия живот. Крепеше го мисълта за жена му, за децата му бели, които растяха далеч без да го познават. Кървеше сърцето му при всяка новина за загубен негов клан, за убит човек – защото той познаваше добре всеки от хората си, и името му, и мечтите, и болежките.
Докато бе бродил дълбоко в полетата бойни бе загубил земята си, дома си, вероятно и останалото малко от народа му, неприсъединил се към войската, бели жени, старци и деца.
Дълбоко плака, когато вождът отказа помощ на стареца, изтина лицето му когато не отвърна на жената с детето, която бяха срещна ли по пътя си и го откъсна от сърцето си когато остави момчето на клоните...
Обърна му гръб, а войниците му, шепа юначни момчета, застеноха редом до него. Знаейки, че вождът има право да отнеме живота им... Но те принадлежаха нему, който им бе обещал земите, който носеше децата им на рамо, който ги спасяваше на полето...

...

Вождът тихо сведе глава. Извърна се бавно. Воденичен камък смаза душата му отвътре, макар краката му да издържаха натиска и не подведахо тялото пред хората му.

- Воини, на бой!

И сам се почуди с каква сила гласа си изпълни. Битката беше последна. Нямаше да има друга след нея.

...

Бяха останали сами. Съвсем сами в пустошта на полето. Вече дори възгласите на братята им по съдба не се чуваха, потънали далече зад хоризонта.
Бяха останали 9.
Само деветима смели мъже.
Сиротни души без дом и семейства.
Земята им назад я нямаше. Напред бе чужда.
Тогава воинът стана. Бавно изправи се сякаш върху раменете си огромна скала носеше. Извади меча си, неръждясъл от чужда кръв. И в земята го забоде.
- Момчета, тук ще строим!

...

Битката бе последна. И войната свърши. Връгът бе изчезнезнал. Бе сторил това, което се чакаше от него. Народът ме бе устоял. Малките хора, които до скоро не знаеха що е куршум и милееха за чуждата болка, като за своя.
Настана веселие. Върна се кръвта на лицата им. Върна се светлината в очите им. Той знаеше, че е изпълнил дълга си и бе време да връща малките хора с големи сърца във дома им.
Държеше да мине отново по същия път. Едно момче го чакаше горе на клоните, и майка с дете на ръце, може би старец...
Свали юначето малко. И се огледа. Видя нещо, което преди го нямаше.
Зад гръба му се голям град се издигаше. С бели стени, с лъчисти прозорци, с яки покриви и живи цветя по балконите...
Малко хляб им трябваше, малко вода, за него и войската му омършавяла.
Хората се затичаха и приютиха, нахраниха воините. На градоначалника воинът-вожд бе поискал да поблагодари. И седвал, оклюмал тежка глава, заради хората дето бе по пътя си загубил завинаги, чакаше с тихо сърце да стисне мъжка ръка.
Двамата се гледаха с тиха лица. Изпити от болката, но с живи пламъчета в очите, за дето бяха дали опора на други да сеят жита.

- Ти бе най-добрият ми воин, и стратег, и другар. В теб винаги съм вярвал и за пореден път ми показа, че моето доверие си оправдал!
Град съгради.

За цената, която плащаме - ІІ




И защото животът не е една права линия, която да следваме и предначертаваме, а изпъстря пътя ни с предизвикателства. И може би, слава Богу, защото не само, че иначе нямаше да е интересно, както обича да казва шефът ми... Животът за време от половин година ме постави в ситуация, в която да погледна и от другия ъгъл за цената, която плащаме, в отговор на - Цената, която плащаме

За себе си, доказах правотата на една вече изживяна и осъзната истина, започне ли човек да изпитва недоволство в направлението, в което посвещава силите си, значи посоката е грешна, в смисъл, не е неговата...
Това обяснява и защо толкова дълго не съм писала тук и дори защо последните ми текстове са по-нарядко.

Преди време ми се искаше да напиша, че ако не минавам от тук, през блога си, този малък оазис и пристан на мислите ми, и мой си релакс, разговор със света и споделяне – то значи просто ме няма, в единия или другия смисъл.

Е, през последните ми две седмици, може и малко повече, ми се случи да умра. За пореден път. Но отново животът в онези микроскопични клетки, които изграждат само една част от мозъка, се събра самостоятелно от мен и ми помогна да си стъпя на крака много по-бързо от последния път...

Опитът е ценно нещо, дори когато не осъзнаваме. Уловил изтощението ми, неудовлетворението ми, организмът ми, воден от негово величество мозъка, просто ме остави да се разболея. За няколко дни. Но без мисъл, без сила, без светлина... Вярно, мина бързо, простичка инфекция...
В друг случай бих се разтревожила, че за половин година на два пъти се разболявам, като буквално се стоварвам в леглото без да мога да мръдна от безсилие. Такова нещо не ми се случва с години, а сега...
Но разбирам, че организмът сам е немерил път да ме защити, като изтласква преумората, недоволството, всеотдайността, прекалеността, грешния максимализъм и перфекционизъм, не-тата, зараждащия се негативизъм, загуба на облик..., веднага от тялото.
Прилича малко на онази философия на мъдреците в индийските ашрами, които виждат в разболяването на новите си поклонници изцеление на духа. Съществото ни се чисти...
Другият случай е организмът да остави цялата тази дълга поредица, недоизписана даже, да работи, да дълбае, ненаситно да изяжда пластове от съществото ни с времето. Всъщност, този път се превръща в хроничен болестотворен процес – платих си вече един път с болки...
Ако се разровя във философията на източната медицина, сигурна съм ще открия, че единият орган е на гнева, а другия на живота и раждането...
Всяко заболяване си има своята предистория, но тя не включва само срещата на организма с факторите на околната среда, дори наследствеността, а и ума ни...
Така че не позволявайте чувствата ви да се превърнат в анамнеза. Защото негативните мисли ни разяждат и чисто физически от вътре и поставят, макар и бавно, началото на онези нелечими неприятни хронични, най-вече, автоимунни заболявания.
По-добре – нека мислите ни да лекуват.
Което е най-трудно - да погледнеш света с чисти очи, да отвориш сърцето си, да прегърнеш вселената отново и да летиш наред с вълните в пространството, по начин, който си в синхрон със себе си и с нея, вселената :)


А продължението на приказката?...
В следващия пост :)




Посвещавам на всички, които в даден момент от живота си са били разочаровани, но не за неполучените наготово неща, а там където са хвърлили съзнателно и несъзнателно сили и са се раздали... Може би излишно, може би прекалено, вероятно и точно, но това няма значение... :)


19.07.2011 г.

28.9.11

...летя...




Много неща не знаех, още повече, може би, забравих. Всяка клетка в мен пътува, сякаш във вселена без светове. Не защото ги няма. Ето виждат се, но мигар зрението може на сърцето топлината да донесе.
Твърде дълго ме остави сама.
Свикнах да не обръщам внимание.
Привикнах да забравям себе си, някъде там във вечерните късни часове, когато те чакам, опитвайки се да бъда някак нетипично за мен дейна и будна.
Аз обичам да ставам в зори.
Или напротив, да летя вечерта.
Не ми дари тихи мигове нежност рано сутрин, защото те нямаше.
И отне самонадеяно моите вечерни полети.
Все така нежно целувам устните ти,
Все така тихо копнея за топлината им,
Но умът ми е някъде другаде,
Може би далече загубен в галактика
Без гориво за обратно.
Този път твой ред е да ме настигнеш,
а на мен - да летя...

23.9.11

Има си име...





Това е четвъртият дизайн на блога ми. Надявам се да ви харесва. Като есенна изненада, която тихичко пасва на смирената ми душа.

Преди две години започнах блога, стрелната като водно конче да търси живота и собственото си щастие – защото реалността доста уморява понякога.

После се превърнах в птица, окрилена от онова прекрасно чувство, че обичаш, че мислите ти, сънищата и дъхът ти се къпят в нежни розови цветчета...

После притихваш, прегръщаш копнежа, и болката, и стремежа, и си казваш, че докато усещаш дъха си, ще се оставиш огънят да те изгаря от вътре, защото дори и да боли животът ти с чувството е жив и прекрасен.

Изтормозена по-скоро от себе си, повикала есента преди лятото да е напуснало шетнята навън, изпълнените ми с мечтание очи се вглеждат в прозореца. Изледът е прекрасен и ми напомня тежките зими, в които въпреки че бяхме сами някога много отдавна, не се чувствахме самотни. Студени върхове, и топла камина, прозорец, в който оглеждам огледалния образ на това, което преживявам, а всъщност...

А всъщност както преди две години само чувството ме кара да обичам, да се усмихвам и все още да успявам да се откъсвам и по-малко да летя.

Чувството си има глагол, и име даже си има...

Но то е зад прозореца, където е толкова скъпо, вълнуващо, но и ветровито, за разлика от вътрешната страна, където е тихо и ненужно самотно...

Дори да изрека думите, какво ще ми отговори вятърът?

18.9.11

Образи




Наблюдавайки я, естествената й артистичност отново ме пленява и ме отнася във времена назад, когато може би съм била на нейна възраст...

И припомням себе си безбрежна, със своите по детски още чисти мисли и усещания. Как бях забравила само обичан трик за разтоварване в мигове разговор със себе си...

Как обичах пред огледалото да се превръщам в дама от приказките и как цветовете искряха на младата кожа и в блясъка на очите. Не, от гледалото ме гледаше лице, моето и не, същото всъщност, което днес виждам само сутрин преди да поема по бездиханния път към работното място...

Защо така се случва, че забравяме лицата си.

А цветовете може би все още толкова ми отиват...

Взела съм си туш. Много малко ми остава до първия щрих.

После ще събира черно-белите образи, целунати може би в нежно розов ретро стил тук-там, и ще ги пръсна, за да ги видите...

:)

2.9.11

Някак липсва ми само...




Някак липсва ми само едно парченце от пъзела, за да кажа, че съм напълно щастлива и от този свят няма какво повече да получа.  Пъзелчето нагласям от дълго. Не, не го търся, защото го имам и е в ръката ми. И защото, може би, ми е толкова скъпо го кътам като малко сърце във дланта си, като свещ да не угасне...
Толкова пъти е имало начин да го сложа там в наредената картинна мозайка, за да бъде цяла и... замирам във въздуха, с оставена в безтегловност ръка...
Спирам. Затварям шепа и плътно стискам ръка до сърцето си, в страх да не загубя, него парченцето от целия пъзел.
Изричам наум тихи слова, като среднощна молитва, като плач на дете, като глухо ридание на сива вдовица, като самотен баща...
Чувам само как сърцето ми остро тупти.
И не знам, честно, дали не тупти не сърцето ми, а дланта...

19.8.11

Ягоди и малини



Трябва ми промяна. Боже, как ми трябва промяна.
Всичко, което правих ненаситно, жадно и настървено в продължение на две години, някак се изхаби, изтля, изгоря, стопи и няма искрица огън, която да ме задържи да продължа да вървя, а да се влача не ми е по вкуса.

Трябва ли да си мисля, че най-накрая станах обикновен човек и се изморявам, както се изморяват и другите, и се отегчавам, както и другите, и дори ми втръсва да съм просто аз и ми си се иска да съм си буйното аз, което помня в детето преди да се е срещнало с вятъра в полето...
Може би станах човек след толкова лета и през лятото както на другите им се почива и аз се отдавам на спокойствие...

Ще измисля нещо щуро. Няма начин. Защото след като си се намерил. Си повярвал във възможностите си. Просто не можеш да продължиш така, като в хралупа за сън.

Продължава да ми се ходи из света с моята раница.

Междувременно се хващам, че съм станала жестока и мога да изпепеля с очи и да изям без окото да ми мигне. Просто, ми писна. Дали е нормално?

Странно, но именно така се чувствам силна, а силна не съм била от много години. Не помня и колко. Мога в разочарованието си целия свят да помъкна на гръб и детето си за ръка да проводя през гъста пътека.

Сега разбирам бащата на Икар, като него бих изковала криле, и като сина му бих изгоряла...

Само обаче едничка мисъл ме връща. За да се превърне фениксът в истинка птица, да се рее във въздуха във високо въздушни кръгове и душата му да се превръща във стихия, която теб, моя тиха страст, да обича :))

30.7.11

Ще разбереш ли?!


 
Точно сега бих навлязла в тръстиките, за да отнасям късове от света в обектива. Думите искат да спят, като утайка от турско кафе. Само очите изпращат сигнал към сърцето или показват, че то все още тупти...

В душата ми е безмълвно като тиха зимна утрин, когато само видът на скрежта издавя скърцащ звук и дишането реже пространството като дебела шоколодава торта.

Шоколад, с горчив вкус на карамел и лешници.

Още има живец в тялото ми, щом при мисълта стомашните ензими се активират и събуждат лакомо ума ми.

Не, не бих посегнала към парчето

Но бих отворила крачка и като ски-бегач бих се засилила без да мога да спра, без да се уморя, без мускул да потрепне, просто като машина, докато железният въздух разреже дробовете ми и не превърне мозъка ми в бухнала овесена каша.

Туп-туп, туп-туп,

Нека изскочи, нека кръвта отиде цялата в лицето ми, нека ако ще сърцето не издържи.

Можеш ли да ме спреш, да прекося морето, да се влея в хоризонта, да се слея със сиянието, да се стопя във въздуха, да умра и после пак от вселената да се възродя.

Обновена и свежа.

Без шоколадова торта.

Без свещ.

Само с тръпката за малинови устни...


26 юни


Само знам, че обичам...



Най-лошото е, когато те посекат в работа ти. Тогава, когато работиш с чувства, е, сякаш фатално. А как би могло да е иначе, просто механично да вършиш нещо, да чакаш края на работното време, за да си някъде другаде.

Не, не е някак по вкуса ми. Аз съм това, което работя. И защото съм аз няма начало и край на работното време. Мога дори да сънувам как работя, да легна с мисъл и да се събудя с друга. Работата просто я редувам, от едно на друго занимание, в което съществувам. Това е като да правиш любов с любим човек, когато си отдаден само на мига, иначе просто не е любов. Това е като да тичаш в полето с детето си, да се надвикваш с вятъра и да управляваш хвърчилото, което се смее на радостта ти от дълбоката синева...

Това е дори като да се скараш с любимия, просто защото има още чувство и не може да е иначе...

Ако чакаш края на работното време, просто работата не е за теб, това не си ти и предстои да се откриеш, заблудил си се или си свърнал в погрешен завой...

Имам и друг извод, но него ще проследя друг път :)

Какво обаче да направиш, когато те посекат? Защото, когато работиш с чувства, има отношение, и има друг/и... и защото не си сам

Всъщност, това е само показател, че си излезнал малко от границите на собствения си път. Можеш ли да грабнеш извода, да го прегърнеш като най-скъп подарък, да се усмихнеш и продължиш?!

Защото съм била и от другата страна, която, уви, знам и на къде води и че струва скъпо и за да се спасиш ще ти трябва време, за да се усетиш жив, да се намериш, да се преродиш, някак сега не ми е трудно вместо за година и половина, да се усмихна след няма и месец :)

Знаете, кои са нещата, които ви правят щастливи – не се връщайте към тях, защото това означава, че са изоставени, просто ги носете и бъдете едно цяло с тях!

19.7.11

Когато боли най-много




Тя затвори вратата и остана сама. В полумрака на хладното стълбище. Краката и без команда я изведоха надолу през входа. Сърцето й не трепна нито веднъж. Не защото беше силно, кораво или студено, а вече отдавна изхабено, изсъхнало, мунифицирало..
Странно нито веднъж не се спря, отчете ума й. Сякаш някакъв механизъм неразбран, издълбок, бездиханен я носеше към спирката. Или, може би, такси.
Къде всъщност отиваше?
Шумът от токовете й оттекваше във вечерните сгради, от които се дочуваше само от време на време накъсан приглушен шум като многолюден вопъл от далечна безлика тълпа.
Звуковата вълна се удряше по бетона и по реда на физическите закони се заковаваше в съзнанието й. Будно. Измерващо. Неизплашено. Неизненадано. Смразяващо ясно и категорично.
Стоп.
Стоп кадър.
Сценарият е познат.
От преди много години.
*

Беше бясна. Със смразяващо ясен и категоричен ум. Приготвяше си багажа. Не въобще, а само достатъчно.
Категоричното его я спря. А може би утре ще е по-разумно?!
Само сън. Боже само трябва да се наспя!
*

Токовете отмерваха крачките равномерно. Някак бяха станали тежки. Нито големи, не и ситни. В равна линия. Едно, две, три, едно, две, три. Пеперудата беше умряла.
Усмивката беше горчива. Малка, но самодоволна. Вътре се пропукваше цвете. Да изскочи от черупката, която твърде дълго бе стояла куха отвътре. Умът се стрелва. Не на посоки, а във вектори: напред и после малко назад, напред и малко назад, като танго на водни кончета, без участието на втория...
В права линия.
Детето!
*

Как трябва да пресъздам тревогите, които изпитва една съвременна майка...
Мисли като писмо предадено с морзова азбука, къси-дълги вълни.
За себе си, се роди. Но без него не може да бъде напълно своето себе си понастоящем.
Пию. Пию.
Жертвата преди десет години даде ефект точно сега.
Скъпа цена за на вид дребни отстъпки.
Колко жертви направи?
Може би все още може лихвата да се управлява?!
Само да се наспя. Утрото, знам, че е по-мъдро от вечерта.
*

Дишам. Дишам. Само дишам. Сърцето тупти като в пряг без да е спирало.
Спомни си преди 20 години затворена тъмна врата.
Не като татко, сякаш дочу гласа на своето собствено аз в младежкото минало.
Сякаш затворената врата беше решила някой проблем. Само връзката къса.
Детето.
Детето. Друго разбра.
Багажът е малко.
Вратата не бива да става стена.
Искам си връзката!
*

Когато духът на жената си отиде умира душата на дома и реално повече нищо не може да задържи семейството цяло. Жената е тази, която носи огъня, но мъжът го подклажда. Нищо не се получава в хармония само с единия или само с другия, защото рефлектира върху съда.

Само обичта между двама души може да създаде тази сила, която да пречупва избора на семейството по негова призма. Двама души създават семейство, за да градят заедно. Мислят ли кой какво ще загуби, ако се разделят или кой какво не би споделил, семейството предварително е обречено на провал и докато сега ти се струва нормално, защото разбираш, че е нормално всеки да иска да запази своя свят, тогава, в утрето, изборът ще те помете – твоето примирение или твоят егоизъм ще изкове такава черта в характера на детето ти, от която ще бъдеш неприятно изненадан и безсилен.

Изборът на семейството следва да се подчинява не спрямо благото на единия или другия, а на двамата като едно цяло...

Но преди това трябва да има любов!

4 април

26.6.11

Хапче срещу падане



Настроението ми скача от тихо смирение, в безутечна тъга, понякога на косъм от празнота и с малко примес от болка. Опитвам се да не преплитам крака, а да държа сърцето си на пиедестал. Не мога да позволя на онази сивкава пустощ да завземе моето нетенекиено тяло. Не този път! И го държа като палава свещ във Великденска нощ с дълбока надежда да не угасне, докато стигна отново дома.
Стоп. Стоп. Стоп. Спирам онзи ужасен негативизъм, винаги идващ като плод на умора, погрешно раздаване, тихо ридание, делнична безмислена суета. Спирам и пак грабвам четка, за да прикоткам всичките „не”-та извън мойта глава. Срещу всяко „не” пъстро нещо ще нарисувам...
Ето на! Все още мога да властвам над вас.
Мигар може топло сърце тялото в студен душ да облее и изкъпе отново погледа чист?
Всяка мисъл, че съм, е някак награда.
Само това, което обичам -
ми дава живот -
това, което обичам да правя :)
Значи още не е късно?!
Още съм цяла!
Може би трябва само малко да поридая...

25.6.11

Влюбването



Този път няма да пиша първо на чернова, въпреки че си имам някои горчиви опити в загуба на неща, които после не мога да пресъздам със същата емоция както първия път...

Но животът понякога трябва да изглежда хазартен, без непременно да стои рискът от сребърен куршум в слепоочието, подобно на руска рулетка...

Къде задълбах, а искам да напиша за нещо толкова просто... Може би отново подсъзнанието е намерило отговор, преди да искам да си го призная.

Защото в областта, която в момента витае в мислите ми, всъщност, ако не действаш като в хазарта, просто не е истинско.

Спомняте ли си първото момиче или момче, в което някога сте се влюбили, още в детски години, когато чувствата все още са чисти без да са придобили съвсем формите на стереотипите, наложени ни от средата, в която се движим и ни формира?

Кое е това нещо, заради което сте се влюбили в тази, макар все още малка личност? Очите, поведението, въображението, доброто сърце...

Мисля си, че именно това, което ни привлича у другите по най-искрения и невинен начин, определя и ценността на собствената ни личност или поне желанието и стремежите ни да бъдем такива. Именно това е нещото, което може да ни накара да разбием бариерите, да дишаме, да летим или с други думи да се развиваме. Да не забравя, и да обичаме.

Моето момче беше с голямо чело. Какво да правя, имам слабостта да се влюбвам в интелекта на хората :) Не смятам, че личното ми IQ е на висотата, която искам, но обичам тези умове, които имат властта да отключат полета на въображението ми...

Вселената беше тясна при мисълта за него, а аз постоянно, от крехките си 11, мислех за него. Нямаше място за никой друг. Беше излишно. И авантюристично :)

Е, после как да не кажеш, че първата любов ръжда не хваща!? Не хваща, разбира се! Дълбоко в себе си още обичам това момче. И понякога се питам къде ли е и какво прави?


Поздрави, влюбени души!
И бъдете все така влюбени. Това е магията на живота :)

5.6.11

Мисля, че времето настъпи


- Не си ли самотен? - попита светулката.
- Не - отговори той, - защото строя кораби, а с тях мога да прекося хиляди морета и отново да намеря земя.
- Важно е само да има звезди, нали? - с разбиране промълви светулката :)


Когато светулката разбра, че той бе припознал звезда в нея, се запита - всъщност строителят на кораби може ли да обича...


Някак мисълта, че той бе видял звезда в нея, стопли сърцето й , в резултат на което светулката засвети още по-силно.
Строителят на кораби отклони взор от далеченитата. Почуди се какво точно се случва и от къде това мъничко създание намираше сили, за да свети толкова силно.
Помисли си, че би било прекрасно да има до себе си светулката за винаги и му свети в най-тъмните и беззвездни нощи. Тогава черното небе не би му изглеждало толкова пусто.
Мисълта му се сгуши някъде под лъжичката и странна топлинна обля цялото му тяло.
Светулката вече беше най-скъпата му звезда :)


Мисля, че времето настъпи.

Ще ти нашепна...



Притегли ме към теб
Ще ти нашепна тихи слова.
От сега виждам усмивката ти
И чувам смеха ти.
Притегли ме към теб,
Ще бъда нежна, обещавам.
Ще ти дам от моята топлина
Да, и в замяна ще взема от твоята.
Гладка кожа
И мека уста
Ще те целувам дълго и без умора
В такт с твойто сърце.
Нашепни ми обичам те
Така че само аз да разбера

4.6.11

Мисия - генетична



Чувствам се изморена, самотна и ми се плаче. Не смятам, че човек трябва да крие подобни свои чувства и състояния. Напротив, по-добре е да ги „изхвърли”. Още повече, че въпреки усещанията ми, се представям как потеглям на дълъг поход, в мундир и със сила на рамо...
Несъмнено е вече за мен, че някои черти от характера ни, темперамента, способностите ни, безусловно, се предават през гените ни... А аз съм издънка на родове на пълководци, силни жени справяли се години наред без мъжка опора и градинари сновяли по чужди земи...
Поклон пред жертвата, която са дали дедите ми, които напоследък улавям макар и мимолетно в онези мигове на самота преди решително настъпление. Да си воин е разкъсващо, мисия – нека да бъде на светлината, както на Паулу Коелю му харесва да определя – и гордо. А това значи да не се предаваш дори с ясното съзнание за трудния ти шанс. Всъщност, не самата победа е толкова вълнуваща, колкото пътят до нея...
Но ми се иска в малкото време, което ми остава извън битките, да мога да рисувам света като градинарите, лекувам с билките и свивам цветя от хартия...

29.5.11

Търпението 2




Миналата събота и неделя се почудих сама на себе си, защо поставям заглавие многозначност при тъпрението, особено когато имам предвид само две от страните му и по-скоро го оприличавам на монета...
Може би още тогава подсъзнанието ми е знаело повече от съзнателната ми част, а днес след като за пореден път ме е тормози въпрос, който честичко ме навестява от 2 години, изведнъж прозирам нов елемент от истината.

Търпението се препоръчва навсякъде като положително качество. Особено в динамичното ежедневие на жителите на мегаполисити като начин да се справят със стреса.
И действително търпението като огледална страна на нервниченето е прекрасно състояние. Търпението като способност да контролираш себе си, въпреки хаоса на околния свят и независищите от теб обстоятелства, е жизненоважна философия...


Търпението има и своята негативна страна. Страна, която не може да бъде отниманата и пренебрегната. Когато оставаш пасивен и просто чакащ да се променят нещата, търпението се превръща в оправдание за липсата на кураж и дързост да проявиш способност да си властелин на собствения си живот и желания. Търпението в този смисъл не може да се определи като безразличие, но особено много му пасва една друга думичка – бездействие...


Търпението обаче има и своята трета страна. Тук търпението е от комплексна величина. Зависи в каква насока го прояваш, доколко си замесен самия ти и доколко касае участието на други хора.

Да, търпението следва да проявяваме към околните спрямо нас и общите ни дейности. Да проявяваме дори спрямо собствените си умения, които няма как да придобием изведнъж, а ни е необходимо време за упражнения и усъвършенстване.
Търпението ни е необходимо, за да постигаме релакс, изпадаме в състояние на медитация, благодарение на които възстановяваме наранената си и изморена душа от съпротивлението при срещата с външните сили и оставаме годни за нови приключения...

При прилагането на търпение в неговата положителна страна, т.е. когато не се съкрущаваме под въздействието на стреса, неприятните събития, затрудненията и проблемите, когато не просто чакаме, а между другото планираме излизане от неприятната за нас ситуация, действаме и вършим куп други задачи, без които животът ни не би изглеждал пъстроцветен, дори и при този вариант носи риск... Търпението, когато продължи твърде дълго, изпива, отнема чувствата ти, преставаме да ги изпитваме, обезличаваме се... Да не изпитваш удоволствие от живота, това е цената, която плащаме за търпението, проявено в грешна насока, тогава когато сме запазили способността си да бъдем ротор в живота си.

23.5.11

Търпението в неговата многоизмеримост


1.
Не греша, нали, като казвам, че търпението ни е чуждо умение.
Чудя се кога точно се учим на нетърпение? Може би от онзи момент, в който се превръщаме все повече в социализирана личност някъде в детството към 10. Дали?

Ако се върнем назад, какво ще видим – едно волно дете независимо от ограниченията, което не познава времето. Не помните ли как детето може да каже "утре" на вчера и обратното, защото на мен ми е останал ясен спомен за това, естествено припомнен и от сина ми преди време...
Красиво е да се живее в извънвремието. А когато него, времето, го няма, просто и търпението е излишно.

А после след като се обвържем с останалите и сърцето забие в общо пулсираща мрежа, изведнъж искаме нещата да станат веднага.
И именно тогава се появява стресът, неудовлетворението, подчертават се неприятните ни качества... И съответно се извежда необходимостта от време за релакс и разтоварване, ако искаме, просто, нещата да вървят по-дълго време както трябва...

Питам се, можем ли да живеем в извънвремието? До колко можем да управляваме него, усещането за преходността, да грабваме мига и да бъдем в хармония с него...

Преди години си мислих, че няма по-добър учител от природата, който да научи на търпение и сливане с това измерение. Пример, бременността – когато в началото, докато се чудиш на магията на живота, се молиш времето на началото да отмине по-бързо, за да можеш отново да се чувстваш просто физически по-добре; после, когато нямаш търпение човечето да порасне, защото искаш да видиш как магията на живота расте в теб и ти наистина носиш живот и после отново ти се иска да мине времето, за да бъдеш толкова мобилен, колкото и преди, да ти стане отново чужд дискомфортът независимо от условията и най-важното – вече да видиш малкото твое подобие... 9 месеца, а сякаш текат столетия. И всеки ден мислите ти създават нови вселени и в повечето случаи, тези картини са красиви и топли, съвършени...

После след време забравяме на какво сме се научили и се втурваме отново в бързината на човешкия поток... Дори родителството няма такава власт над умението ни за търпение, защото освен да сме родители изпълняваме още куп успоредни свои лица...

А търпението е просто умение да запазиш самообладание и управляваш събитията в живота си, чувствата си и използваш полезно за себе си времето... Като умение да лекуваш себе си и се превърнеш в церител на околните ти...

Но... Това е само едната страна на търпението. То си има и друга...

18.5.11

Не се ядосвай за глупости




Мъдростта е качество, което ти дарява Бог. И с годините, сякаш се убеждавам, че да си мъдър е някак вродено.
Свикнали сме да мислим, че мъдростта е присъща на старците. Факт е обаче, че на края на своя житейски път, остарели, ние връщаме очите, с които сме гледали в детството.
Не знам, може би, беззащитността, слабостта, определят очите ни да виждат света по-голям от колкото е, да го виждаме пъстър и пленителен, дори когато е суров с нас. Достатъчно ни е просто нечий поглед и допир.
Има и едно друго крехко невинно условие.
Само като сме деца и остареем имаме време да играем, да се взираме в себе си и да творим чудеса във въображаемия ни свят, в нашата вселена.
Да, търсенето е спряло, защото всъщност, както старецът, така и детето, има всичко, дори и да не стига къшеят хляб.
Хващам се, че може би остарявам след като откривам, че реално от собственото ми възраждане преди 2 години съм спряла да търся. Не в този практичния смисъл... Но спечелих в друг, отново върнах оново властно чувство в себе си да притежавам галактики. Няма безпокойство, няма тревожност, има само доволство и усет на днешното, моментното, изпиване на мига.


След минути е утре. 19 май. Денят, в който преди години се радвах на сестра си. Сега щеше да направи 36. Времето минава по-бързо, отколкото душата ни може да се изплаши, а моята дори не можеше да плаче дълго.
Никога няма да забравя как в един от последните й месеци, кротко, напук на болката, която изпитваше, ми каза: „Како, не се ядосвай за глупости.”
Не се ядосвайте за глупости.
И бъдете мъдри по детски
Това осмисля живота ни :)

26.4.11

Възкресението в многопластова проекция



Този път няма да пиша за Възкресението. Вече го направих. Всеки има своето. И всеки го усеща по своему, тогава, когато настъпи собствената му Христова възраст.
Разпятието. Този горчив петък ме разтерза със запрета да не се работи.
Какво може да символизира в индивидуалния живот на всеки Разпятието. Как да го поставиш така, че да разбереш смисъла, който хилядолетията са пренесли до днес и ще пребъдат след нас...
Когато си открил мястото си във вибриращата вселена, започнал си да трептиш все повече в синхрон с нея, постигайки изразяването на собственото си съществуване, когато си приел тленността и спокойствието от възрастта и разбрал мимолетността на водовъртежа на събитията...
И изведнъж – не работѝ
И проумяваш промисъла и наказанието в един ден.
Да престанеш да бъдеш себе си. Твоята лична жертва.
Само ден, за да се пречистиш, освободиш и затрептиш отново в синхрон с вселената, като една невидимо малка, но важна частица в грандиозна мелодия...
Но само, когато си извървял пътя до тук...
Някой би казал, че не малко път си извървял, за да стигнеш до този крайъгълен камък. Но пътят едва сега е в началото и именно това е интересното, и вълнуващото, и безстрашното, болезненото, и спасяващото...
Всъщност, всичко е любов! Нищо повече.
Като парче козунак.
Като детско спящо лице.
Като мъркане на отпуснат котарак.
Като кротка усмивка на любимия.
И бляскавите очи на родител.

***

И прибави лъжичка спокойствие, щипка непукизъм, килограм отдаденост на момента и кофичка любов и козунакът набухна, както никога досега. Съставките спокойствие и непукизъм бяха придобити с живота, отдадеността е връщане към детството, любовта...
Любовта идва с последните и почивката... След разпятието.

18.4.11

Той и аз огледално


Той има познанията, аз пък - усет, той има повече опит – аз пък вярна интуиция, той се изразява по-добре, аз пък по-добре водя екип, той е по-ерудиран, аз пък по-бързо се ориентирам, той е с по-високи позиции, аз пък съм дръзка, той слага прегради, аз пък надскачам бариери, той е по-комуникативен, аз пък съм по-отворена към света, той казва „давам много”, аз – „искам още” и двамата сме еднакво работоспособни. Бихме били идеалният тандем, стига да не беше високомерието. Вярно, има и нещо друго, което явно пропускам. Кое е огледалото на последното?

Стабилност, вдъхновение, продуктивност или се връщаме в началото?

Отговорът -

е само за мен :)

11.4.11

Делнична драма на другата страна на луната

(Моля, фините души да не четат! )




Позволих и да нахълта като някой уличен натрапник
Прилепчил се нагло
С думи ласкателни, но някак фалшиви,
Да търси някакви подаяния жалки.
А може би аз съм виновна
За дето така се отдадох
Готова, и още да дам,
И ризата бяла разкъсах
Гръдта си показвам без свян.
Не, не като жертва съм,
А като жадна за обич...
Но от кого, моля ви се, -
От някакъв нагъл мизерник.
Разтворих крака отново
Като някоя улична проститутка
Какво ли не прави със нас
Само една жалка лепта.
И изтъркваш се също кат нея,
Бледата улична курва.
Не, не работа, моя ласкател е,
А аз, и душата мизерник,
Не е ясно кой кого подчинява,
Нито кой надделява,
Нито дори колко купата е пълна или празна,
Просно душата е някак свирепа,
Гладна и жадна,
Настървена да къса,
Готова да съска.
Като куче побесняло,
Като диво вълче...
Не просто умори се от скука!
Това е то другата страна,
Ако искаш признавай,
Едната е гола светица,
Другата...
Познай!

9.4.11

Семейство в един китайски йероглиф за пролет




Погледът ми отново се отклонява към картичката на Катето с вишнетово цъфнало дърво. Въпреки че децицата в картичката се рисувани поемам от радостта им и стават част от момиченцето и момченцето едновременно, къпещи се в нежните цветчета... Картина, която веднага ми създава настроение.
Взимам картичката в ръка й я обръщам. От радост по картинката въобще съм забравила външната страна на картичката, а и там не се вижда почеркът на Катето.
Официалната страна е бяла, релефна, с воден печат на английски „Пролет” , малко златни цветчета и китайски йероглиф. Много наподобява на сватбена поката, това беше и първото ми усещане за картичката – даже дали не мина мигновена мисъл „Катето, да не би сега да прави сватба?!”. Почти се шегувам, разбира се, но Катето е вечно влюбена, така че и е позволено всеки един ден да го чувства като сватбено тържество. :) Нали нямаш нищо против, Кате?
Какво събужда любознателността ми сега, за да ползвам отново клавишите на модерната форма на тетрадката...
Йероглифът, предполагам, също значещ пролет, досущ наподобява фигура на къщичка. За втори път откривам смисъл между написанието и значението на тези сложни и тежки писмени знаци и като че ли започвам да вярвам на думите на Катето, че сякаш съм родена да уча китайски (Благодаря, Кате, но за съжаление все си мисля, че моето IQ не ми позволява такова пътеществие в човешката езикова и въобще култура. Тъжно, но факт, вече съм се приела с недостатъците си, защото и те дори ме оформят като уникална личност и с нещичко дори обогатяват палитрата на човеците :) )
Къщичката... И несъзнателно възниква въпросът у мен какво е провокирало китайците да оприличат пролетта с къщичката, която реално погледнато носи сементиката на семейство. И сякаш отчасти отговаря на терзаещите мисли преди миг, какво е семейство и как се изгражда.
Да, семейството е тази форма, която като пролетта поставя ново начало и ражда, в многозначния смисъл да гради и създава, която залага урожая по-късно.
Нека да си пожелаем по-дълъг, богат и красив пролетен сезон, за да може един ден градината ни да е отрупана с повече плодове и не само очите ни да се радват на красивите есенни цветове, а и душата ни да се чувства нахранена и доволна...

4.4.11

Ще играя на зарове




Ще играя на зарове.
Ей, така, ще хвърлям. И ще печеля. Няма страна, която да е на нула.
Не избирам рулетка, още повече руска.
Просто имам да тегля
И избирам
Вместо този път да мълча
Да стоя свито до ъгъла
По таблата стара
Увехтялата пластмаса да хвърля.
Ще играя на зарове.
Няма начин да не спечеля
Всеки ход е стъпка напред
Днес мога и да загубя,
Но утре сметката, уви, ще е друга.
Ще играя на зарове,
Другият избор е
Просто руска рулетка ;)

2.4.11

Умора



Смених прекрасния изглед на ранна есен на десктопа. Обичам топлото залязващо слънце, шума на листата и меката поизгубила влажност трева. Съзнанието ми, сякаш се спуска по билото и душата ми стремглаво лети надолу без капчица страх от скоростта и ъгъла на завоя...
Студено ми е.
Страшно много ми е студено.
Не защото температурите са ниски. Тялото ми, сякаш е останало без съдържание и сега нищо не може да стопли вените му. Има ли сърце? И колко шумно бие. Едва изтласква кръвта по артериите, почти незабележимо, готово да се отнесе в летаргичен унес...
Чудя се. Чудя се, къде остана душата ми, та сега тялото ми снове по 30 километра самотно на ден в двете посоки, без дихание, без чувство, без копнеж, само с празнота и куха тежест...
Оглеждам се у дома. Дом, в който, сякаш липсва жена. Дом, който пустее. Леко разпилян, сив, прекалено тих.
И се питам. Кога си отидох от дома си? Кога го оставих? Какво допринесе душата ми да опустее. Защото тръгне ли си жената, домът остава без душа. А аз все още съм тук. Поне във физическите измерения...
На десктопа сложих оранжеви маргарити. Бог знае как е истинското им име. Всъщност няма значение. Поне те да запалят малко погледа ми и да ускорят ритъма на сърцето ми.
Малко по-топло е някак...

27.3.11

Възрастта като магнолия




Почти не съм спала. Легнах си в 5. Събудих се в 10. И въпреки че няма да успея да изляза навън и да усетя прекрасното пролетно слънце, душата ми цвърчи от удоволствие.
Странно нещо е човекът. С ясно съзнание съм, че почти се съсипвам. Не ми остава време за любимите ми неща, благодарение на които се чувствам жива. Дори не съм спала удобно, защото вече съм навлязла в онази капризна възраст, когато смяната на матрака е фатална... И въпреки това – душата ми цвърчи.
Мисля си за малкото човече, което беснее навън, експерт в това да ме ядосва, за приятел далече, с която ми се иска да се разхождаме и после приседнем на пейката под едва разпъпилите се магнолии като от снимките й и друг, който винаги ми пълни душата... Мисля, си и за още един свестен човек...
Някакво странно слънчево смирение ме е обвзело. И не знам защо правя асоциация – като диво животно, излегнало се на припек...
Може би без да искам съм налучкала пътя...
Зрелостта е хубаво нещо!

24.3.11

Лидерът определя скоростта на тийма

Преди време попаднах на мисъл. От онези афоризми, цитати на видни личности, само че с насоченост мениджмънт. Мисълта - „The speed of the leader is the speed of the gang.” на Mary Kay Ash.
Тогава помислих. Отсъдих и харесах.
От няколко месеца не споделям същото.
Успешният лидер е не този, който е толкова силен професионалист, че налага бързи темпове на работа и развитие на екипа, който ще не ще бърза да го следва, а този, който знае кога с каква скорост да се движи. Защото движи ли се с прекалено бързи темпове, дистанцията между него и екипа може да стане твърде голяма и, реално, да го загуби. Естествено, от лидер, чиито темпове са незадоволителни, и екипът му се влачи с него, няма полза и той ще бъде детрониран според вътрешни или външни сили.
Така че нанасям корекции без капчица свян от големия ум, на който противореча, аз земната личност в женски одежди: Лидер е този, който знае кога колко бързо да движи тийма. – мое. ;)

19.3.11

За трети път...



За трети пъти си забравям очилата.
Аз не забравям. Или поне не забравях :)
Ако беше ми се случило преди години, щях да се разтревожа какво става с мен.
Може би да тупам по джобовете, проверявам по няколко пъти за ключовете, да броя три пъти, да се впрегна в стягане...
Малко по-късно, щях да го отдам на отслабналата ми памет заради, уви, напредването на възрастта и нямаше да възроптая... Деменция, какво да правиш! Не можеш да избягаш от гена и може би някой ден ще те тръшне Алцхаймера, но си мисля, че именно постоянното ми неспокойствие, толкова укорявано друг път, отново от мен, и с аритмиите ще запази все пак способността на невроните да се държат във връзка и предават сигналите, макар че, е тогава вероятно сърцето няма да издържи, защото пустата аритмия съсипва здравината на капилярите...

Сега, след като ми се случи за трети път за има-няма 9 месеца, само си констатирах, че трябва да си осигуря още един чифт на работното място...
Отдавам пропуска на разсеяността, която започнах да обичам неподготвено силно и неосъзнато от известно време. Цял живот се помня дисциплинирана, отговорна и изрядно организирана, всъщност, и малко разсеяна. Защото винаги бързах да свърша всички задължения, за да си оставя време за мен. А под време за мен разбирах, честно казано, мотаене.
От известно време насам осъзнам, че това мотаене ме е моделирало също толкова, колкото организираността, дисциплината и отговорността, защото съвсем естествено съм открила начин да медитирам, визуализирам, релаксирам, да смачквам моменти, за да се вихри въображението ми като стихия.

Семейният живот и предаване на щафета на задължения уби времето ми за мотаене-медитиране-мечтаене-ридаене-живеене.
Инцидентно възвърнала си умението, от месеци установявам вътрешна съпротива да сложа ред в безпорядъка у дома, на бюрото, десктопа или в чантата. Помня задачите си повече от идеално, срещите в 90% и никак парите си в портмонето. Държа си ревниво моята разсеяност и не искам, готова съм дори с животински рев да си я пазя и да не я пусна, нищо че се опитват да я изтласкат фактори и обстоятелства, социумни продукти и разни. Тя си е моя – разсеяността. В нея се намирам. В нея съм аз. Нещо повече, в нея откривам моята съзидателност!

Вървя си по пътя надолу след пребиваването с Майло на Марс. Шляпам си и се отдавам на пухкави мисли, леко горчиви – но какво пък и карамелът нагарча ;)
А между другото забелязвам-забелязахте ли, че пъпките на овошките са готови да се пръснат?! Никога през живота си не съм ги засичала толкова рано – когато зеленото скътано в кафявата ципа, едва-едва пропукало в микрометри, е готово да я отхвърли, за да даде воля на трепетното бледорозово разтворено в бяло... Миниатюрни пъпчици в капчици вода. Защото днес пръскаше дъждец...

12.3.11

Влюбена



Много е странно...
Усещането.
Когато тя дойде и като с черно наметало загърне света. Не, не го крие, а сякаш ме отнася в друга вселена. Изпълва всяка частица от тялото ми, всяка органела във всяка клетка и я засмуква и мята нанякъде
И аз се преобразявам. Превръщам се в нея и пътувам сред галактики с неистов трепет във фибрите ми.
Усещането е прелестно
Летиш без да имаш очи да виждаш къде, защото всяка клетка е като хиляди очи.

Тя е сова. Идва само вечер, когато настане тишина, когато светът замре и ритъмът на сърцето се успокои, когато чувам само тихото дишане на детето и прозорците на околните прозорци вече отдавна спят...
Не ми трябва да съм влюбена в някого, за да открия, че съм влюбена в света и обожавам от тленната си плът да градя нематериални светове...

Тя е сутрин. И е невинна като дете. Не прави планове за деня, а просто прави нещата, така, както децата без умисъл, просто потъват в тях. Тя обратно не загръща целия външен свят, за да го помете във вътрешна вселена, напротив. Сякаш всяка клетка се е сляла с другата, в нещо по-голямо, от което се образува непрестанно трептене. Цялото й същество се е превърнало в... Слънце. А за слънцата няма нито вчера, нито утре, те просто светят и се отдават...

Докато грее, една фея с посипани в косата цветчета, излъчваща аромат на свежест и пролет, сякаш я наблюдава и се радва, и в същото време цъфти. Защото един горски дух, бил той и фея, не би могъл да живее без слънце...

Прокрадват се слънчеви лъчи през клоните на дърветата, тихично шумолят като опитомени зверчета прогизналите от зимата есенни листа...
Пролетта докосва с нежните си бели длани всяко дърво и целува смелото стръкче от земята – утре то ще е цвете. Може би минзухар, откраднало от лъчите на днешното слънце.
Мирише...
Мирише на вечност.
Изникват куп обичани лица, които целувам. И се сепвам, че те не са до мен, а само хладкият въздух ми отговоря по моите навлежнили се устни.
Моите хиляди аз, които ме правят щастлива.
Които искат да избягат от онази самотница, която умишлено проявява склонност към скицофрения ;)
Закачам се :)
Просто, душата ми танцува под стотици овошни дървета и сред ръцете ми се сипят нежни вишневи цветчета. За жалост, сама съм. Но какво от това, като целият свят е мой!

6.3.11

Пак не спазих...

Пак не спазих наказанието.
И сама поведох детето навън.
По баирчето нагоре.
Упреквам се, когато наказвам, въпреки че се старая да е рядко, а напоследък някак не се получава... И вината за това като, че ли е повече моя. Защото детето има нужда от времето и вниманието ми и вероятно протестира срещу перманентната ми ангажираност с отпуснатост.
То е достатъчно малко, за да не разбира, че по-голямото наказание е за възрастния. И, че мен ме боли много повече от него, но съм родителят и трябва да направлявам някак пътя му.
И въпреки това не смятам, че това е методът, а за другият се изисква обратното на безсилието – време и отмора, за да му покажеш магията на живота, знанието и отношенията.
Вместо този път да удържа, отново хватката ми отслабна и пуснах птичката да пърха. И как би могло да е иначе?!
Заспивам с последната му снимка, получена предварително за 8 март с надпис „Обичам те, мамо”, на която очите му са някак тъжни и пусти. На фона на другата, от която сякаш изскача току-що събудилият се малчуган с пламъци в очите и ти казва: „Готов съм, мамо, за хиляди бели и още повече”.
Какво се промени?
Твърде много и нищо за тези десетина години.
Преминах през организираната, устояващата, всеотдайната, отдадената, замечтаната, липсващата... Показах му твърде много, на неподходящи възрастни, от които не би могъл да почерпи чуждия опит и намирам, че отново, този път с умисъл, трябва да повторя уроците – организираната, борбената, постоянно обичащата...
След две денонощия, в които спохожда съня ми, намирам отговора на отново отпадналото наказание – ако не друго, поне ще го науча да прощава, когато обича...


28.2.11

Събрали се моми хубави...




Събрали се моми хубави. Коя от коя по-отбрана, красива и умна. Да изпращат своя си дружка, мома с лешникови очи, сърнени.
Не бяла саяна и престилки била препасла, а белодрешен ми чешир, вместо сребърни пафти - вълнен червен пояс с ремък.
Момата черен жребец възседнала. На свои си дружки благо се усмихнала и коня свой препуснала.
Не се развели коси на вятъра. Косите сега по водите в потока се носели...
Вече не мома, коня яздела, а воин с лешникови очи.
Такъв бил заветът – ако син нямало, на война най-възрастната дъщеря се отправяла...

Българката е жена горда. И хубава. Не по-малко ловка и дръзка.
Различното у българката е, че е предпочитала плитки си с други да сплете и от скалите в морето да се хвърли вместо в чужди ръце да попадне.
Моминска гордост, народна.
Не знам колко българско е останало в нас, след като тези истинските са предпочитали от скалите да скачат.
Но все ми се струва, че заради тази гордост българската жена и синовете й притежават уникални гени. Не сме земя дето всеки, който е минал, оставял е своето семе!
Ние сме българи!


Честита Баба Марта!

Кое лето е това от основаването на Дунавска България...

20.2.11

Драконче



Някога много, много отдавна, толкова, колкото човешката история не е в състояние да преброи, просто защото числата са абстракция и времето не може да се измери с цифри, които започват и завършват.
Имало село.
Тежка дан плащало селото – всяка година плащало на местния змей по една девица, не най-красивата, но най-умната. Защото Змеят бил обещал, ако била умна момата ще я върне и ще остави селото на мира.
Ситна надежда таяло селото и всяка година пращало най-отбраната си девойка.
И те всеки път тръгвали нагоре по баира към хралупата на безжалостния звяр да срещнат съдбата си и да се преборят с ума му.
Тази година по хълма се изкачвала поредната.
Но странно не било тегаво на сърцето й, а сякаш криле никнели на гърба й. Колкото повече се отдалечавала, толкова повече мъката и горестта на селото оставали назад и смъквали от тялото й не нейни одежди.
Изкачила се на Драконови поляни. И гледа Змеят бере китки и пее песни, и то звънки, за копнеж, за самота, за неволя...
Приближила се момата до Змея, а той сякаш отдавна бил надушил миризмата й и само се обърнал с лице към нея:
- По воля на селото ли тръгна или по своя?
И странен бил гласът на Дракона. Не бил мъжки, а женски. И трепнало нещо в девичето сърце и разбрало. Не жертва искал Дракона страшен, а другарка за събеседване.
А другите преди нея девици, усетили волността на вятъра, сами поискали при Дракона да останат и в селото си да се не завърнат. Нощем те били със своя си облик, денем от Змейовата пещера рояк водни кончета изхвърквали света да опознават...

16.2.11

Предлагам ти ябълка




Влюбеността остана някъде зад гърба ми.
Потокът неспирен от думи, сякаш замря.
Тихо се гушат палави мисли в зародиш,
Плахи да породят отново желание за полет.
Липсва ми жълтото.
Нито усещавам вятър в косите си,
В шепите си пусти този път не виждам лилави теменуги,
Нито аромат на горска свежест усещам,
Няма желание за екстремност.
Болката е тази, която отново става част от живота ми
И властва над тялото ми.
Не, не мога!
Ще оставя тези дела.
Ще се кача на моя делтапланер,
Аз не се шегувам,
Когато казвам, че ще летя.
Ще си сложа моята раничка на гърба.
Трябва ми само лист и молив.
Ще ви пиша обещавам,
Макар и на края на света,
Но затова, мили мои, ми трябва,
Някого, в когото да се влюбя,
Има ли някой, който обича игра на ума?!

7.2.11

Маргаритка :)



Обича ме,
не ме обича,
обича ме,
не ме обича,
обича ме,
обича ме,
обича ме,
обича ме,
обича ме,
обича ме,
нали,
обичаш ме?!
:)

29.1.11

Като част от мен



Продължавам да те обичам.
Да си представям как допирам устни до твоите
В сивкава здрач сутринта,
Когато в твоята тиха и сладка просъница
Нежно ти казвам -
Трябва да вървя.
С теб съм,
Но, тук,
В този свят,
И това прераждане,
Съм се обещала на друг.
Все още докосвам устата ти,
И усещам как сърцето ми ще се пръсне
В желанието този миг да остави
В безвремието на вечността.
Не мога да крия, че те обичам,
Това е като смирение,
Да приема действителността
И въображението в едно,
Моето цяло.
Знай всяка сутрин
Присядам до леглото ти,
Целувам те тихо във здрача,
Поглеждам как светлината
Започва да играе в очите ти
И тихичко си отивам,
Оставяйки те на деня...
Преди бях птица,
Сега съм призрак на самодива...
Вероятно ще претърпя всяка метаморфоза,
За да мога поне устните ти наум да целувам...

25.1.11

За цената, която плащаме




Имало едно време един воин. За да защити територията на селището си, събрал малката си армия и се отправил на поход за битка. Малочислена била войската му, защото народът му не бил войнолюбив и изкарвал прехната си с много труд, толкова, колкото всеки може, с песен и волност, която от година на година правила земята още по-плодородна.
Към редиците имало всякакви, и по-възрастни, и по-млади, и дори момче, надарено с поетична душа и усет.
Мрачен бил воинът-вожд. Сякаш тъжен. Не разговарял с никого по пътя. Само събирал и разпусквал войската си по пътя към битката.
Един ден по друма бойците срещнали немощен дядо. Едва промълвил той молба да му помогнат да намери пътя към дома.
Остро кимнал глава гордият воин. Навели глави войниците и макар с тежко сърце подминали стареца. Възнегодувал тогава младият воин-момче. Упрекнал вожда си. Не такъв величествен и благодетелен вече го виждал. Дал хляба си, барем човекът да възстанови малко силите си.
Продължили воините по пътя си. И срещнали млада жена с пеленаче. Пеленачето плаче, тя още повече. Сушаво било. Вода нямали. За помощ помолили.
Погледнъл жената и пеленачето от високо вождът. Нищо не рекъл. А студено отправил поглед в далечината. Воиниците мълчаливо го последвали.
Не се стърпял този път младият воин и дал на жената своята манерка с вода. Упрекнал водача си в нечовечност.
Вървяла войската. Минала покрай дърво. На нея се било качило хлапе. Нависоко и плаче. Не може да слезе. Понечил младежът да се качи и спаси момчето, но чул зад гърба си тежка забрана и се върнал в редиците отново.
Охладнял младежът към своя предводител. Мислите му били навсякъде, но не и в това, което го очаквало.
Не след дълго войската влезла в бой. Смело се сражавали воините. Най-смело – вождът. Вял бил някак младият войник. Гладен бил. Жаден. И някак странно изморен. За малко не загубил главата си, но точно тогава вождът от някъде изникнал и разсекъл противника му. Нямал време младежът да благодари, само сърцето му си върнало позната топлина.
Победила малката армия. Защитила земята си. И тръгнала по пътя си обратно към дома.
В ликове минали воините покрай дървото. Едни говорили, други дремели, ала вождът помнел момчето. Протегнал ръце и го свалил от клоните. Избягало детето да търси семейството си без думичка да продума.
Не след дълго на пътя им се изправила майката с пеленачето. Опитвала се количка да бута. А в нея менци с вода. Селището й не било далече, помогнали вождът и двама-трима войници не само тази кола да закарат, а и още вода на селото да занесат.
Не далеч от дома войните минали през могила. Онзи немощен старец не издържал и недостигнал дома си отишъл.
Прибрали се у дома войниците. Заформили се веселби по победата. Само главният воин никъде се не виждал. Намерил го младият войник с поетична душа, да плаче жално, за смъртта на стареца. Плачел и нареждал големият мъж, че приличал на баща му и хляб ръката му като всяка бащина е давала...Подал му чаша вода поетът. Със сълзи на очи без срам поел я жадно някак изглеждащия по-остарял вожд. И в този миг всичките упреци, дето се таяли като сянка в сърцето на младия, изчезнали.
Възхвалил го наум. И никога не го забравил в душата си.

20.1.11

Нулата като позитивно число...



Напоследък установявам, че нулата е хубаво число и позитивно в универсалния смисъл.
Когато взимаме, но този процес не ни носи радост или обратното, когато даваме прекалено много, но това също не ни носи удовлетворение, нулата се оказва едно число, което представя един добър баланс и синхрон между това, което отдаваш и това, което получаваш. Оказва се, че тя е верен показател за удовлетворителни резултати в този двупосочен процес даване-вземане, без който уви комуникацията остава неефективна и неубедителна. Ако можеш да даваш повече от това, което искат от теб, значи, че просто трябва да скочиш на по-високо стъпало, където противовесната везна ще е от категорията ти. Ако вземаш повече отколкото искаш, е редно просто да смениш диапазона, за да може получаването да има цвят за теб.
Всъщност всичко се оказва – движение.
А нулата е един добър показател за баланс,
За начало,
За съотнешение между материя и антиматерия,
За стремеж...
Опитай се да задържиш нулата за дълго!
Няма да е възможно без да се движиш и направиш съответните изискващи се заради менящия се околен свят стъпки – нагоре, за да си тонизиран, настрани, за да си удовлетворен, и пак :)
Нещо като валс, нали?!

8.1.11

Цял ден си играя с болката



Цял ден си играя с болката. Опитва се да отнеме и от почивните ми дни, защото за трети пореден ден ми е гостенка.
И докато вчера ми беше ясно, че стегнатите вратни мускули са причината да я провокират, наличието й днес, ми е почти необяснимо.
Почти. Защото все пак имам теория, защо съм й позволила да се появи. Онзи агресивният воин е обвзел главата ми в някакви странни подготовки за военни действия незнайно срещу кого. И естествено, защото е незнайно срещу кого, копието му се обръща точно към собствения му организъм. Натоварил ме е този стар генерал и ще трябва да му дам отбой и да го пенсионирам, защото пеперудената дама ми вършеше повече работа, а и не я болеше глава.
Доста трудно е да облечеш пеперудена дама в ризница... Но точно това е формата, която трябва да изпълня за известно време, за да мога след месеци отново да я остава да пърха свободно в нейния си цветен и ароматен свят.
Та, играх си с болката. Отпускането на вратните мускули е някак лесно, поне при мен се получава лесно, при което част от болката си отива. И остава да пулсира онази острата точно в дясната част на тила. Туп-туп-туп-туп.
Опитвам се илюзорно да я прехвърля в предната част на главата и колкото и да е странно успявам. И защото там в действително не боли, болката е по-слаба и доста по-поносима. Но упражението е и изморително и след минути губя контрола, а онзи часовников механизъм само това чака, за да започне да отмерва досадно 1-2, 1-2.
При няколко упражнения откривам, че болката се измества към дясното ми око. И спонтанно разбирам причината да се появи. Очевидно тези дни съм натоварила очите си. И действително е така, защото напоследък трудно се откъсвам от екрана, забравяйки, че той все пак не е пейзажна картина, която човек може да си позволи да гледа, докато се оставя на вдъхновението.
Туп-туп-туп-туп.
Очевидно от мерак съм се натровила, защото главоболието при мен идва също, както след попрекаляване с алкохол. Махмурлук в чист вид със светлобоязън, бледнина на лицето, гадене и освобождаване на образувалата се вълна токсини... от холизъм. Горкият ми черен дроб на какво издевателство го подлагам!
Сигурно някоя йогийска философия описва подобна техника за преодоляване на болката. Както и някой сериозен йога учител би ми обяснил как прочиствам организма си чрез болката. Но нали съм откривател, а и не мога да мъча очите си отново в четене. Но съм любопитна да потвърдя впечатленията си в някой ашрам. Макар че винаги ще предпочитам и виждам снежните върхове на Тибет...
До къде ме докара това четене на здравна литература ;) Да гледам философски на собственото си здравословно състоянието. А и това е причината, за да съм убедена в свободните си тълкувания...
Май, няма да е лошо да подложа кръвоносните си съдове на малко разширяване?! Наздраве! Но внимавайте, не ви позволявам повече от 20 г, за мен от огнената кехлибарена течност, моля ;)

2.1.11

Някой открадна сърцето ми

Иван Кирков, Малкият принц




Какво пишеш? – ме попита детето.
Нова година е. Вече. И сме сами. За малко. Сладки мигове, които никой не може...
- Айде, де... – очудено любопитно попита детето, повдигайки едната вежда повече от другата. „Тази мама, какви ли ги пише?” – Ама кой ти открадна сърцето? – продължава да пита хлапето, развълнувано от процеса на набиране на буквени знаци върху белия екран.
„Ти ми открадна сърцето!” мисля си аз наум, без да съм притеснена, че очите му – две маслини следят написаното.
„Разбира се, че ти ми го открадна. Къде може да бъде сърцето на една майка? В детето й.” Мъдро заключава душата ми някъде дълбоко там, като дълголетник, практикуващ йога през десетилития от живота си.
Всъщност, да, душата ми е като постоянно практикуващ йога учител, с когото, уви, начесто губя връзка.
Мисля си от няколко дни – и тази година отмина. Беше нелека. Започнала ведро, като преродила се през пролетта птица. На мен ми даде много, защото от време на време бягаше като тигър забързано, дори стремително, а друг път лениво, както само едно диво животно може да си позволи.
Изминаха празниците и се питам какво е различното.
Сякаш не съм съвсем доволна. Защото душата ми се скита някъде сама без мен (Ели, това е в твой стил :) ). Но бързо осъзнавам, че години наред точно по празниците тя не само се е скитала наоколо ликуваща около пъстроцветните фойерверки, но дори нямах връзка с нея.
Да, душата се завърна твърдо и продължавам ревниво силно да стискам връзката към нея (като онова момиченце с балончето). Макар че сърцето някой го открадна тези дни или седмици. Но то е силно и скоро пак ще запрепуска в неговия си ритъм. Особено, щом детето е наблизо :)
Знаете ли винаги съм се страхувала да бъда сама. И винаги съм търсела компанията на някого другиго, за да имам силата да се движа. Напоследък става, сякаш обратното, но без да прекъсвам връзките, към които принадлежа. И в това да съм сама намирам силата, за да продължа напред. Поемам си ролята, която ми е ясна от толкова отдавна и от изпълнението, на която се страхувах, не заради другото, а заради риска от изчерпване на енергия, която се налага постоянно да влагаш...
А енергията е най-крехката материя, която познавам, заради стягащата болка в гърдите, когато показва, че липсва...
Именно заради това сърцето ми се свиваше като на подплашен заек как да продължа напред и се справям с трудностите, които животът неспирно ни поднася, когато най-малко очакваме, когато си сам, и не можеш да очакваш кой знае каква подкрепа отвън.
В тази година открих силата, че мога. Но не без това да повярвам. Не без преди това да си върна мечтите.
Преди две години си спомних как се мечтае. Отнякъде вярата, че мога да опитам и изпълня мечтата си от двадесетгодишна, неизменната, истинската, ме облада без да ме пита дори...
През изминалата година се научих често да я търся, нея мечтата. И дори изпитах, че само тя ме прави щастлива. А в щастието и увереността си, намерих силата, за да се боря да бъда щастлива и не предам себе си отново...
Истината е, че не постиженията в социума, не материалните придобивки, не дори излетите в далечни или близки страни, приятелите, семейството и рожбата, откъснала се от теб, любимият човек, близки, градят щастието ти, а самият ти, когато следваш мечтите си, защото тогава просто имаш силата спонтанно да правиш щастливи и тях!
Сърцето ми беше откраднато тия дни, защото душата не успяваше да завладее тялото ми така, както само тя умее, поне от време на време, няколко откраднати мига, за да се изпълня с щастие, както само изпълнението на мечтата може да дава, но съм спокойна - знам че е наблизо. Щом изляза навън и очите ми срещнат динамиката на движението, душата ми нахлува с най-причудливите образи, за да ми покаже, колко е силна връзката ни и тогава сърцето ми започва да бие, сякаш отново за първи път виждам глътката въздух от този свят... (Мамо, благодяря ти, че толкова много си ме искала!)
Намерих и лекарството – малко движение, малко музика, малко излизане навън, фантастичен филм или приказка, са достатъчни, за да се развихри въображението, да се изпълня с енергия и направя щастливи близките си по пътя към мечтата ми...
Не мога да позволя да се изграждат прегради между мен и нея.
Затова предстоящата година ще е трудна. И само се моля сърцето ми да намира сила да успява да преобразува енергиите с отрицателен знак в положителна сила.

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails