Когато среброто почернява е грозно.
Приемам го като писмо от Онази.
Така съм го чела
Така съм го видяла.
Изследователят в мен отговаря,
Че и среброто би почерняло,
При среща с някои съединения.
Заканвам се, че ще измия с четка и сода
Наскоро сложения сребърен пръстен.
И се чудя какви хормони
Отдели кожата ми,
Че любимото ми сребро почерня?
Тези дни ще го изпитам
Не позволявам да почернява!
Момичето с рокля на пеперуди надделява.
Всеки път
През всички тези години, откакто се събуди.
Простете ми.
Може да не е сериозно,
Но от всички мои образи най-обичам нея...
Изморена съм.
За разлика от душата ми,
Която отново се скита
По някакви необятни поля.
Не съвсем ми е празно,
Защото някаква пепел недоволство и гняв ме кълве,
Липсва ми кортизол,
За да ѝ отвърна както преди,
А и както преди вече никак не ме занимава.
Може би остарявам,
За да ме превзема мъдро спокойствие.
Тези дни дори се питам
Дали възрастта не ми прави беля,
Като ден съм щастлива
И тъжна на сутринта...
Душата ми някъде по полята бере си цветя
Под кичур коса ме поглежда -
Ти чуваш ли се?
Почти ми шепти -
Изморена си просто.
Лети!
Чувам как тежките колела на автобуса
Ме носят по някакъв свръхдълъг асфалтиран аутодрум
Чертая маршрути наум
И се чудя дали да проклинам
Замяната, която мозък ми със буквите прави,
Когато съм уморена и малко щастлива.
Всички задачи поставям на пауза -
и на пеперудата ѝ е нужно пашкула да разпука,
за да може с криле да лети.
Обещавам в полуглас да се върна,
но сега,
сега, деца мили, моят час настъпва
време е мама да попътува!
Странно се усещам.
Нефизическото ми тяло сякаш очаква писмо.
Чака от някого вест.
Някаква щастлива новина във очакване
Като затаен дъх преди духване на свещи
върху торта за рожден ден
стои около мен.
Чакам те!
Вече не зная кой може да си ти
Всички образи, които в този живот държах до сърцето си,
Се отмиха,
Изтекоха
Превърнаха се в локви сълзи и пресъхнаха.
А струните на душата ми са пренатегнати
За малко повечко щастие.
...
Мълча.
Казвам си:
Имам си него.
Смисълът е само това -
Цялата обич, която физическото ми тяло носи,
На него ще му я дам!
Опъната струна обаче бие,
Вместо да издава звук, повече вие
Къса се.
Понякога те боли от отплясването ѝ върху кожата ти.
Тайничко я отпускам,
Още ми е трудно да създавам музика,
Но накрая, знам,
Че ще се получи симфония.
Щеше да бъде по-прекрасно
До моя струнен инструмент
Да се чува нежна флейта
или може би кларинет...
Чувам я
Музиката...
Но със сигурност водещ в нея е един фагот!
Като си почине от вихрушката на делника,
Същността ми си остава все същата
Леко отнесена
С химикалка в ръка.
Наслаждавам се на уединението
И
Излъчвам.
Къде се изгуби, неразтворено цвете!
Всичките ми писма са до теб!
Сърцето ми вчера щеше да изскочи -
Бива ли да ми причиняваш такъв туптеж,
Губейки се от единственото място,
Където мога да поглеждам от време на време в душата ти?
Да беше ми дал знак
Щях да те последвам
До ръба на плоскостта, която обитаваме.
Има връзки, които не можеш да обясниш,
Но ги има!
Вероятно незнайно как заложени в гените.
Припознах те,
Нямам катинар на душата затова!
В един от най-енергоразходните ми периоди, без сън, но с много любов се отключи онази издълбоко вродена ни женска креативност. Съзнанието ми редеше мъниста, очите ми виждаха нанизи, гривни и колиета.
Приложих сила, за да спра съзидателност на - твърде скъпо щеше да ми излезе, а и човек е ограничен, трябва да се канализира в едно, две, три неща, без които не може да диша.
Открих ненареден тюркоаз и халкички - толкова лесно въображението ми виждаше обици и гривни... Бижутата за мен винаги са били изкуство, енергия, послание, събуждане, а не материя. Реденето на мъниста, конци, плат, дърво, цветове е дар, даден ни от Бога, докато ни прави от калта.
Открих ненаредени мъниста и халкички. Погледнах ги като материя. Потиснатото е забранено. Трябваха ми 10 минути, за да може логиката да види искрата.
Но очите ми вече не виждат дупчиците в мънистата.
Дамата с косачката е безпощадна...
Бих искала да затворя страницата,
Може би книгата,
Но белите орхидеи
Винаги стоят на прозореца.
Всъщност от цветовете им
Ме лъха спокойствие.
Почти се разтварям във тях
В тази безтемпературна белоснежна белота...
Вън отново дъжд заваля
В пороя му
Се измиват сълзите ми...
Има ли време в страст все още устни до теб да допра
Или отново се налага да се прераждаме...
