Времeто е най-верният показател за истинността на чувствата и желанията ни.

28.9.11

...летя...




Много неща не знаех, още повече, може би, забравих. Всяка клетка в мен пътува, сякаш във вселена без светове. Не защото ги няма. Ето виждат се, но мигар зрението може на сърцето топлината да донесе.
Твърде дълго ме остави сама.
Свикнах да не обръщам внимание.
Привикнах да забравям себе си, някъде там във вечерните късни часове, когато те чакам, опитвайки се да бъда някак нетипично за мен дейна и будна.
Аз обичам да ставам в зори.
Или напротив, да летя вечерта.
Не ми дари тихи мигове нежност рано сутрин, защото те нямаше.
И отне самонадеяно моите вечерни полети.
Все така нежно целувам устните ти,
Все така тихо копнея за топлината им,
Но умът ми е някъде другаде,
Може би далече загубен в галактика
Без гориво за обратно.
Този път твой ред е да ме настигнеш,
а на мен - да летя...

23.9.11

Има си име...





Това е четвъртият дизайн на блога ми. Надявам се да ви харесва. Като есенна изненада, която тихичко пасва на смирената ми душа.

Преди две години започнах блога, стрелната като водно конче да търси живота и собственото си щастие – защото реалността доста уморява понякога.

После се превърнах в птица, окрилена от онова прекрасно чувство, че обичаш, че мислите ти, сънищата и дъхът ти се къпят в нежни розови цветчета...

После притихваш, прегръщаш копнежа, и болката, и стремежа, и си казваш, че докато усещаш дъха си, ще се оставиш огънят да те изгаря от вътре, защото дори и да боли животът ти с чувството е жив и прекрасен.

Изтормозена по-скоро от себе си, повикала есента преди лятото да е напуснало шетнята навън, изпълнените ми с мечтание очи се вглеждат в прозореца. Изледът е прекрасен и ми напомня тежките зими, в които въпреки че бяхме сами някога много отдавна, не се чувствахме самотни. Студени върхове, и топла камина, прозорец, в който оглеждам огледалния образ на това, което преживявам, а всъщност...

А всъщност както преди две години само чувството ме кара да обичам, да се усмихвам и все още да успявам да се откъсвам и по-малко да летя.

Чувството си има глагол, и име даже си има...

Но то е зад прозореца, където е толкова скъпо, вълнуващо, но и ветровито, за разлика от вътрешната страна, където е тихо и ненужно самотно...

Дори да изрека думите, какво ще ми отговори вятърът?

18.9.11

Образи




Наблюдавайки я, естествената й артистичност отново ме пленява и ме отнася във времена назад, когато може би съм била на нейна възраст...

И припомням себе си безбрежна, със своите по детски още чисти мисли и усещания. Как бях забравила само обичан трик за разтоварване в мигове разговор със себе си...

Как обичах пред огледалото да се превръщам в дама от приказките и как цветовете искряха на младата кожа и в блясъка на очите. Не, от гледалото ме гледаше лице, моето и не, същото всъщност, което днес виждам само сутрин преди да поема по бездиханния път към работното място...

Защо така се случва, че забравяме лицата си.

А цветовете може би все още толкова ми отиват...

Взела съм си туш. Много малко ми остава до първия щрих.

После ще събира черно-белите образи, целунати може би в нежно розов ретро стил тук-там, и ще ги пръсна, за да ги видите...

:)

2.9.11

Някак липсва ми само...




Някак липсва ми само едно парченце от пъзела, за да кажа, че съм напълно щастлива и от този свят няма какво повече да получа.  Пъзелчето нагласям от дълго. Не, не го търся, защото го имам и е в ръката ми. И защото, може би, ми е толкова скъпо го кътам като малко сърце във дланта си, като свещ да не угасне...
Толкова пъти е имало начин да го сложа там в наредената картинна мозайка, за да бъде цяла и... замирам във въздуха, с оставена в безтегловност ръка...
Спирам. Затварям шепа и плътно стискам ръка до сърцето си, в страх да не загубя, него парченцето от целия пъзел.
Изричам наум тихи слова, като среднощна молитва, като плач на дете, като глухо ридание на сива вдовица, като самотен баща...
Чувам само как сърцето ми остро тупти.
И не знам, честно, дали не тупти не сърцето ми, а дланта...

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails