Времeто е най-верният показател за истинността на чувствата и желанията ни.

31.10.09

The home in the picture...


photo is from


Преди месец помолих майка да ми даде картината...

Всъщност картината представлява гоблен. На момиче. Облечено в испански или цигански стил... напомнящ по някакъв начин на „Очи черные” :)
Дори като гоблен картината не е нещо особено, защото е изпълнена с едър бод и не толкова цветни нишки, с колкото би могла да се направи...

Но ми е скъпа...

При мен се получи така, че не ми остана роден дом. Хората загубили бащината къща ще ме разберат веднага какво е – чувстваш се някак без почва, като пътник на кораб, който плава към далечен неясен пристан... А това понякога те вади от релси. Защото друго е, да се прибереш у дома, и от прага да те връхлетят сладки спомени, да ъпдейтнеш своята същност, да се върнеш към доброто в себе си, което се таи в детството на всеки и безбрежието, което си изпитвал...

Години наред тази липса на пристанище, към което мога да се върна винаги, когато се извие буря, ме изпълваше с безпокойство. Да, аз живея в дом, който изграждам със собствените си ръце, и мисъл, и чувство... Но той не е мой и винаги могат да ми го отнемат... Което отново ме караше да страдам и душата ми да се извива, сякаш е сиротна... А аз влагах много... А аз обнових този дом...


И го намразих.
Заради времето и силите, които ми отнемаше, за да го поддържам и ме лишаваше от време да бъда себе си...
Заради несигурността, която ми се поднасяше... а всъщност, аз и не исках такава. Това се дължеше на безпомощността, която изпитвах от преспективата да устроя нов дом...


И изведнъж всичко се промени.
Забравих безприкословната грижа за дома. Детето е голямо, по цял ден ни няма... Нима беше нужно да продължавам да бъда това, към което никога не съм се стремила?!... Нали самата аз исках приоритет да бъде времето за детето, за отношенията, за заниманията, за себе си, ПРЕД дома... Нали именно това си бях обещала някога в късните детски години...
Времето на инертното копиране на мама, просто, свърши...


Но има нещо друго, по-важно!
И не знам точно как се получи. Не мога да ви опиша механизма му. Просто стана. Така както тази година в мен се промениха много неща...
Изведнъж се изпълних с увереност и сигурност: Глупости! Нямам дом?! Домът ми винаги ще бъде там, където съм аз! Защото аз съм тази, която го създава. Защото всеки сам в себе си носи дома. Домът е в картината, благодарение на която си съпреживявал в мечтите си себе си като дете, или в камъка, който с причудливата си форма те връща в уюта на стаята. Или пердето, което привнася сладкия цвят на шампанско и свежест и ти напомня младежката стая...


Дори и да ги няма, ще отгледаш саксия с цвете слънчоглед и домът отново ще бъде твой. Само твой и ничий друг. На теб, на детето, и хората, които обичаш...

И така, един ден може би ще пътувам по света. И домът ми ще бъде каравана!...

Можете да ми кажете Lucky you! И ще сте безумно прави :))
И сигурна съм, че същото се отнася и до вас самите, нали?! ;))

20.10.09

Let's have dreams :*



Осъзнавам как съм облечена. Унесена в прозореца на маршрутката, която нeправолинейно ме носи към работното ми място. Капчици вода от диханията на пътниците са кондензирали по повърхността на студеното стъкло. То отразява погледа ми и не ме допуска в тъмната ранна сутрин навън...

Облякла съм дрехите от миналата година. И ми навяват усещанията от тогава. Захлупват ме като капак неизплакани сълзи и сподавени хлипания... Сякаш съм облякла настроенията, които носеха безконечните чакания пред кабинетите за преглед и умислените тъжни очи на... много жени.

Миналата година не ми трябваха много дрехи :) Излизах предимно, за да заведа и взема детето от училище и останалите му занимания. И.. да ходя на консултации, прегледи и процедури...
Но аз бях щастлива. И все още съм.
За разлика от хилядите погледи, които оставих в препълнените чакални...

С дрехите съм... и множество чувства ме връхлитат – на загубени надежди, на желание, на протест, на борба, на падане и намиране на сили отново, на печал и тъга, на болка и може би на още нещо, което ми е трудно да изрека...

Аз съм тази, която остави борбата. Без да съм се предала... А едва бях започнала етапа на сериозните битки. Зад гърба си имам само две процедури – инсеминация и ин витро на естествен цикъл. Какво да кажа за всички онези жени, които не се спират, и продължават, и продължават... И продължават. До края! Така трябва. :) Обичам ви, момичета! Все още мисля за вас и сте дълбоко в сърцето ми. И се моля на Онзи Ангел способен да въплъти мечтата на всяка от вас... Не се предавайте!

За себе си трябваше да спра, за да преценя как да продължа. Не трудностите по пътя за така желано дете бяха причина да спра, не чакането, нито неуспеха от процедурите, разлетелите се като късчета счупено стъкло надежди, нито от това, че положението не обещава или заради недостига на средства...
За да има дете са необходими двама. Не може без подкрепа от другия или без той да е сигурен в това, че може да върви заедно с трудностите до теб, че иска да измине същия път...

И трябваше да погледна, крайно време беше, истината в очите – защо искаш това дете? Да не би то щеше да запълни липсите, които изпитвам, ще попълни количеството любов, от което се нуждая, за да продължа или „дупките“ в професионално отношение... Да размени мъката с радостта, да ми върне отново живота вместо скръбта...

Очевидно Онзи горе е имам друг промисъл за мен, за което съм Му... благодарна, защото трябваше да намеря себе си, която се бях загубила и обезличила някъде по пътя на ежедневието и трънаците на живота и да ми покаже, че все пак детето може да бъде само плод на любовта!

Не съм сигурна, че съм загърбила желанието за дете. Просто спрях.

Преди два месеца смених, заради тоалета пръстена с рубин, а момичетата, които ме знаят от тази ми страна, са наясно какво влагам и означава за мен този камък.

И го замених с онзи огромен нежен от планински кристал, оцветен в розово... Който сложих за първи път, който бях купила уж за Коледен подарък за себе си, с който се сдобих в онзи период, когато се получи вторият ми мисед...


И странно как камъкът ми напомни нежността, и... надеждата, трансформирала се от болката...


Сега за себе си виждам три пътя. Кой от тях ще се осъществи, все още не знам, защото периодът е „инкубационен“ :) и един Господ знае какво ще се случи в действителност, но при всички случаи ще съм щастлива. :)))


И душата ми тръпне да изхвърля това тежко черно облекло и да внеса живи ярки цветове в зимния си гардероб :)

18.10.09

Like a Bird }}}}}}}}}}}}

Имам „заредени” теми от два месеца. От две седмици се "боричкат" 2-3 темички, които да споделя. Но някак, някак не са изкристализирали, не са готови...
Още повече, намирам се в някакво особено състояние. Предполагам случвало ви се е – да се чувствате без причина ограбен. Властта да го променя е в моите ръце :) Просто делничният ден отново ме поде така както си знае, мятайки ме от задача на задача без да ми остава секунди да си взема дъх и да се усетя, че съм жива...

Не!

Този път не искам да е както миналия. :)

Чувствам как крилете, които съм прибрала от около месец, сякаш всеки момент ще се разтворят и ще ме надигнат отново...



photo


Имали ли сте това усещане, че летите. Да си представите как мускулите на нещо, което физически не притежавате, но в същото време, така осезаемо физически усещате, се напрягат...

Това лято се научих да летя с криле. И Бога ми, смея да твъдя, че е божествено :)

Достатъчно е да си представите, че сте птица. Аз съм избрала нещо от рода на ястреб – всъщност, няма значение. Но силата на крилете ми е голяма. Както и остротата на погледа ми.

Когато се рея. Вече не съм птица. А вятърът, който се носи. Също както предполагам птиците мислят за себе си горе в небето.

Усещането е невероятно.



photo: Tambako the Jaguar


Да е отвлечено?!
Да. Може би?!
Не.
Просто, трябва да искате силно да видите някого :)



photo: Tambako the Jaguar

4.10.09

Облаци

Гъсти облаци. Сиви. Тежки. Не се вижда нищо друго. От началото до края. Под мен има облаци. Над мен е сиво олово. Грамадни. Не. Огромни. Знам, че ще потъна в тях и в същото време, не падам. Няма земя. Няма стабилност. И всъщност съм никъде. Няма начало и няма край. И няма никой...




Лутам се от стълбище на стълбище. От етажна площадка, на етажна площадка. От сива, врата на врата. Въздухът е също толкова сив, колкото и светлината. Сумрак. Всичко е сякаш чертано от въглен. Всъщност, в този свят има ли светлина?!
Отваря се врата. Не, не е тук.


И продължавам. Нагоре. Надолу. Ново стълбище. Нова етажна площадка. Нова врата...
И ето виждам познати перила. Толкова са ми близки тези железни черни решетки. Последен етаж. Чува се шума на асансьора. Тук винаги се чува шума на асансьра. И вратата е толкова позната. Жълто-кафява с ивици... Но и тази не е...
Слизам. И ето вратата най-сетне се отваря. И се показва познато лице. Толкова обичано лице. Целият ми свят е в това лице. Най-красивото на...

„Аз не съм майка ти!”

„Няма я майка ти тук.”

И усещам как ужасът ме обгръща. И потъвам. Дори не осъзнавам как се предавам. И просто, сякаш ме няма...


ХХХХ

И се събудих :)

Това е първият сън, който помня. Има десетина сънища от различни периоди в живота ми, които са оставили белег в мен... Този е един от трите обикновени. :)
Помня го от възраст, на която съм била на 4-5 години. Малко, щастливо момиче с очи като бадеми...

Спомням се, че тогава се събудих ужасена. И ужасена не смеех да заспя от обвзелети ме обезумели чувства нахлули в мен и опустошили душата ми да
не би да загубя майка си и да не се озова сама като в облачното блато...


ХХХХ

Не си спомням по какъв повод преди две години споменах на майка ми за съня ми...
Тя ме погледна. Очите й големи, зелени. Отворени и изморени от възрастта, но с блясък.

- Ти знаеш ли, Руми – каза ми тя, отново все така интуитивна каквато си я знам – Ти, когато беше на 2-3 годинки се изгуби...


ХХХХХХХХХХХХХ

Странно нещо е човешкото същество. Не мога да обясня какво точно отключиха думите й, не съм психолог, за да мога да го обясня. Но усетих, че сякаш за микросекунди се нареди сложен ребус, който мозъчните ми клетките са се опитвали да наредят години наред, изпращайки сигнали в безпътен лабиринт ...




И се почувствах... сякаш цялото спокойствие на света се всели в мен :)

-... беше тръгнала след една жена и внучката й. Играеше си с детето...

И си спомням как тръгнах след бабата и момиченцето, малко по-голямо от мен. Беше толкова добра и интересна. Не исках да съм сама. Така ми се играеше с някого, с нея, сега. И не се върнах, дори не спрях, въпреки че жената ми казваше да не ги следвам. И изкачих стълбите. Толкова съм близо до дома... ще се върна.. ще се върна... знам пътя...

-...обадиха ми се от районното. Да отида да те взема.

...и повече нищо не си спомням...
Освен съня :)


ХХХ

Днес благодаря на майка ми, че ми разказа. Че не предпочете да замълчи и да скрие родителска грешка. Че отново майчината интуиция правилно я насочи какво да ми отговори...

А аз си обяснявам много неща. От тогава неясно породеното чувство за загуба на майка ми, несигурността, която изпитвах в отношенията ни... Няма ги. И имам твърдина под краката си...

Това е!
Някак е странно на 34 да мислиш за майка си и все още да се измъчваш дали тя те иска или не сякаш си дете на 6.


Всичко си има причина... :)

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails