Времeто е най-верният показател за истинността на чувствата и желанията ни.

30.12.09

На прага на Нова година, за Раждането и за Възраждането... (II част)




И въпреки това нещо ми липсва.
„Но нека!”, казвам си.
Защото именно това, че още нещо не ти достига, те кара да го търсиш, да се движиш, да завладяваш нови пространства, да се развиваш, да намираш, да растеш...
Христова възраст.
За мен Христовата възраст дойде не на 33, а на 36.
Различно е.
Връщаш се назад и намираш парчета от себе си, останали от инерцията на времето, отхвърлени настрани от житейския ти път. Но без които не можеш да продължиш...
И ги събираш. Като парчета от пъзел. Като внимаваш да не ги счупиш, защото са крехки като стъкло. Прекрасно цветно стъкло...

Картината на пъзела все още не е пълна. Но със сигурност е по-ясна и по-скъпа.
Върнах си много неща.
Мечтите. Същността ми. Вярата в себе си. Въбражението ми. Чувствата. Очите.
Да, и много не постигнах.
Които не можех да постигна до сега. Защото загубиш ли себе си, няма как да се случат.

Предстои ми да търся нови пътища. Не далечно заобиколните. А да откривам за себе си най-преките, а те винаги са различни от общоустановените.

Не бързам.
Набелязвам. И се опитвам да се облека в най-прекрасното спокойствие, на което съм способна.

През тази Нова година ще се кача на делтапланер или парапланер.
Искам да имам повече приятели.
Затова се налага да стана по-близка с телефона, да не е само средство за работа.
Пожелавам си и да съм по-бъбрива.
Желанието ми е да чета много повече. Но предимно неща, които ме зареждат.
И непременно трябва да се престраша да шофирам.
Искам да пътувам.
Когато пътувам въображението ми създава невероятни образи, галопирайки от чувство на чувство, от действие на действие, от трепет на трепет...
И най-трудното за мен – да отворя слуха си и да започна да чувам езика... да натрупам лексика – ууууф! За да говоря на още един, и още един и дори трети без да смятам втория си роден ;)... Трудна задача, изключително трудна за мен... Поставям началото, но изисква много работа и усилия... И може би, помощ... или време, докато намеря верния път за себе си сама...
Ще ми се и да хващам четката от време на време, нищо че не зная правилата, това няма значение...
Ще ми се повече да се движа.
И да започна да снимам, за което ще ми трябва третата джаджа, защото там съм в стихията си... не като имената, като себе си...
И дали да не взема да изпълня своята най-съкровенна мечта, която имам от 12-годишна...
Защото май няма друг начин ДА СЪМ!...
Иска ми се да прегърна и един много специален за мен човек...

Аз получих своето Възраждане.
Все още съм лабилна, завися от думи и случки или дори от липсата им, и крехка, бих могла лесно да се счупя...

Разбрах едно - след собственото ни въскресение, ни остава да намерим и изпълним онова, което не знаем за Божия син, и което не ни Го е оставил в думи...
Дали ще го открия – един Господ знае!
Но аз съм длъжна да опитам. Имам Вярата!

Нова година е!

26.12.09

За Бъдни вечер, за Раждането и за Възраждането... (I част)



Бъдни вечер е. Все още е денят, денят преди Христовото Рождение...
Приготовленията за празничната трапеза отдавна започнаха и текат.
Във въздуха се носи аромат на канела и сладки плодове...
Магията се докосва до мен... и ме кара да спра...
... и да се зарея в мисли, моето любимо занимание, което отсъства в най-светлите празнични дни... Особено на Коледа...

Неосъзнато стигам до извод, че този път Празникът е различен...
Аз съм себе си.
Не знам откога не е било така, и дали въобще някога е било.
Не бързам. Не съм направила главозамайващ списък. Не съм изтощена.
Приготвям малко от блюдата. Този път с плодовете и ядките са само 7, не 11... в количество за трима, толкова, колкото сме. Този път със сигурност храната няма да дочака Иванов ден :)


Отново се унасям и неусетно започвам да анализирам...
Може би съвсем резонно в навечерието на Христовото Рождество...


Какво постигнах тази година?
Нищо особено. И всичко! Цяла вселена дори.
Експресът на времето ме отнася бързо в април.
Януари, февруари, март и дори част от април минаха като миг. Инсеминация. Ин витро. Безброй прегледи. До училище и от училище. Домашни. Прекрасно детско лице.

Април беше началото.
Не мога да кажа, че бях изпаднала в депресия. Имам страхотен имунитет. От четвърти курс, когато беше последната. След като първото сериозно събитие постави началото на загубата на твърдината, по която да вървя... А имах преди това само една...
Тогава си бях обещала никога повече да не допускам да изпадам в подобно състояние. Бях сама. Адски сама. Приятелите не се обаждаха. Родителите бяха погълнати от своите големи проблеми. Тъкмо си се изправил и поредният ужас – че могат освен на свободата ти, да посегнат и на тялото ти... По добро стечение на обстоятелствата и предпазливост, само могат при мен...

Тогава ме спасиха бележките. Бележка след бележка. Направих си табло, което прибирах в шкафа. Мисъл след мисъл. Сентенция след сентенция. Извод след извод. Не нечии. А мои, изридани от болката и адското чувство на самота...
Изправих се. И може би в желанието си да се спася, се случваше да си причиня още болка. Но от това последваха – нови изводи. По-бързи решения, по-висока решителност...

Стратегията свърши своето. До април...
Когато бях на път да прекрача границата и да се изгубя...
Всъщност, аз вече се бях изгубила. От постоянното усилие да устоя на бруленето, което ми поднася живота. Ден след ден, губиш частичка по частичка от себе си, докато идва миг, в който не знаеш дали под кожата ти е останало нещо друго, освен задушаващата болка в гърдите...

Тогава се случи среща. Защото бях готова да се хвана за всяка сламка, за да изплувам малко нагоре и да си поема поне глътка въздух. Този път не заради детето си дори, а заради самата мен...

И се надигнах.
От срещата произлезе друга връзка. Като капка по капка. Не целенесочено. А просто неусетно като Божия повеля да се случи... Хората, които се появяват в живота ни по причина...
И се преродих...

Защото открих, че на този свят има поне още един човек като мен. И това ми бе напълно достатъчно. Да осъзная собствената си ценност. Да не си слагам постоянно клеймо „черна овца”, „не на ниво”, „не достатъчно умна”, "безинтересна", "скучна"..., а напротив да приема, че съм различна, уникална, не съвършена, но единствена и ценна, именно защото съм такава, каквато съм и, че така, както аз приемам хората, има такива, които ме приемат и ценят/биха ме приели и ценили такава, каквато съм, колкото и да са малко, колкото и да шепа хора, разпръснати по света... :)

Бъдни вечер е... До мен са най-близките ми хора. Невероятното дете и най-верният ми приятел, колкото и странно да звучи. Включват се в приготовленията. Както никога до сега. И това прави деня страшно различен. До някъде ми е неестествено, защото обикновено съм сама и бързам, и съм напрегната и не усещам как минава времето от сноване между прахосмукачката, печката, пералнята, масата и сядам уморена, без памет, без мисъл, да не говорим без сила и настроение, без говор и дума, без цвят и желание...

А сега ми мирише на канела и ароматът на варени сладко-кисели плодове ме прегръща в своите нежни ръце и ме отнася в моя си унес... Пак съм мълчалива, защото просто съм си мълчалива, но е друго, тук съм, цяла, и жива, и замечтана, и виждаща, и чуваща... редяща на ум куп образи като пъзел...


Винаги съм знаела какво е най-ценното. Така, както всеки човек знае и за което копнее всеки. Рождество Христово значи много. Обич. Семейство. Раждане на живота. Доброто. Уюта. Самия Живот. Познанието и пътя. За да се постави Словото и Вярата. ...
...

А аз правя равносметка,... защото един етап завърши и започна новият...

Какво постигнах тази година?
Изправих се.
Опитвам се да си върна „кокетството”, както наричам желанието да се облека красиво...
Намерих си работа.
Открих нови приятели.
Влюбих се – първо в себе си. После, както за първи път в четвърти клас без суетните примеси на възрастните и порочността.
Простих си несъвършенствата.
Започнах да чувам музиката.
Още повече - научих се да работя на музика, защото по-рано ми беше невъзможно без тишината. За мен е невероятно постижение.
Видях, че мога повече. И че мога още повече, но естествено иска се постепенност и време, освен търпение и усилие... И редуване. На задължения с приятни действия...
Стъпих на лед с кънки. Дори напредвам в пързалянето. Детска мечта, която изпълнявам сега.
Връщам си въображението... толкова важно за мен...
И онова, което толкова години се мъча да преоткрия и за последно имах на 18..., за което ми повече от необходимо да поддържам състоянието на замечтана влюбеност...
Моето минало, и бъдеще, моята същност, мечта...


Различна е тази Вечер. Масата не е отрупана. Всибко можеше да е по-... Но ние сме пременени... А аз съм си аз. Такава, каквото се искам... Не мълчим, както преди, а си говорим... И това е ново... :)

20.12.09

За тебе, Герче!

За тебе, Гери...
Защото вярвам, че Бог те изпрати, за да не бъда аз самотна и тъжна... да има с кого да бъда, споделям, и на кого да държа...
За тебе, Гери...
защото си винаги в сърцето ми...
И защото вярвам, че Бог се е погрижил за тебе - ти заслужаваш - и си на място, където този път си щастлива...
Съжалявам, не разгадах онзи особен сън на 16...
Приятел ми каза - Господ прибира по празниците най-добрите...
А теб взе в навечерието на Коледа...
Само не разбирам защо трябваше да е по-този начин...
Моята Гери...

Нека е свободен духът ти!

кака

15.12.09

Да са благословени грешките! ( II част)

(Посветено на един много скъп за мен човек :) )



Втора част

Не си спомням последователността, в която се получи. Или може би не искам да си призная ;)
Но го изпратих.


На един мой приятел. Който ми стана близък от изневиделица...
Поне аз така го чувствам.
Пак като Божия повеля, която бе в противовес на случайно формирала се в мен мисъл - предварително заключение без много замисляне и опит... (Имам в живота си две-три такива, за които съжалявам, че са ми минали през главата, дори и да е било за наносекнуди време, защото получавам винаги жесток урок от горе, с изключение на този случай!)


Попаднах на хубаво стихотворение. За какво се говореше там?!... За вишнева мъгла... за притеглянето между двама души...


Не мога да си обясня дори на себе си какво точно очаквах, изпращайки хубавото за мен стихотворение...
А го харесах много, защото свързвах чувствата, които думите пробуждаха в мен с това, което изпитвам към него...
Защото просто исках да го споделя. С НЕГО!
Защото интуитивно усещах, че пак ще ми даде отговор. :)
А се бях зарекла да не се противопоставям на моята интуиция, която винаги се оказва права и всеки път, когато я пренебрегна и вложа повече размисъл, греша. И после, страдам.


Стихотворението беше и пожелание... И...
И... и...
И го изпратих.


И получих отговор. :)
Интуицията ми не ме беше подвела.
Но...
Какво се оказа.
Стихотворението – текст на песен. При това на популярна съвременна група... с видеоклип.
А клипът - шокиращ! с кадри на горещи страсти, плът, динамика и...(реално в него няма нищо кой знае колко шокиращо, но МЕ ИЗНЕНАДА!


Е, да ме бяхте видели тогава! По-червено лице едва ли е имало!...
И както се стичах от смесени чувства от стола... след миг вцепенение...

...започнах да се смея! Смях се сигурно пет. Не, десет. А, може би, двайсет минути! Продължавам да се усмихвам всеки път, когато си спомня тази „ситуация” и усещанията до ден днешен...

Не съм имала по-чистосърдечен, продължителен, звънък и предполагам заразителен смях през целия си живот!

Да, вярно е, изпитвах най-нежни чувства. Толкова интересни чувства на обич не бях изпитвала до тогава, както към този човек. И на нежност, и на обич, да, и на лека похотливост, не ми е чужда, но и на всеобхватност, една необятна универсалност, която е трудно да се опише, а може би само да се изпита, защото все пак е изграждащо се във времето чувство, не фантастично, нито илюзорно... Просто знаеш, че и душата, и духът, и времето, и движението в теб, всичко, от тук нататък принадлежи на този човек...


Този видеоклип!

А аз си представях прекрасни градини. Зелени тревни площи. Прецизно точни алеи. Пастелни, но и свежи цветове. И дървета. Много. Японски вишни. В цъфнали розови цветове. И как ние с него вървим по алея и говорим, говорим, говорим, а безбройните розови цветчета се сипят върху ни... Но ние толкова много сме унесени в разговор, че дори не забелязваме прекрасната нежност, сипеща се наоколо... и именно в това е магията...


Всеки път, когато съм уморена. Или когато съм раздразнена и искам да се откъсна от ежедневните задачи. Мислено се пренасям в тази градина... И съзерцавам нежните вишневи цветове... :)


~                    ~                     ~


Колкото и да е странно именно от този случай приемам грешките си по друг начин...

Не съм безразлична към тях. Но някак бързо си ги прощавам. И гледам напред.
Даже изграждам едно умение да разпознавам природата на грешките. И усещам повече от преди на какво точно се дължат... В една грешка мога да открия не само как се е чувствал човекът (въобще не става въпрос за това какво знае и какво не, това е първата повърхност). Да позная дали е влюбен или не? В какво емоционално състояние е? Дали е творческа натура, кое полукълбо му е доминиращо, с кой отдел може би е боравил в момента...
И да знаете, креативните хора най-много грешат в изписването на думите и това няма нищо общо с правописа!...


Благодаря ти, драги ми приятелю! Скъп си ми, твърде скъп! И наистина те обичам. И това чувство някой ден ще го разбереш...

12.12.09

Да са благословени грешките! ( I част)

(Посветено на един много скъп за мен човек :) )



Част първа

Тази тема непрекъснато я изтласквам. Не знам дали не сгреших :), че не я написах през август...

Изтластвам я също така, както месеци вече чета една книга и съм все на едни и същи страници. Просто, защото заспивам преди да си отбележа, докъде съм стигнала и следващия път като я хвана пак прочитам същите редове...

Но всеки път са ми интересни. Защото намирам нещо, което ми се случва...

Чакам темите да узреят крато разпръснати гроздови зърна във вселената и когато акумулирам енергия, сядам, след като съм се размотавала доволно за деня, да пиша, хващайки най-близката и узряла тема...

Захир. Паулу Коелю. :)


Ала тази тема всеки път се приближаваше и отдалечаваше от мен като кораб без екипаж и котва в безграничната синева на безкрайно спокойно море...


Правили ли сте грешки?
Как ги понасяте?


Аз?

Естесвено, че съм правила.
Имам си дори теория. Греши този, който работи, който се движи напред, който рискува, който е поел повече отговорност, който дръзне да дерзае... С колкото повече работа се заема, толкова вероятността да допусне грешка е по-голяма...

Имам си дори „късметче” от кафе, пито заедно с приятел, - Човек, който не може да прави грешки, не може да прави нищо!” Бърнърд Шоу - с вкус на шоколад с карамел и сметана...
(„Ями!”)


Преди
трудно понасях грешките. Рядко ги допусках и допускам. (Все пак зависи и от какъв сорт са), но изживяването след това беше мъчително, състаряващо, стресиращо, стряскащо, като в чистилище...


Защо?
Нима не съм човек? Нима не бях поела върху плещите си пак прекаленото? Нима не направих всичко възможно? Нима не ми беше ясно? Нима всичко зависеше от мен? Нима не прокарвах пътека? Нима не бях постигнала пак крачка напред? Лежах ли и чаках ли някой друг да свърши работата... Нима не си правих изводите. Нима не го предполагах. Нима не предупредих. Нима не се учех?!


А по преди?
От страх да не сбъркам се сковавах цялата и не смеех да пристъпя... и после осъзнавах, че всъщност знам повече и бих могла да се справя много по-добре!... Или се справях, но изразходвайки космическо количество енергия за страхове, преодоляването им, концентриране и ...
И защо трябваше да ме е толкова страх?!... Проклетата петица в името ми, която ми дава мечтите, превъзмогва граници и в същото време ме кара да се мятам и измъчвам на едно място като създание, оставено без въздух...


Твърде много не-та в детството, може би. Не знам. Не помня.
Твърде много разочарования в детството... Да спомням си това-онова...
Твърде много чувствителност... Въпреки, че е красива...
И
твърде много сила!
Защото иначе нямаше да четеш това и да разбираш за какво пиша!

Ключът.
Просто съвсем случайно ми попадна ключът и...
всичко експлоадира...

...

5.12.09

Огледалото в детето ми

Различно се оказва...
Всеки път се оказва различно - действителността от представите ни...
Преди време, доста вече, смятах, че децата придобиват характер спрямо възпитанието, вниманието, които им дават родителите и условията, в които израстват, събитията, които им се случват...
Да, безспорно, вярно е!


Но има и още нещо :)


Когато се роди синът ми, месец-два след като се адаптира след промяната на средата, започна да проявява характер...
Слагах го да спи сутрин, обаче той – не искаше да заспива! „Мамо, ти луда ли си. Толкова ми е интересно, а ти ме караш да спя.”

Не помагаше нищо. Това дете, усетило равната повърхност под себе си, надаваше вой до небесата. И не защото се глезеше, – Боже, твърде малко е за това! - а защото му беше интересно да научава...
И се гневеше, дереше, почервеняваше. Какво да го правиш?! С характер от малко. :)


Упоритостта му не премина през тези първи негови години.
По-късно след като усети твърдината под краката си, не се спираше. Беше като машинка на постоянно акумулиращи се батерии :) Енергичен до безумие!


И беше страшно социален и общителен. Няма значение, че не владее все още думите, мигар може това да е пречка?!
Разговаря се с всеки, деца, възрастни, студени хора... Всички стават подвластни на чара му да общува... (да поясня, че не беше стандартното хубаво бебе, но за това ще пиша друг път)
Имаше и една особена артистичност...


И се чудех... На кой прилича това дете!?
В тези ранни години в него откривах повече черти от сестра ми. Диво, игриво, безстрашно, волно дете... И си обяснявах – очевидно децата взимат латентните ни черти, тези, които в същото време са активни в сестрите и братята ни...
Има доза истина като се замислите, нали?!



Така смятах... До това лято.
От което тръгнах по една особена пътека, в която събирам миналото, връщайки се много назад, и то съвсем спонтанно, с проекция, идваща от бъдещето... (нямам предвид насочена към бъдещето)  :)


И започват да изплуват образи.
Ами, да – нали аз самата на 4-5-годишна възраст бях такова диваче... тичащо, постоянно сновящо, не спиращо се дете... Да, бях стеснителна до болезненост, но тази черта се появи по-късно... А в моментите, когато съм била себе си, винаги аз съм била тази, която подема разговор... Спомяш ли си?!...


След елементите на метаморфозата, която ми се случва, откривам в себе си артистичност, скътана дълбоко под пластове събития...

И откривам – ДЕТЕТО МИ ПРИЛИЧА НА МЕН!


*
Това лято се наложи детето да изкара един месец при майка ми през ваканцията...
Прибра се.
И отново видях себе си.
Но другата...
Беше станал тих и кротък. Спокоен и разсъдлив. С изказвания, в които има мъдрост, характерна за по-възрастните...
Което е прекрасно!
Но имаше нещо, което не беше на ред.
Детето, сякаш беше пречупено. Не в лошия смисъл.
А сякаш му липсваше хоризонт...
И си спомних нещо, което мислех в ранните гимназиални години...
И открих.
Да, не съм идеалната майка в никакъв случай.
Да, моята майка е невероятна и не мога да я настигна по отношение на топлотата, която ни даваше и уюта, който създаваше... Не умея дори да си играя с него на кротки игри така, както тя умее...


НО за моето дете аз съм най-добрата! Не, защото съм се съмнявала, но нюансът стана някак по-различен :)



Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails