Времeто е най-верният показател за истинността на чувствата и желанията ни.

11.7.13

Смени си обувките!



Онзи ден си купих сандали... Едва ли щях да занимавам някого с покупката си, ако лично за себе си този акт не бе довел до изживяването на две прозрения...
Това са най-удобните обувки, които някога съм носила. Мека подметка, която не просто се извива по стъпалото ти, но сякаш го прегръща и в най-интимна прегръдка го кара да се разкърши. Дори ходенето бос не създава такова усещане за гъвкавост и свобода...
Радвайки се на събудилите се усещания от допира с вдървеното ходило, осъзнах, осезах, как една подметка подчинява цялото ти тяло и гръбнакът ми се възроди в някакви движения отпреди десетилетия, заигра и се постави изправен, субиди се всеки прешлен.
Едни сандали за десет секунди създадоха чувство на телесна свобода, динамика, мобилност,  независимост, сила, младост, енергичност, власт...
И както, отдала се щастливо на вибрациите от физическото откритие, пресъздадох асоциация:
Всъщност, колко е важно на какви основи стъпваме. Според това на каква се подлагат краката ни, сами определяме, доколко свободни да бъдем. Защото следвайки модата в не много удобната обувка, сами отнемаме от гъвкавостта си и се поставя в калъф в чисто физически план - защото изкривеното стъпало, рефлектира на поддържането на тялото и от там на свободата и волността му да извършва разнородни движения. А подобно отнемане от баланса ни и отцепване на движения ни ограничава да изявим потенциала и възможностите си, от което няма как да не се почувсваме нещастливи и обезкуражени. Всеки неуспех си има своите обувки: високите ни поставят в дистанция с другите, ботушите ни правят флегматични и отпуснати, сандалите, сякаш развързват езика ни, дебелата подметка ни прави тромави и в мисленето...
Така усетила жизненост в ходилата си, изправила гърба, което неминуемо се отрази и на кръвообращението ми, погледнах детето в количката по-щастливо, разкърших снага и бях готова да превзема земи...
И си помислих колко заточена досега съм била... в неудобни обувки.

7.7.13

За придобитото и вроденото в личността ни, като щрих




Когато бях малка – как мразя само този израз, но това е най-точното определение – си мислих, че хората стават такива каквито родителите им съумеят да направят.
Малко първично звучи като подбор на изразни средства, но така с половин ред се предава вярно цялата философия на живота, до която си достигнал, след като той отново ти е поднесъл с лека усмихка друга истина.
Опитът ми с децата не е голям. Дори бих казала е на ръба на острието, съдейки по постоянните конфронтации с навлизащия в пубертета Дракон. И докато все още Втория ти дава възможност да подсладиш пикантния хап от Първия, откриваш другата страна на огледалото... И разбираш, че понякога си безсилен срещу характера, носен в гените...
Наблюдавам Малкия и откривам маниери, които няма как дори да ги е зърнал от нас. И когато, показвайки му бурканчето с останалата от обяд храна, която той категорично отказа да приеме цяла зарави вкусовите си непредпочитания, извършва многозначително извръщане на глава към лявото си рамо, с навеждане на брадичката към тялото и едно замръзнало „кхкъъъ“ като гримаса за секунди и в същото време многозначително изражение „Защо ме занимаваш с неприятна храна?!“... Не ти остава нищо друго освен да приседнеш кротко на масата до него, полагайки нещастното бурканче, и да го приемеш като една личност, на която й предстои да разгърне целия потенциал, който природата й е дала.
Поздрави!
Давайте криле на децата!
Това поне мечтая за себе си :)

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails