Времeто е най-верният показател за истинността на чувствата и желанията ни.

31.10.10

Медитация




Сякаш съм сред море...
Не виждам нито началото
Нито края
Но се нося по вълните спокойно
Уверена, че под билиардите кубици вода
Има твърд.
Морето се слива някъде далеч в хоризонта с небето
Пусто е
Също както в безкрая на вселената,
Но не се чувствам сама
Имам цялата мощ на пространството
В това време
В това измерение
От тази точка
В която съм!



Току-що осъзнавам, че всъщност медитирам.
Не е необходимо да учим медитация...
Тя е заложена в нас
Трябва само да се обърнем към себе си
И заговорим спокойно
С вътрешния си глас...
Медитацията не се учи.
Тя се открива :)


...


Мога с ръцете си
Да я притегля нея вселената
Крайщата и към мен
И не ме е страх
От силата
Която в себе си ще концентрирам.
Нищо че това ще e взрив
В който се ражда нова,
Нищо че после мога и да изчезна.
Не няма да се загубя
И там където материята я няма
Се пътува!

27.10.10

За хапчето, ябълката и котвата





(продължение)


4.
Хапчето срещу отчаянието или по-точно срещу умората
И изведнъж събота по обяд попадам на нещо, свързано с работата ми, на която все пак оставям част от сърцето ми, която напоследък ме е превърнала в сив отчаян преуморен човек, плашещ детето ми...
Не можеш просто така да оставаш безразличен, там където оставяш сърцето си...
И се зареждаш...
Всъщност с хъс. Че ще продължиш да се движиш напред, защото това е твоят живот, твоята работа, защото си...



5.
Защото си СЪЗДАТЕЛ.

Няма начин да не сте се питали защо нещата не вървят. Имам една своя теза.
Не ви ли се струва, че твърде много при нас се имитира. Повтаря се чуждия опит без да се опитаме да създадем нашето. Между другото имитиращите личности са и доста пробивни. Бързо ще се ориентират какво работи, ще го вземат и ще се опитат дори да го приложа. Когато обаче си изградил целият си живот на копиране, оставаш безпомощен да завършиш дори поднесената ти на тепсия идея.
Имитаторът де факто копира само чужди успехи. Възможно е дори да развие чуждовзетото. Но колко дълго ще работи то... Ще е необходима нова идея, за се поддържа движението напред.
Има една категория хора, която винаги е будила възторг у мен. Създателите. Откривателите. Творците. Както искате ги наречете, могат да носят много определения. Не всички стават известни личности, даже напротив. Създателите са от този род водачи, които остават следа в живота, дори когато тя не е призната от околните. По какво се различава създателят? Той е човек, в чиято същност лежи не да наблюдава околните и повтаря чуждото познание, а да инвестира време в реализиране на своята уникалност...
Просто казано, ако Христофор Колумб не беше откривател, нямаше да открие Америка, нали?!



6.
И още нещо много важно:
„Никога не те спохожда желание без да те споходи и силата, с която да го осъществиш. Но все пак, ще се наложи и да се потрудиш за това.” казал е Ричард Бах.
Вярата или по-съвременната думичка самоувереността, че ще видиш бреговете след милиардите кубици вода, е попътният вятър!
Иначе лично – не обичам котвата ;)

24.10.10

Хапче срещу умора





Бях откачила. Като изгоряла крушка. Събота сутрин – почти нормално състояние след тежка седмица. Но напоследък съм сигурна в извода. Не многото работа прави умората, не. Стотици, може и хиляди пъти вече съм имала трудни дни, наситени с безброй задачи... Но въпреки изчерпващата се сила на тялото, тази в очите, на удовлетворението, те прави жизнен и щастлив. И тогава заспиваш бързо, сънят ти е крепък :), и се събуждаш зареден с нови идеи, нови желания.
За хиляден път, не за милионен си доказвам, че умората е продукт не на работата...



1.
Вярно е, имаме физически сили, които уви са ограничени и изчерпаеми, особено когато използваме едни и същи умения многократно и монотонно през деня. Не сме роботи, които n-кратно да изпълняват едно действие. Твърде скучно е. Не отговарящо на човешката ни същност. Разпиляващо възможностите ни и дори малко обидно, а съвремието ни като настървен хищник като че ли иска само това от нас.
Движението напред се постига, когато позволиш на ума си да упражнява различни способности. Редувайки ги се постига движение и в същото време разтоварване. С други думи сменяш водещият мозъчен отдел с друг, всеки отговаря за специфични и особени дейности.
Например, преди мислех, че след шофиране човек се чувства уморен и напримен неспособен да се отдаде на мисловна работа, да речем овладяване на чужд език. Нищо подобно. 3D управлението на колата е някъде дълбоко в дясното полукълбо, а дяловете, отговрящи за лингвистичните ни способности са дълбоко в лявото. Може би само предната лява част на челото ни се напряга и в двата случая – няма как трябва да сме концентрирани. Добре тогава, нека след като цял ден да речем сме създавали текстове, таблици, да прекъснем монотонното действие с минути рисуване или танцуване, може моделиране ... Така със сигурност ще превъзмогнем умората от монотонната работа и още повече че съхраним градивността си...Не случайно се е появила приказката – разнообразието е най-добрата почивка. Опитайте, няма по-добър начин за аргументиране от собствения опит...




2.
Миналата седмица реплика на детето ме откъсна от инертното поведение, от което не можех явно да отскоча през последните една-две седмици. Изречена от малките уста, ми се стори забавна. Има една възраст при децата, от която можеш да черпиш знание. Всъщност, от всяка една възраст можеш да черпиш познание, стига да си достатъчно отворен, наблюдателен и схватлив за това. Оценката на детето обаче ме порази с това, че е по детски искрена и вярна - детето е на възраст, на която все още не е покварено от света на възрастните, суетата, излишната неискрена любезност, пресметливостта и т.н. В репликата: „Мисля, че шефовете вече попрекалиха с наказанието на мама.” видях отразено собственото си поведение. Накара ме да се замисля отново. Какво всъщност му показвах на това дете напоследък? Как се връщаш съсипан, уморен, без тонус от работа... Не затова преди години поисках да имам дете, а да му покажа колко хубав всъщност е светът ни, да го науча как човек може да се справя, да вижда топлината на слънцето, красотата на цветето, волността на въздуха, когато тичаш; удоволствието, когато постигаш, когато споделяш; че въпреки трудностите, човек се справя и може да го прави с усмивка на уста, просто трябва всеки ден да си поставя задачата да открива и се радва на светлото...
Плесницата, която получих, е голяма. И се радвам, че стана така. Защото дори невръстното дете сега ми помага да се наместя на пътя си и да не позволявам връщане назад...
Налага се да въведа отново корекция в поведението си, заради отклонението от това, което през последните години си казвам, че искам да съм.
Не мога да си позволя да оставя сърцето си, душата си, т.е. детето ми да остане с впечатление, че животът е наказание, че му предстои само бъхтане, работа, отдаване, изхабяване, загуби...
Не! Тая няма да стане.
Моят път е по-важен. Аз показвам. Да, това, ако не стане от едно място, ще се получи на друго!




3.
Умората всъщност е реципрочно не на работата, която сме отхвърлили през деня. А на отчаянието. Нищо не отнема толкова сили, колкото отчаянието. И нищо да не вършиш през целия ден, при положение, че си отчаян – пак си изморен.
За съжаление, хората днес ме хронично изморени. И бих казала, че това е продукт на обществата ни днес. Не се отделя достатъчно време за личността зад работника/служителя. Работата е заключена в ежедневна еднообразна монотонност. Никой не се интересува от чувствата на другия, от мнението на другия. Когато отдаваш минимум една трета от живота си на работата, съвсем естествено е да търсиш обратна връзка, да искаш да предложиш и да се дискутира предложението ти. Българският работодател уви е още на нивото – взел съм те, за да правиш това, което ти казвам, а не за да ми даваш ум... Кофти, на този принцип изпуснахме доста ценни български умове, които няма да се върнат...
Кое е хапчето срещу отчаянието?
Със сигурност не чакането, защото ние българите попрекаляваме с чакането – искаме, а не даваме, не сме сколнни да търсим решения, да бъдем толерантни в намирането на оптималния вариант и след това да работим по него, за да постигнем желаното. Ние всеки ден, сякаш чакаме Дядо Коледа да изпълни това, което искаме, отчаяни от какво?!...



Продължението – другия път ;)

23.10.10

Ти наистина ли вярваш в това?!




Да, аз наистина вярвам в доброто у хората.
Както вярвам, че споделянето ни води към по-добри постижения,
Приятно преживяни моменти дори в работата,
А не само в заведението.
Да наистина вярвам,
Че когато се съберат четирима души
И вложат най-доброто от себе си
Като всеки е отворен към изявата на най-доброто у другия,
Без да се толерира един или двама
На йерархичен принцип,
Се постига много повече,
Се върви много по-бързо напред.
Не говоря неща, в които не вярвам,
А щом ги говоря,
Значи са осмислени
И виждам път за развитие.
Не, не е трябвало да се родя преди 20 години,
Имам представа от въздуха на петилетките
И знам че просто числата не водят
До никъде,
Както и че
Дори да създадеш и опишеш правилата,
Ако е няма вярата,
Разбирането,
Не Силата,
Няма какво да помогне.
И все още си спомням от времето,
Преди почти толкова години,
Когато паднаха едни бариери,
Но други така и не се промениха
У хората,
Че най-добри постижения е
Постигнал човекът
В екип от седем...
Всъщност смятам,
Че съм се родила много по-рано
Отколкото е трябвало
И това ме радва,
Защото значи,
Че съм с мисия :)
- да обичам!

18.10.10

просто една птица в полет



А аз съм просто една птица,
която се опитва да обича
и лети.
Понякога сърцето й е твърде слабо,
за да носи мечтите й.
Понякога дори и мислите
в погледа й не се четат.
А иначе
песента в душата й е
чиста и звънка...
толкова, че да накара дори облаците да се разотидат.
Това е просто една птица
във полет
}}}

16.10.10

The Power of Human Emotions

Биографията на Gregg Braden се оказа изненадващо неочаквана. Всъщност нищо друго не може да се очаква от човек, който смесва науката, знанието на древните и познанието, което носим в себе си. Компютърен специалист. Познава Интернет от времето, когато само сме чували за него. Работил е в успяващи компании и успешно се е движел в йерархията.
Не знам какво точно го е подтикнало да направи мечтите си професия. Със сигурност е успял, защото е един от най-продаваните автори не само в Щатите, но и по света.
А на мен неговото обяснение за връзката между силата на умовете и мислите ни, устройството на света и случващото се ми допада. Още повече чувствам тази трактовка моя :) И това има своето обяснение...








останалите епизоди от интервюто

15.10.10

Като персийски танц




От две-три седмици се опитвам да се събирам... Двете половини, от самата мен. Заради странните усещания, които нахлуха преди година у мен и запокитиха духа ми във всевъзможна лутаница, субидил у мен непознати или твърде забравени чувства, отломки и половини...
Да се влюбиш е странно усещане. Обвземащо, обсебващо, отчайващо, дори разрушаващо и в същото време съграждащо, и отново изпепеляващо до без край, способно да контролира не само делничните ти бдения, но и сънищата ти, енергията в тялото и баланса на всички онези микроскопични физиологични процеси, които буквално от никъде вливат в мозъка неизчерпаеми количества допамин и серотонин, за да се чувстваш постоянно в еуфория и да си способен на всяка лудория... просто защото си влюбен...
И именно тогава мозъкът ти създава и някак делничните ангажименти и планове се рядат от само себе си, но останали назад, защото напред са други кроежи, за които дори Аристотел би завидял. И имаш хъс, и ти върви, и просто правиш нещата, някак не се ядосваш, а продължаваш, сам си, но в същото време усещаш всеки жест, копнеж и мисъл на хората около теб и някак пак всичко от само себе си нареждаш без напрягане, сякаш си виртуоз на хиляди въздушни потоци, които направляваш, за да се получи симфония, която вселената ти е изпратила да препредадеш...
И постепенно всичко започва да бледнее, толкова бързо колкото накрая си отива чувството.
И се улавяш, че отново на преден план избива амбициозността. Усмивката липсва. И някак в стремежа си да се надбягваш, да се създаваш, да се бориш, отблъскваш, да планираш, подреждаш, натрупваш... откриваш, че не именно сега, си толкова креативен, колкото си бил вчера, когато очите ти са блестели и когато усмивката ти е съблазнявала усмивката у друг...
Спираш се
и правиш равносметка.
И откриваш,
че тогава между другото си правил повече, въпреки че си поставял най-съкровенните си нужди, желания и мечти на първо място.
И откриваш, че сега когато си прецизен в плана и отмерваш часовника, всъщност продуктивността далеч не е по-висока, а дари напротив, въпреки че драпаш едва ли не със зъби и нокти и се напряташ, сякаш тегли кораб по песъчливия бряг, за да изведеш най-сетне и отдадеш на вълните
и от всичко нагоре си загърбил мечтите, кроежите, усмивката и налудничавостта, която като магнит е е притегляла погледи и желания
А сега си просто войник. Един от многото там на първия ред на фронтовата линия...
Не.
Не и отново.
...


4 юли 2010

10.10.10

Избирай внимателно!




Имали ли сте дни, когато се чувствате пределно изчерпани.
Когато сте на ръба на физическите сили и умът ви, който е в плен на тялото, отказва да работи.
Или обратното, когато въпреки физическата сила на тялото, намирате разума си слаб и беззащитен...
Едни биха казали, че това са признаци на депресия и вероятно ще са прави.
Но животът предлага хиляди ситуации и различни характери - ето защо не съм привърженик на обобщаването...


Понякога обяснението е твърде просто - човекът се нуждае от малко почивка, за да продължи да движи механизма към така и неясния ни от човешка гледна точка смисъл...
Не съм превърженик и на въпроса за смисъла на човешкия живот.
Имаме го, значи трябва да го живеем и това е.
И усилията да се чувстваме добре, си заслужават най-вече, защото както знам накрая не ни чака награда и захарно петле на клечка...


Пределът понякога настъпва и когато сме се раздали повече от необходимото.
Тогава единственият начин да постигнем баланс е не отново да се отдадем на задълженията, които и без това край нямат, а на нещата, които ни зареждат.
Условия за това се създават, това е най-лесната стъпка.
По-трудно е да се решиш да действаш, защото състоянието е като буксуване.



Понякога, за да се помогне на колата да отскочи пясъците, заради които се движи напразно, е необходима среда. Средата се определя от интересите, желанията, духа, темперамента...


Споделянето, което дава правилната среда, зарежда безусловно и не ти позволява дори в трудните моменти, които са неминуема част от живота да се чувстваш в безтегловност.


Често в делничния ни живот се налага избор между задължения и среда. А уравнението може не само да се изравни, но и да остане с положителен знак в наша полза, когато имаме част от нашата среда в дома си.


Човек се чувства истински щастлив и пълен, когато споделя живота си с човек от правилната за него среда.
Съвпаденията в комбинацията интереси, дух, разбиране, чувствителност, светоусещане и пр. се откриват трудно, но не са невъзможни.

8.10.10

Изпитвам облекчение :)




Иде ми да тръгна на път.
Ще поема по дълга пътека.
Само бутилка с вода ще си взема.
Ще тръгна на дълъг път
От себе си дано да избягам
Как не разбирам защо
Толкова нещо дълбоко ми липсва
Не него ще търся
А как да забравя.
Но знам че се лъжа
Във всеки пейзаж
Него ще виждам,
Всеки полъх само
За тези трепети мои ще ми напомня.
Как да му кажа че го обичам
Мигар възможно е
Без кожата да съм докоснала
Без аромат да усетя
Или как сърцето му бие.
Ще вървя
Докато падна безпаметна
Мисия невъзможна
Защото именно
Той ме крепи
И заради него
Целия свят ще обходя
Ако ще и боса
И рани дълбоки да получа
И хиляди милиони хора ще срещна
На хиляди странни езици
Ще проговоря
А мигар е нужно?!
Любовта я издават очите...


Не, не плача...
Излъгах
Душата ми вие
Да можех поне света да обходя...
Колко е трудно
След като себе си отново намериш
Да избягаш
Да решиш
Или себе си да задържиш...



И решавам
Себе си ще запазя
Без да те имам.
Губиш.
А аз пак съм двойно по-богата :)

6.10.10

Прихващат ме разни!

Michael Parkes


Страхувай се колкото искаш!
Мен отдавна престана да ме е страх,
Както престанах да мисля,
Дали времето ще ми стигне за всички задачи.
Спрях да броя дните, които са минали
И да отброявам години, в които ми остава да бъда.
От какво те е страх?
И нима моите думи
Могат душата твоя да вземат
Или сърцето ти да погубят.
Виж какво, даже хич и не ми пука,
Че животът ми може да секне
Без теб да прегърна,
Защото убедена съм някак
Моят път е и твой
И някъде там продължава,
Където птиците
тихо нашепват
Своите сънища кротки...
Не позна ли?
Не нося графитена пика,
Аз дори нямам ръце,
Няма как да получа
Халка
И не мога халка да ти дам...
Само полетът с тебе ме блазни.
Ако можеш ме спри.
Но едва ли.
Чувам как и твоето сърце шумно тупти
Кислород съм за теб
Това да ти е ясно!
:)

3.10.10

Вятърко мой ;)



Чувствам си душата ограбена.
Трябва не с вятъра да се рея,
а срещу него да стоя.
Как е да си говориш с вятъра,
а не с него в синхрон да звучиш?!...
Всъщност, сигурна съм, че ще се разберем.
И пак с него по пътя ще продължим.
Разликата е,
че този път по-бързо заедно ще се устремим.
Какво е да тичаш наравно с вятъра?!
Харесва ми,
Дори само мисълта,
Струята въздух да облива лицето ми.
Аз съм тази,
Която вятъра
прави!
:)

2.10.10

Бележка не за деца



Представете си...
Бял фон. Възможно най-белия и чист. Толкова силен, че светлината от прожекторите, отразена от него почти ви заслепява. Но светлината е топла.


Към краищата на фона виждате полукръг на лека сянка, която върви към вас и обхваща останалите 4 стени. Този лек загадъчен сумрак ви създава чувство на хлад и спокойствие.


В средата на кръга от светлина виждате женска фигура. Но лъчите не осветяват напълно тялото й, свелината е във фона, а тялото се вижда като силует с едва загатнати цветове.


Жената е седнала на пода. Свила е краката си в коленете, като десният е поставен перпендикулярно на пода, а другият е легнал настрани към вас. С лявата си ръка жената е подпряла тялото си, дясната е вдигнала нагоре.


Виждате безумно дълги крака, прасци и бедра, съвършено оформени, с най-изящната извивка при талията на гърба. И кожа като абоносово дърво, опъната и еластична, по която се опитват да се огледат палави зайчета светлина.
Главата е леко отментата назад. С тънка дълга шия и профил като на Иман. Косата е в кок.


Нослето сочи леко нагоре. А устните са плътните, широки и големи, леко полуотворени, влажни и набънали, сякаш милион микроскопични мравчици избутват кожата навън и карат устните да тръпнат. Могат да разстопят кубче лед без да е успяло дори да ги докосне.
С дясната ръко от високо към устата си тя държи една череша. Сочна голяма, почти колкото дребен орех, не напълно узряла. Череша, която всеки момент ще се пръсте на хиляди капчици, но в същото време кожата й, която е достатъчно здрава задържа силата им и я предава като лъскавина и блясък. Червена череша с пръсчици жълто, която почти докосва устните...


Изморих ли ви? ;) Сигурно, да :)


Сега

Ако сте жена,
представете си
как десетки сини пеперуди с черни фини елементи към върховете, кацат на тялото. Сега тя сте вие. Усещате нежните докосвания и въздуха, раздвижен от крилата на сините пеперуди. Изпитвате чувство на хлад и спокойствие и тръпки, сякаш всяка клетка на кожата ви е отделен организъм, готов да се отдаде на пеперудените докосвания...


Ако сте мъж
Представете си как сте вода. Разпръсната по тялото на хиляди капчици. Капчиците се спускат по тази опъната, кадифена и еластична кожа и се събират в едно, някъде посредата на корема, около пъпа, така сякаш някой със сламка притегля дори най-скритите капчици зад раменете, толкова силно, че те се превръщат в сила...



Стига толкова. Другото е от вас ;)
Лека нощ и приятни сънища ;)

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails