Времeто е най-верният показател за истинността на чувствата и желанията ни.

27.2.15

Предизвикателства



Двегодишният ми син ме изумява. Понякога. Много.
Радвам му се.
Патологично активен е.
Но прекрасен!

Не помня с какво се бяхме занимавали непосредствено.
И седнахме на масата до татко му, който похапваше блажено от онези любими на мъжете тунквани слепени две по две бисквити с ягодов конфитюр.
Борис припряно грабна двете последни останали бисквити.
Едната - за него, другата - едновременно подаде на мен.
Дава.
Изключително ме изумява, защото не е учен специално, не съм сигурна, че у дома имаме възможност да демонстрираме този модел дори несъзнателно.
Поглеждам го щастлива.
И му казвам:
 - Това е най-вкусната бисквита, която съм яла някога през живота си! Благодаря!

Той ме поглежда и леко свенливо и някак деликатно и почти незабелязано свежда и накланя глава. Очите му се напълват мимолетно с нещо като отсянка на сълзи, без да откъсва поглед от лицето ми...


 - Тези бисквити са много сполучливи и са ми любими. - рече баща му, след паузата и одобрението на жеста му.

Той не беше разбрал репликата ми. За разлика от Борис.

~   ~   ~

Знайте, при нас идват действително децата, които си пожелаваме.

Преди години пожелах детето ми да е напълно различно от мен, свободно и без свян и задръжки да изразява себе си. И големият ни син действително е такъв, до главоболие понякога. И сега предизвикателството на живота към мен е да се науча да го разбирам и му бъда родител, въпреки че не съм минавала през неговите пътеки...

Борис поисках да прилича поне мъничко на мен, за да не се чувствам самотна на фона на другите. И не съм сама. Лесно намирам пътя към него, точно по начина, по който другите не се сещат да реагират към мен. Предизвикателството на живота тук е не по-малко грандиозно - трябва да го науча да преодолява собствените ми недостатъци, наследени от него, бидейки негов безпогрешен ментор, на фона на това, че все още аз самата не съм успяла да ги превъзмогна...

Една шепа живот


Баба получи исхемичен инсулт. Оттогава в тялото й е останала шепа живот.
Не познава хора, не помни събития. Паметта й зависи много от състоянието й, а тя се уморява от почти нищо.
В първите минути не ме познава.
Приклякам и заставам срещу лицето й и я оставям да ме съзерцава.
Очите й отново са зелени, за разлика от всеки път когато състоянието и е било критично и изжлеждат сиви.
Зениците й сякаш се разливат в ириса й. Сякаш не служат, за да фокусират, а служат като път към откритата вселена. Стоят безжизнени, не заради липсата на кръв, а заради дълбочината на вселената в тях.
Баба ме познава.
Както е в леглото си тича към мен, протягайки ръце към лицето ми с думи на уста "На баба момичето.". Щастлива е, усмихва се, и възкликва: "Колко бързо порасна!"
Вероятно баба пази спомена за мен отпреди 30-тина години.
Но предпоследния път си спомни как ми бе подарила обиците си аметисти и ги потърси на ушите ми.
От няколко дни съм с тях.
Днес бях при нея.
Днес не помнеше това.
Бързо се умори.
В тялото й е останала само една шепа живот.
И една шепа любов.


23.2.15

Моето поверие за белия щъркел

Установих, че се движим по същата улица, по която бях минала преди 3 години. Но тогава улицата беше пуста, за разлика от сега - когато целият Пловдив сякаш беше се събрал на нея.
Тогава беше сиво и мрачно, а днес - слънчево и цветно, с преобладаващо червено и бяло в пискюли.
Разлика още - днес до мен се движеше малко човече, което тогава не подозирах, че нося в себе си. Тогава за първи път в живота си видях толкова много щъркели - по двата бряга на Марица - и за първи път видях чисто бял щъркел. Всички щъркели в онзи февруарски ден, бяха бели...
Вярвайте в щъркелите! Аз вече вярвам. :)

15.2.15

Можеш ли да си вземеш сбогом...

Не я обичам тази миризма по ръцете ми.
Познавам я като куче, безмилостно.
Полепнала е по мен като смог.
И ехидно свива сърцето ми.
Не я обичам тази миризма по ръцете ми,
кръвта ми бие в тътен глух и
повдига ръцете ми,
към синевата, която я моля,
да не прекъсва връзките, които ги имаме...
Сън, сънища, черно, във черното,
с мъка откъсваш се от най-свидното,
някъде там в безпредела.
Не я обичам тази миризма по ръцете ми.
Гоня я.
Ала тя не си отива.
Пак ще вземе част от сърцето ми...
Там, там надалече,
където очите някога невидяни били са зелени,
там, там надалече, където,
кръвта незнайно защо е зелена...
И усещаш само как кръвта сърцето ти вътре залива
и глухо ехти ти обичам, обичам, обичам...
Не я обичам тази миризма по ръцете ми, не,
сякаш цялата мен ме е покрила.

1.2.15

Когато те притискат обстоятелствата...

Понякога трудните обстоятелства ни дават невероятна възможност да вземем решение. И, си мисля, че абстрахирайки стреса от напрежението, можем само да сме благодарни.
Да направиш избор е деликатна работа. Още повече, когато трябва да се съобразиш с куп фактори, така че да излезеш от ситуацията без да зейне в някоя жизненонеобходима област някоя пропаст.
Защото обстоятелствата ме притискат, и това не е новост, си давам сметка, че аз съм на ход и ако изчакам още малко обстоятелствата ще започнат да работят в ущърб на мен...
Светкавично между предтавата ми за няколко възможни и невъзможни алтернативи се питам: какво е най-ценното за мен, с какво мога и  без какво не мога да продължа, защото това би ме убило...
Давам си отговор лесно.
Въпрос е на дни да подредя пъзела наново.
С това новият ми живот ще трябва да стартира, без да съм убила сърцето си.
Ще бъде трудно.
Но няма да съм безлична, и сива.
Човек трябва да е наясно кога е крайно време да затвори една врата, за да даде път на своя път.
Това вероятно носи огорчения,
но всеки сам е отговорен за собствения си път, собствените си решения, щастие и възможности...
А аз искам да ме води това, което най-много обичам!

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails