Времeто е най-верният показател за истинността на чувствата и желанията ни.

25.9.10

Сънища сънувам



Бих разделила сънищата на няколко групи.
1. Сънища, които сънуваме, когато сме напрегнати, намираме се под някакъв стрес. Сънища, които забравяме и се събуждаме само с усещането, че ги имало.
2. Сънища, които изваждат на показ най-скритите ни и непризнати страхове. Сънища кошмари, които помним. Ужасяват ни. Които ни показват, всъщност, истината. Стига да успеем да ги разкодираме.
3. Сънища – ужаси, плод на забравени психо-травми.
4. Сънища знаци.
5. Сънища, в които пътуваме.
6. Сънища с привкус на бъдеще.
7. Сънища неясно минало.
8. Сънища с отворени очи.



1.+0.
Напоследък сънувам много от първата група сънища. Очевидно, преди съзнанието ми да стигне до извода, че се намира в напрегнат период, подсъзнанието ми вече е свършило цялата работа. Нямам намерение да правя дисекция на съня. И да го разглеждам като материално явление във фази, произход и времетраене...
Просто ще извеждам свои наблюдения върху съня. Предполагам всеки има своите. А тълкуването на съня никога не е било еднозначно. В него има доза магия, която ние хората не разбираме...
От месец може би сънувам много. Не пропускам нощ. Разбирам, че сънят ми е крехък. Че тялото ми не получава необходимата му почивка. От това умът ми допълнително се измъчва и се превръщам в напрегната струна без звук... Не помня сънищата. При събуждане знам само, че съм сънувала. Повече ме безпокои фактът, че съм разтревожена без преди това да съм разбрала..., че се отдалечавам от себе си...
Още повече, че от години не бях сънувала...



2.
Преди време. Преди седем години след трагично събитие през нощта сънувах кошмар. Помня как с малкото сили, които бяха останали в изтормозената ми душа, преди да тръшна вратата на Бог Го помолих да се смили над мен и повече не сънувам...
И не сънувах...



4.
И не сънувах през всичките тези години. Освен веднъж, когато сестра ми в сън-знак бе до мен и разговаряхме така, както преди, ядейки нещо като катък...
Естествено, събудих се.
Знаех, че сънят е знак. Знак за нещо. Но не можех да го разтълкувам.
След време разбрах, че калцият в организма ми е под допустимите референтни граници. И това някак ми беше достатъчно...


Имали ли сте такива сънища знаци? В съня си чрез образ да получавате познание за нещо, което ще е полезно да сторите за себе си или друг? Факт, истина, която може би отново съзнанието ни не улавя, но подсъзнанието е разчело импулсите на тялото или на случващото се...
Сънищата са невероятно богатство да опознаем себе си. Помагат ни да решим важни ребуси, пред които сме изправени в живота. Понякога имам чувството, че ни показват много повече от света, който виждаме с очите си и чувстваме физически през деня... Нямам предвид за живот в съня, а за допълнението, което ни дава съня в живота...



3.
Имам текст в блога, в който описвам как някои сънища ни разкриват случки от миналото, които сме забравили, най-вече от ранното ни детство, но които са гравирали същността ни и определят поведението ни... Този сън описах в Облаци. Сюжетът му се оказа спомен от живота ми, когато съм изпитала силен ужас и съм заключила дълбоко в себе си. Не мисля, че трябва да подминаваме сънищата си просто така...
Ако си бил изгубен. Ще сънуваш, че си изгубен. Когато си бил малтретиран, травмата ще те навестява, когато съзнанието ти е най-беззащитно и спи.



20.9.10

Всеки ден ще прохождам




Всъщност откривам, че страшно много обичам живота.
Дори с неговите неприятни несъвършенства.
Само за малката радост, която ми даряват нечии бляскави очи.
Душата ми сега е доста изморена.
Оставих я скитница цяла година.
Сега горката се е прибрала и милее само за малко повечко сън,
За да върне живота във вените си...
Душата има ли вени?
Не знам.
Има всичко това, което й сложа.
И косите й бели
И снагата и кръшна.
Събужда се като малко бебе
Готово отново да прохожда.
И утре трябва отново очи да отворя
И жадни устни отново от тази жива вода да отпия!...




П.П. Забелязали ли сте, че някой път, пишейки ви рисувам.
Ето го моя ритъм
На сърцето.
Не ви трябва кардиограма
Нито писец.
Просто слушайте
Тишината!



П.П.2. И простете ми малките грешки,
Когато танцувам
Е в транс
И не виждам ръцете,
Нито буквите,
Нито белия лист.
Просто редя
Думи след думи,
Изписвайки
Моята сърдечна аритмия
В синхрон с мистичния танц...
Ако спра да пиша.
Значи съм се предала.
По-лошо,
Значи ме няма
И съм умряла...
;-(



Лека нощ, слънца мои :)


18.9.10

По хиляди начини казвам едно и също





Животът ме поглъща. Все повече ме поема във водовъртежа на задълженията и отговорностите. Някъде там в мен отново се е събудил ловецът, който е решил, че безжалостно ще следва своята плячка.
Но ловецът никога не върви сам.
Следва го. Втора фигура.
Която пази гърба му от кръвожадния дивеч, който разчита на съсредоточността му в жертвата и забравя за себе си.
В живота нямаме право на човек-сянка.

...

В последните дни усещам как пепепудата в мен не иска да се предаде и не оставя водното конче постоянно да я води и да изземва живота й.
Събудих се от сън, в който отново бях потъмнила косите си – точно така, както най-много се харесвам, но съм принудена от възрастта да отстъпя... Брюнетката в мен е мечтателката. Тази, по-светлата, е продуктът на социума...


Но въпреки боядисването в съня си откривам, че корените ми са оставали ванилово-златни...


...


Като хибрид съм – през деня съм водно конче с устрема на дракона, през нощта съм пеперуда, за която всяка муза би мечтала...


...


В живота нямаме право на човек-сянка.
Ловецът в нас ще трябва да се съюзи и да играе една роля с тази своя половина, която го брани. Ако не съхрани сърцето си... всъщност водачът просто бива изяден...
А сянката?! Нея без водача я няма.


...

От огъня трябва да се роди най-красивата птица... :)




Важното е да има за какво сърцето ти да тупти! Понякога се налага духът да се пребори, за да прокара пътека, по която душата отново да може да танцува своя танц...

12.9.10

Триъгълник



...първи ъгъл...
Амбицията се опитва да убие... Егото. Сякаш се е вкопчила в него и го души все по-безжалостно. Силите му остават все по-малко. И колкото повече не му остава дъх, толкова губи собствения си лик.
Егото обаче не се предава. И дърпа Амбиция за ръкава.
А само, ако бяха едно тяло в една дреха!
Какво би се получило?
Най-силният танц да бъдеш!


...втори ъгъл...
Егото е впрегнало тежко Амбиция.
Доволно е, сякаш е укротило Хала от Долната земя.
Халата отдавна е загубила пламъка си.
И хлипа тежко, заради повода, който се е впил в устата й и е разкървавил челюстите й.
Егото не го интересува, че Амбиция умира.
А тя умира не защото не иска да живее,
А защото няма сили за това.


...трети ъгъл...
Егото се появило така,
както се е родила вселената...
- Никой не знае как точно от нищото е избухнала материята, нали?!
Едно е ясно.
Егото пътува от далече.
Облечено е във фина зелена туника
И се опитва да танцува
Като самодива,
Която примамва момците.
Егото било щастливо.
Не заради момците.
А просто защото му се танцувало.
И в танца си, сякаш целувало нищото.
От целувката се материализирала
Амбиция.
Танцуват.
Във вихара са двама
Вкопчени в едно :)
Красиво е.
И изпълващо.
Дори завладяващо...

.
Триъгълникът е една фигура...

10.9.10

Баланс извън физическите закони и не съвсем...





Благодаря на Jackie...
Не се познаваме с Jackie. Трудно ми е да я представя. Тъй като нейният образ в мен все още е непълен. Със сигурност мога да кажа, че всеки път, когато чета стиховете й, отлитам в други светове и от това пътуване ставам по-богата, което вече категорично ме свързва с нея. Защото когато си намерил една нишка към душата, всички пътища водят към образуване на мрежа, в която тя да може да танцува.
От време на време надничам и в другия блог на Jackie, тъй като там се пренасям в материалния свят на приказни образи, с каквито обичах да общувам като дете, а това е част от мен и ме изгражда цялостно както древна мозайка...
Въпреки че с Jackie не се познаваме, чувствам, че имаме много допирни близки възприятия... И връзката ни много прилича на две протегнати ръце в синьо с купести тук-там облаци като кадър от картина на Michael Parkes, когото тя ми посочи...



Michael Parkes е художник magical realist. Стилът логично art fantasy. Срещам и понятието imaginary realism. Завършил е Университета на Канзас. Установил се е в Испания, което може би е моделирало нюанса с привкус на испанска естетика в картините му. Или обратното, познал е в Испания част от себе си...


Картините му ме привлякоха с приказното, първоначално. С лекото напомняне за Дали. Но това, което ме грабна и ме спечели е приказният реализъм на Michael Parkes. Образите, сюжетите, надскачащи физическите закони, но не съвсем... Защото в жонглирането върху въжения обръч пред погледа на очакващо дете, сякаш разпознаваш себе си в играта на живота и умението да запазиж баланса не само в собственото си движение, а в цялостната картина на живота...


Тази картина няма да я приложа.
Очевидно въженият обръч и запазването на баланса върху него е „марков” белег.


Избрах друга, в която водещият хармонизиращ елемент е красотата, което смятам е по-присъщо на моята същност... Вярвам, че всеки може да намери в картините на художника скулптор литограф своя елемент в живота...



Предоставям линкове към сайтове с Michael Parkes, които водят до биографията му и галерии с картини...



По картините може да се говори много. Струва ми се излишно е да хабя редове. Ще си запазя възможността като се видим на чаша капучино или чай да споделяме спонтанно впечатления :)



Сложих мои наименования на картините, не са на автора – просто изписах това, което чувствам, когато ги гледам...



водно конче




the road





fear





balance





love





leadmelove




В света на Michael Parkes
Галерия

5.9.10

Лесно е!



Можеш ли да повярваш?!
Колко много те обичам.
Смяташ, че е невъзможно...
Понякога и аз не мога да повярвам,
Че е възможно...
Но само това,
Че те обичам,
Ми дава криле
И отново ме връща към себе си...
Дали просто не обичам себе си,
Като се оглеждам в твоите очи?!...
Всъщност, не ги виждам!
Само се опитвам
Да шепна в ухото ти
Колко те обичам.
И съм сигурна,
Че ме чуваш...
Достатъчно е само да се протегнеш
И да ме докоснеш,
За да се увериш...
Че просто те обичам!

2.9.10

Само безброй имена...





Хиляди пъти прелиствах в съзнанието си прекрасни женски имена и търсех подходящото за моята дъщеря. Как да я нарека? Гергана на сестра ми, която загубих и ужасно ми липсва... Или Мария – заради всички неизречени молитви да я имам... Анастасия – заради обещаното и разкъсващата ме болка... Елисавета – защото ще й отива и името й ще е мелодия... Анна – заради далечните корени и красотата двама души да се обичат... Или Ралица – защото обичам това име и си представям свободата като ширнало се зелено поле, осеяно с цветя, и лек вятър, палаво впуснал се в нисък полет, изпълнен с нежност към цялата тази безпределна шир ...



Нямам дъщеря. С имената ще назовавам любовта, която...



11 май 2009



Днес, сякаш нищо не се е променило... Само ще добавя и името Калина. Защото си я представям момиче с дълги къдрави коси до кръста и буен нрав, какъвто отива на Калина... Или е в далечните ми представи за нея... Момиче, което ще е способно да оседлае кон и да язди ден и нощ, за да стигне любовта сутрин призори, когато светът влажен поглъща всяко очертание на формата на капчиците роса по тревата...
Дори виждам картината... В присъствие на лила и оранж... И червено, някъде дълбоко в сърцето... И мога да усетя влагата на тревата и стръковете й, едновременно притеглящи и отблъскващи ме със своята свежест...
Туп-туп, туп-туп.
Чувам сърцето й.
Или е моето?!

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails