Двузначно обичай се

Безспорно ще те забравя.

Така, както тялото ми забрави

Изпитваното удоволствие от твоето.

Времето е фактор за тръпката, въпреки че сърцето помни - 

Разумът така или иначе е отричал. 

Несъмнено ще те забравя.

И така трябва да бъде.

Скоро, душата ми ще постави точка,

Вероятно на столетия, в които те е гонила.

Може би само така има надежда

За пристан на духа ми,

Койте се лута като бездомен

Търсещ своя човек котва,

Когото да боготвори чрез прегръдки.

И все пак ще ми липсва да гледам очите ти,

Да усещам повеят на топлината от устните,

Чиято мекота обожавах.

Толкова рядко чувах смеха ти - 

Това беше показателно,

Но го имаше него

Спонтанният смях макар и рядко от устата ти.

Разбира се, ще те помня,

За мой ужас,

Защото когато те срещна

Ще бъда безсилно безчувствена...

Има птици, които не са прелетни

Има птици, които летят сами. Макар че винаги съм завиждала на ятата, или още повече на птиците летящи по двойки. Но да си призная не се виждам като прелетна птица, аз обичам да съм на място. Може да го обикалям с месеци наред отгоре, но ще е моето място - ще изуча всяка камъче додоте погледът ми на соколица достига...

Има птици, които не мигрират. Те просто обичат да летят.

Самодостатъчност

Някога исках да обиколя света.

Днес съм превърнала целия свят в мен

И не ми е нужно да ходя.

Някога исках криле,

За да усетя волния полет на птица -

Днес не ми е нужно друго, за да летя.

Някога плачех за корени - 

Днес се вглеждам само в клоните на моето сърце.

Някога виках, за да ме чуе чуждо сърце,

Днес дори не шептя...

Днес съм всичко - 

Не ми е нужно да взимам

Само давам като цветарка,

Която носи безплатно

Огромни цветове на божури във розово.

Толкова трябва на сърцето ми

Тихо почуквам

На врата, която би трябвало да води към мен.

 - Здравей! Тук ли си?

Питам сама себе си.

Някога сякаш преди векове

Душата ми се подреждаше в рими

Днес душата е като атлет

Понесла друга подмишница.

Духът ми е затворил очи

Отдавна е останал обеззъбен

От стискане на челюсти нощем и денем.

Сърцето ми тръгва да посивява и да следва косите ми в корена.

Странно,

Колко силна може да е

Една копнееща жива обич душа - 

Можеш да я познаеш по световете,

Които изгражда около другите...

Мълчаливо надзърнам по себе си.

Отново палаво се усмихвам.

Толкова му трябва на сърцето ми,

За да забие.

До последния атом любов

Не остана никой,

Който да ме приюти

В очите си.

Но аз ще продължа да обичам

До последния атом любов,

Който нося в сърцето си...

Никога няма да ми омръзне да нося бижута...

Никога няма да ми омръзне да нося бижута,

Те са огледало на вътрешното ми аз,

Понякога са нежни и деликатни

Също като най-чувствителната ми струна,

Друг път са тежки и артистични

Като дъх на художник във транс.

Мога да сложа само пръстен

Когато имам нужда да се огледам,

Или гривна,

Когато се задявам със света.

Обици щом съм сложила

Искам нещо да ти прошепна

И то е достатъчно интимно.

Медальон?

Медальонът е само за мен,

Него ще види

Само човекът докоснал се до мен...

Кратка ода за разбитото семейство

Много обичам щрудел.

Не правя щрудел.

Години наред.

У дома не обичат щрудел.

У дома не забелязваха, че е сготвено.

Никой не каза някога, че е вкусно.

Ядяхме втренчени в телевизора.

У дома нямаше кой да се включи с кълцането на лука.

След време нямаше кой да седне в нормален час до теб

Не да си споделите преживелиците от деня с яденето,

А да хапне с теб.

Днес съм забравила да готвя.

Вече не съм сигурна как се случва това

В 90% от времето хубавата гозба не ми липсва

В останалите 10% страшно много.

Връзките се губят с липсите на трапезата...