Най-тежкият ми текст: Коварството на триъгълника на Карпман. Жертва и насилие*

Събота е. Не, всъщност е неделя.

Вчерашният ден бе тежък. Добре, че съвременните устройства сами изместват часа...

Имам цял ден да не правя нищо. Упорито се заинатявам на нищото, въпреки че ме чакат толкова домашни задачи.

Не ленността ме влачи.

А това да дам на тялото и ума си пауза. Релакс. Неосъзната медитация.

Отпушвам задръстени канали и главата ми се пълни със свежест.

След напрегнат период трудно можеш да си починеш, две седмици са минали от тежкия ми период и все още се чувствам като парцал, което вече не е заради липсата на възможност да поемеш дъх. Вероятно пренастройката на ритъма също уморява и човек не бива да е толкова самокритичен към себе си.

Отложи ми се среща. Какво можеш да правиш при възникналия прозорец време - така не ти се иска да си говориш с прахосмукачката... Децата ги няма и е спокойно, идеално време да сложиш дома в ред, но това си го правил до втръсване десетилетия...

Разбира се, можеш да попишеш...

Чували ли сте за триъгълника на Карпман?

Сравнително късно научих за него и благодарение на него обясних доста събития в живота си, отчасти и своето поведение. Да, говоря за насилието*. Отдавна искам да засегна темата, тъй като, за съжаление, насилието е толкова повсеместно разпространено, дори понякога оправдавано или неосъзнавано - уви, насилието не е само разпознаваемият физически акт.

Преди време доста често ми се повтаряха едни и същи събития. Бях озадачена, защо непрекъснато ми се случват, след като следя поведението си, реално съм толерантен човек, подхождам с разбиране, приемам компромиса за пътя, защото държа на вътрешната мотивация на човека да извърши или не извърши нещо, да се разгърне в силните си страни и намеря баланс като го допълня с друг, който е силен в неговите слабости, сам за себе си да избере...

Да, за екипна работа, става дума. Но няма да говоря директно. И не, само за екипната работа, а за връзките и взаимовръзките между хората.

Едни от най-трудните хора, с които можеш да се разбереш, сработиш във всякакъв аспект, са малтретираните в детството. Не е задължително това малтретиране да е физическо, но то е доста разпространено у нас. На такъв човек, бил той умен, образован, способен, амбициозен, винаги не му достига нещо, за да се почувства свободен, способен, оценен, освободен, себе си... И това не винаги е заради околната среда. Гнилата ядка е посята дълбоко в личността. 

Но и затова няма да говоря сега.

Отношенията, които описва Карпман в една затворена система, ключват: насилник, жертва и наблюдател/съдия/защитник според преводите. Ролите на фигурите могат да се разменят. Докато ролята на насилника и жертвата е сравнително ясна, тази на наблюдателя е до някаква степен двулика, този човек може да заеме страната на жертвата, но може да заеме и страната на насилника, с което само подкрепя съществуването на системата на насилието.

Излизането от този триъгълник е много трудно. Не знам колко успешно може да се излекува едно таково болно семейство или минисистема. Обикновено системата се разпада когато някой я напусне.

Какво следва обаче оттам нататък? Когато не е приложена терапия.

Насилникът все ще създава подобни връзки и системи.

Жертвата - ще търси свой нов насилник, за да оправдае неспособностите си и липсата на желание за поемане на отговорност, да речем.

Коварството на жертвата е, че в нея винаги дреме един скрит насилник. Жертвата е най-финият манипулатор. Който, ако се овласти и събере сили, може да стане опасен, опасен насилник.

Внимавайте с личности, които са били малтретирани и неосъзнаващи товара, който носят. Те неминуемо в един момент ще създадат проблем в екипа ви. Нещо за което трябва да сте подготвени, ако сте разпознали признаците в поведението им.

Този човек може да създаде ситуация, в която да пробуди у вас насилника - ако сте шеф сте идеална, осъзнавана или не, цел, по-точно жертва. Останалите в екипа могат да останат наблюдатели/съдници.

Трудно е да се разчита на хората да са достатъчно зрели за подобно събитие и имат адекватни реакции и поведение. То е трудно, дори и за човек, който разбира корена на проблема.

Хладнокръвието е най-точният отговор при възникването на подобна ситуация. Взимането на страна обрича на провал и ви затваря и създава порочна система.

Много хора, неосъзнавайки неправилните модели на семейни взаимоотношения, с които са отгледани, пренасят после в собствените си семейства подобна или дори същата порочна система. Съзнателните ѝ се противопоставят, но дори и при тях няма сто процента гаранция, че ще надрастат модела.

През последните 1-2 години, вече знаейки за триъгълника на Карпман, съм се питала многократно какво може да предизвика ролята на насилник или ролята на жертва у човек, който не е живят в детството при модел на насилие. 

Личното ми прозрение е, че всъщност неблагоприятни събития в живота ни също могат да ни превърнат в жертва, просто защото взимат енергията и силите ни и ни оставят безпомощни, отслабени и емоционално слаби и нестабилни, идеални мишени за насилници и цели за защитници.

Оттук идват два големи риска: 

1. Има една крачка тежкото събитие, или още повече хроничната поредица несполучливи събития, каращи ни да страдаме, да ни превърнат в желанието ни да се защитим в насилници. 

2. Да се превърнем в личност, която по стечение на обстоятелствата да привлича към себе си насилници или предизвиква и толерира поведедение с насилствени прояви върху себе си. В това число включвам и привличането на защитници, които да ни спасяват от "външните вятърни мелници".

Докато за първия случай към момента ще се въздържа да илюстрирам с пример, ми се иска да обърна внимание на втория. Защото, за мое най-голямо съжаление, там попада една немалка група хора. Ще отворя скоба, че не само негативното събитие може да ни постави в роля на страдащ/жертва, но и събитие и период, в който ни се налага да бъдем сензитивни, да сме чувствителни и разбиращи, нещо което често се възприема като "слаби". Уви, бременността, раждането и периодът на отглеждането на малко дете, или още повече отглеждането на дете с потребности, грижите за болно дете или възрастен близък, е такъв период, който може да превърне жената заради връзката ѝ с детето, заради това, че се налага да бъде емпат, в жертва на насилник/ци. Това от своя страна може да задвижи един доста натоварен и опасен комплекс в живота ѝ и този на близките ѝ нататък, защото тя при всички случаи в някои моменти е слаба - особено в периодите на недоспиване или съчетаване на грижите за малкото, дома, семейството и работата. Някои наричат подобно завъртане кармичен кръг/цикъл. Ще добавя само, че всяко продължително физическо изтощение, глад, хронично недоспиване, хроничен стрес, прегряване и заболяване също могат да отключат нездраво поведение на роля от триъгълника.

Истината е, че ние нямаме гаранции, че през целия си живот ще бъдем стабилни (силни не е точната дума). Подобно нещо не е реално, макар че трябва да има стремеж към него - да се чувстваме стабилни. Единствената правилна рецепта, която може да се даде, е да се разпознават навреме подобни ситуации (изиска познание и осъзнатост) и се предприемат мерки, които да спрат създаването на подобна порочна система. Близките могат да "налеят масло в огъня" и да са двигател в създаването на подобна система, но те могат да са и тези, които да подкрепят здравословните отношения в подобен момент, ситуация, период. Целта трябва да е личното израстване. Без него е невъзможно да се излекуваме и излезем от порочни кръгове. Има ли зависимост, няма да е възможно да говорим за спасяване от всмукването в подобен процес. По принцип, здравата, усточивата личност, здравословният семеен модел, дават добра почва за самозащитна способност да не попадаме в подобни капани на живота.

Вероятно има литература, която описва с точни термини порочността на триъгълника на Карпман - пренасянето му в други системи извън семейната и най-вече за възникването му не заради хора, а събития. Уви, животът ми дава малко възможност да чета и се ограмотявам така, както искам - предимно го живея, уча се от бита или по-друг начин казано - уча се по най-трудния и скъп начин ;) Със сигурност обаче мога да кажа, че за последните 3 години съм успяла да кача две стъпала, и съм получила познание, което ценя високо, осъзнавайки, че ми предстои да уча още, защото имам да търся още отговори, имам потребност и ми се налага да изкача и следващи стъпала...

*Под насилие възприемам, освен физическото такова, и пренебрегваното емоционално, което също е травмиращо

Това, което не е твое, трябва да го пуснеш да си отиде...

Това, което не е твое, трябва да го пуснеш да си отиде...

Има една върховна постъпка, която могат да извършат само истински обичащите лица. Много пъти ми се е случвало да се замислям от момента, когато я срещнах за първи път като цитат и израз. Очевидно има нещо, по което мъничко си приличаме с хората на изкуството, защото макар аз да не създавам такова, да съм далеч дори в копнежите си да изрязавам себе си като виртуоз, ширината на разбиранията ми с някои от тези личности в паралела интимни отношения съвпадат.

За мен не е ясно как истинските творци се зареждат.

Знам какво ме зарежда мен. И това е както любовта, така още по-силно копнежът по някого и страшно по-силното мъката от несподелената обич.

Не знам защо е толкова трудно при толкова милиарди души на тази планета да намериш човек, с който да си пасваш и споделяш живота си. Далеч съм от хроничния роматизъм в една връзка - напротив, отношенията са нещо, което се изгражда и установява с времето. Затова обаче трябва да има някакво изначално пасване, инстинктивно привличане, желание и избор.

Не, знам... може би, предпочитаме да се отпускаме на лесното, ставаме повърхностни в оглеждането си в другия и се пускаме по инерцията... Все тъжни неща... в които не виждам смисъл. Да се чудиш как са възниквали силни връзки преди десетилетия, когато младите са се събирали по принуда на обстоятелствата или заради повелята на родителите си - не може да ми кажете, че това не са били пълноценни, неконсумирани отношения без обич... Хванати ръце на старци все още ме впечатляват. Колко души от съвременните поколение могат да се похвалят със същото?

И така, животът ми даде всъщност малко обич или по-точно малко хора, които може да се каже, че изпитват подобни чувства към мен. Вероятно се дължи и на моя избор - защото аз съм в костния си мозък моногамен човек, въпреки че съм опитвала достатъчно разнообразие. Но мога да се отдавам на един човек, на едно дете по един и същ начин в едно и също време, на една работа, на едно хоби, на едно обучение... Но там горя. С моя пламък по цвят и размер, но от корен...

Животът ме учи да пускам. Да пускам тези, които обичам...

Понякога се питам дали все пак не бъркам, дали все пак не трябва да полагам повече усилия да задържам, дали все пак не е грешно да се отказвам...

Но тук не става въпрос за отказване...

В любовта можеш да приложиш сила само, когато се отнася до вертикални връзки, защото там е и въпрос на дълг, отговорност, грижа...

В хоризонталните?

Животът ми илюстрира горчива картина - истина, която е известна, - че няма смисъл една връзка да продължава тогава, когато единият не обича, тогава, когато единият не иска другия.

Една друга мъдрост е безспорно вярна също: ако другият не направи също толкова стъпки към теб, колкото и ти, няма смисъл да се правят стъпки вповече.

Признавам, че ми писна, не просто писна, уморих се да бъда силната: да прозирам нещата и да поемам отговорността за изхода. Вярно е, че на всекиго е нужно време, за да си даде сметка за собствените усещания и вземе решението за себе си, но все пак е нужна категоричност в това да не харчиш своето и времето на другия с нещо, което не ти пасва - животът е толкова кратък, безумно кратък!

И все пак, продължавам да вярвам, че тази птица, която си заслужава, волно се връща при теб!

Дали съм наивна да вярвам на мъдрости?

Без да усетя зимата на моето време настъпи...

Без да усетя зимата на моето време настъпи.

Не знам за какво плащам ранното ѝ идване на моята порта. Надявах се на още малко време, в което поне да се нараднам на есента в моя живот. Есента също може да бъде пъстра и красива, изпълнена с плод и радост.

Но, уви...

Делникът е безпощаден хищник и понякога отнема и последните ти надежди. Дали може да посегне на вярата ти? На тази, че собственият ти живот все пак има някаква стойност и че имаш право на багри и мъничко време да разпериш крила.

Каква равносметка можем да си направим после, след като резултатът така или иначе ни е бил ясен цял живот, че той е отмерен и живеем по сезони...

Зимата е красива по своему. Единственият ѝ минус е, че трябва да бъдем добре облечени и отоплени, а това е товар, който една птица не би искала да поеме. Затова и птиците, повечето, отлитат на юг.

Може би трябва да науча за онези видове, които остават на мястото си. Не съм чула орлите да напускат скалите си. На мен лично ми допадат онези песнопойните, които съзнаваш, че ги има дори и да не ги виждаш...

През зимата не се чуват птици в гората. Клоните на дърветата са голи. Но въпреки голотата им гората не изглежда немощна в дрямката си до пролетта.

Завиждам на дърветата, че могат отново да се разлистят и ни пълнят очите със свежест и зеленина. Всъщност, пълнят толкова много наши сетива - няма нищо по-прекрасно от аромата на гора през лятото, в който долавяш живот от милиони години насам...

Е, какво пък, ще трябва да открия красотата на това да се сгушваш топло в снега и да зараждаш живот от вътре.

Нощес някой ми подари малка картина върху дърво на кокичетата.

"Това не е моето цвете!" - спомням си, че си помислих в съня. А дали?!

Невъзможно раздвояване

 Чудно е как повтаряме събития и ситуации в собствения си живот.

Включвам компютъра на фона на лекото похъркване на детето.

Всъщност, то е на толкова, на колкото бе брат му преди вече достатъчно много години, когато тази изпаднала в кома мозъчна част се събуди от едно интернет докосване...

Колко неочаквано, колко спонтанно, колко глупаво, колко невероятно...

Но факт.

Това вероятно е само моя изпитана марка и привилегия - да обичам невъзможното, години да преследвам муза, която играе в рапични нивя, само и само, защото ме доближава до теб, в който съм се някак припознала...

Мозъкът е страна бракма, биологична такава машинария, която губи рационалните си ритми, графики и уравнения, когато сърцето се появи.

Включвам компютъра, пръстите ми търпеливо намират вдлъбнатото копче. Чувам шума на вентилатора му, като радостно напевно въздихание.

То спи. Също както другото тогава спеше, а аз се намирах в редовете и изкрещявах своята същност, ванилова и жълта ,и с коса на горчив шоколад...

Сподавеността отдавна е взела превес в друго гласово изразяване.

Гласните ми струни се радват на гърлено гъделичкане и пращам купища съобщения по пътищата нагоре към мозъка, който се опитва да ги дешифрира и в резултат произвежда хиляди ендорфини, способни да закърмят хиляди бебета и дадат нужния окситоцин на хиляди майки и татковци...

Ние, хората, сме невероятна химия - Бог свири на нас с вещества и съединения, сякаш сме орган в ръцете на бележит композитор.

Кротичко се усмихвам.

Някой ден ще бъда невеста, аз знам.

Ще целувам нечие топло чело, закопняло за допира на моите устни.

Моментът е близо.

Чакам го само да се престраши.

Хайде, повече време за отлагане няма.

Ти не си този, изживяния, ти си този, когото денем и нощем срещам в жълто поле до бряг с тюркоазено топло море...

А на другия? На другия ще кажа само - за него си, да престане да бъде еднодневка, каквато детето в него на 5 не е видяло!

Тиха целувка

Музата е абсолютно капризна... жена. След купа пране прехвърлен през ютията седнах за моите десет минути. Мислите се заредиха една след друга като стройно измислен гердан. Толкова бързо, че не можеш да уловиш замисъла на шарките му. Влезна синът ми и герданът се разпиля на стотици мъниста...

Опитвам се да го събера, но е трудно, когато си загубил нишката и изпуснал иглата...

Музата обича самотата, тя не е за хора с живот, макар че се появява там, където той е бил богат или напълно липсва.

Сега се опитвам да я подмамя на рамото си, хванала крайче на мислите си преди малко от някъде...

Все още си мисля за него. Всеки ден както от година насам. Трябва ми ден седмично, за да бъда отдадена, а това е лукс, който едва ли някога ще получа. Само докоснах. Само мъничко помирисах.

Може би някой ден ще стане вълнуващ роман. Имам героиня и имам герой - и двамата силни образи и такива каквито е нужно да бъдат. Да бъдат, но в литературно произведение, защото животът не е за тях.

Не съм тя, нито той е моят той. Само разградих молекулите на аромата, който може да носи подходящият за нея образ. Тя е цвете. Красиво, артистично и малко студено в съвършенството на играта ѝ с живота. Той е просто илюзия на собственото си несбъднато битие.

Писателите не са щастливи хора. Това са тъжни хора, ограбени от съдбата, лишени от пълни страници, които те самите се опитват да запълнят с преживявания на несъществуващи персонажи, в чиито прототип по мъничко съществуват - и в женския, и в мъжкия вариант.

Лекичко се доближавам до рамото му, докосвам кожата му кротко с устни, носът ми се опитва да чете сподавени вопли. Или може би, това е сърцето ми. Не ароматът е водещ, а усещането, което те кара да захапеш отвътре.

Какво разбираш ти от страст, човеко със стотен опит? Там, където е мисъл в контакта с другия е само повърхност, като леда, по който се плъзгаш в състезание по бързо кънки бягане. Другото е пирует, другото е танц, другото е стихия в чудноват баланс между двама върху твърдост, която няма стойност в дълбочина.

Любовта е нещо друго, което ти не разбираш и ти е чуждо. 

При мен не е така. Аз съм изтъкана от обич. Всяка фибра в мен играе в едно и става приятел на лекия бриз с аромат на солена вода и многовековна сладост.

Няма примитивност в този свят.

Цялата вселена е изградена заради липса, която Бог е изпитвал по друг за постигане на своя баланс.

Сбогом!

А дали?

Всичко между нас е като хапка очакван неполучен локум...

В ято на соколи

Събота вечер е. Студен есенен дъждовен ден.

Никога времето не е било фактор за настроението ми. Необичайно за повечето хора дъждовното време ме е приютявало по най-добрия начин да изразявам и разговарям със себе си.

Нямаш оправдание, когато слънчето пече навън, да седиш у дома и да надничаш в невероятни хоризонти на небивалото. Облаците могат само да отворят още повече тези светове и да се понесеш в тях като вятър в косите на момиче.

Знаете ли защо не станах художник? Ами в картата ми е. Не знам как часове бих изкарала над едно платно - мен не ме свърта, искам толкова бързо да се изразя, с десет щриха и още десет и още десет искам да представя на света картината, която виждам. Но изобразителното изкуство не търпи такива "художници" ;) Вероятно, по същата причина не бих могла да стана композитор или виртуоз на музикален инструмент - пак ми е в картата. Въобще, всичко, в което има някаква форма на математика, ми е в картата. Какво ли върхово удовоствие е да свириш на орган например? Само си представям, когато ми се налага на лаптопа да се движа едновременно в няколко пласта, за да постигна желаното от мен. 

Събота вечер е. И, някак, имам малко време да се замисля как се чувствам. Понякога мразя тази възможност. Не биваше сега да ми се получава "окото на циклона".

Тъжна съм. Ужасно тъжна. А тъгата ми е дошла до гуша. 

Друго е, когато слънцето те напече в съботния ден, докато детето гони вътрешните си вопли на детската площадка...

Друг би убил чувството с чаша силен алкохол. Но не и аз.

Аз предпочитам да разпервам криле и да си представям как летя и кръжа над Софийското поле.

Докато крилете ми се уморят.

За да мога след полета да прегърна малкото си орле, движещо се в ято от соколчета...

Дисекция на гнева

Можеш ли да пишеш за гнева, когато си щастлив?

Шокирам ли ви?

Сега ще се опитам да направя именно това - в състояние, което определям за себе си: чувствам се щастлива, усмихната съм, жадна за живот... да пиша за гнева.

Гневът е много моя емоция. Поне моя съзнателно усещана със сигурност от 7-8 години. Преди също е изпитвана, разбира се. Но от този срок умът ми се опитва да разбере и рационализира гнева.

Вероятно се провалям и в двете. Но въпреки това се чувствам щастлива.

Гневът сам по себе си може да те научи на много. Гневът, в края на краищата, може да се окаже емоцията, която да те събуди или върне към живота. Той може да е силата, която да те зареди отвътре, за да преобърнеш живота си. Иначе е страшен, да, страшен и неприятен. Емоция, която поставя дистанция и... те разграничава, заявява.

Аз съм търпелив човек. До болка, до силна болка търпелив човек.

Човек емпат съм. Това определя, че другите, по-скоро могат да се възползват от енергията ми и добронамереността ми.

Толерантна съм - и тези, които поне мъничко са искали да ме разберат, са го усетили.

Имам проблем с границите... Което непременно означава, че другите в определен момент ти се качват на главата, заради твоята упоритост, работоспособност, приемане и... и... и... И несъмнено идва момент, в който в подобен развой на нещата си "настъпан по мазола". И идва избухването, стъписването, неочакваното, за другите. То е като циклон, не, като цунами... Страшно, обръщащо те извътре, объркващо те, разбиващо те, дистанциращо те - това е усещането за другия. А за теб?

За теб производителят на апокалиптични вълни?

Човек трябва да се научи да чете собствените си емоции. Трябва да дава път и на собствените си потребности и да не ги пренебрегва.

Какво е гневът при първа стъпка? Недоволство. Определено. Раздразнение точно. Усещане за несправедливост - вярно. Възмущение - разбира се.

"Гневът показва определена форма на възмущение и недоволство, която на по-късен етап би могла да прерасне в яд, ярост и силна ненавист". Така описват гнева по-знаещите. Слава Богу, не съм стигала до силната ненавист, човек, който обича няма как да стигне до тази черна крайност, но е истина, че и яростта ми е позната. 

Дали гневът е свързан с очакванията? Да, и с тях - когато се разминават с получилото се в реалността; с разочарованието - да, също. Там където си дал повече, а не получаваш търсения ефект е нормално да се чувстваш разстроен и ядосан дори. Но дали имаш право на това чувство е друг въпрос... Светът по-често е несправедлив. Рядко ми се е получавало подобро разминаване реално, прекалено съм рационална, реалистична и прагматична, което много често се тълкува като праволинейност, та дори и тестогръдние. Няма нищо общо с последното. Поне при мен. А относно праволинейността - идея е за друг материал, който да покаже и положителната ѝ черта.

При гнева си - обикновено плача. Това е най-страшното плачене, което може да съществува. Направо си е реване. Гневът е и форма на дълбоко отчаяние. Той е израз на болка, на загуба, на съпротива да прекъснеш връзка, да свиеш изразяване... и в същото време на сила да изявиш правото си на тази нужда.

Да продължавам ли?

Дисекцията е извършена.

Никога не бива да пренебрегваме факта, че гневът е признак на невероятна вродена сила. Сила да се преодоляват препятствия, дори когато те или действието не се съзнават. Спомнете си за племето маори и техния танц и песен. Силно показателен е  - повикай силата и безстрашието през емоцията, зароди силата чрез гнева, за да прогониш врага и оцелееш!

Разбира се, гневът може и да е израз на: "Не ме безпокой не искам да изляза от зоната си на комфорт и да се седя спокойно!" Но не и в моя случай - аз се спирам само, когато имам нужда "да заредя батериите си" и се изчистя от токсините от общуването с другите или преработването им.

Гневът не е лоша емоция. Това е нарочена за лоша емоция. Той може да се използва, за да надникнем по-дълбоко в себе си, в това, което чувстваме, да анализираме ситуацията, в която се намираме и си дадем сметка за причините и резултатите и, че може би грешим - че пътя, по който се движим в момента не е нашият. При всички случаи тази ситуация не е справедлива за нас и се налага да пристъпим към нейната корекция и това да получим полагащото ни се за усилията и/или любовта, която раздаваме... И докато при второто, просто трябва да отстъпим, заради разминаване или защото не можеш да накараш никого да те обича, например, при първото, може би се налага да смениш средата, да намериш своето ято или просто да проявиш самочувствие и дързост да се заявиш по категоричен начин...

Все още се уча...

Но най ми се иска някой ден да мога да напиша дисекция на любовта или, по-добре казано, анатомия на любовта :)

P.S.

Не бива да забравяме и още една мисъл. Гневът издава, че не сте толкова умен, колкото си мислите. Струва си да се помисли върху това. Лично, когато се сблъсках с нея, бях провокирана да се замисля, въпреки първоначалното ѝ отхвъляне. Вярна е все пак. За да се гневим, не ни достига нещо. Не ни достига нещо в палитрата на собствените ни качества - ребус, който сам за себе си всеки трябва да може да разреши. Ако иска, разбира се :)

Къща за птици

Знаеш ли колко много ме нарани?

Знаеш ли как само ти ме обиди?

Аз ще мълча -

Има неща, за които не си струва да говориш.

Трябва само да изчакаш,

Или да видиш,

Дори да потърсиш,

Да пипнеш,

Да поискаш!

Този образ не ми е по мярка,

Този упрек не е никак честен

От човек, който е изградил

Магистрала до свойта постеля.

Знаеш ли,

На входа до мойта врата 

Има камера,

и там е записано

Кой преминава през прага ѝ.

И в дома ми

Влиза само този, 

Който нося в мойта душа,

Който със мен си говори на "ти".

Ти как смяташ,

Мойта душа сборище на души ли е

Или къща за птици?

Ако бе птица наистина

Сигурно щеше да разбереш!

Пълна промяна

И така, прибирайки се у дома, се питам, защо сега този неканен и нежелан гняв се появява - не друг, а само аз единствената съм отговорна за него, все пак.

Налага се независимо от моментните ми възможности да намеря решения и започна осъществяването на стремежи, отлагани от мнооого години - заради деца, липса на време и средства...

Започвам да се усещам. Ей, така да се напипвам себе си като слепец, но отвътре и откривам, че за една година съм станала друг човек. Това не е пълна промяна - пълна промяна не е възможно да има, промените във възгледите ни и поведението ни, възприятията ни се случват постепенно, като процес и отнемат време, и едва след много години може да констатираш, че се чувстваш различен.

Озадачавам се на себе си. Чак пък толкова ли се случи за една година - реално, бяхме затворени в пандемия, ограничени в излизанията и социалните контакти. Давам си сметка отдавна, че реално целият ми трудов живот, барабар с ученическия и отчасти студентския, са преминали като при мерки в пандемия... Тъпо. Но факт. Дали изпитвам съжаление - не, не бих казала, от хората съм, които могат да правят това, което им иде от вътре, така че този минимум е покрит и комфортът със себе си е налице. Но само комфортът.

Питам се дали в ситуации от миналата година бих реагирала сега по същия начин като тогава. Отговорът ми спонтанно е не. Какво толкова надградих у себе си? Още нямам пълно осъзнаване или готовност да го разнищя и представя пред света - има неща, които ти се иска да съхраниш само за себе си, а аз съм страхотен егоист по отношение на съхраняването на ценни моменти само за себе си :)

Непрекъснато се променяме. Поне аз. За скромния ми опит мога да кажа, че действително се въртят цикли, но разбира се, се движим по спирала защото днешната ситуация може да наподобява много на друга, преживяна преди десетина години, но реакциите ни, изводите ни и изборът ни как да постъпим са различни, защото светогледът и опитът ни са се разширили и далеч не са същите както преди - цикълът не е кръг в една плоскост, завъртането е част от кръгообразна линия с посока, отразяваща как се движим и растем в живота. 

Ако можем, разбира се. Защото съм и свидетел на хора, които очевадно дори се въртят в кръг като мишки в рулетка, повтаряйки и страдайки от едно и също, без да си дадат сметка за уроците, които трябва да усвоят, за виждането на ситуацията обективно, признаването на собственото участие в повтарящите се такива... Отговорност се поема трудно, далеч по-лесно е да обвиняваме другите. А може дори да ползваме дивиденти от това. Поведението и ширината на спектъра, в който виждаме, са само наш избор. Много неща са въпрос на личен избор.

Това, което ни остава непроменено, показва само истинността и правилността на исканията и желанията ни, на същността ни.

Аз правя това, което искам - значи съм на правилен път.

Искам все така да се отдавам на скъпите си души - ако може още повече. И това ме фиксира като личност с определени ценности.

Копнея за едно и също по отношение на себе си от 12-годишна и е време да предприема първите реални стъпки. Неосъзнато плановете за изграждане на умения до тази точка са почти завършени. Няма какво да чакам вече. Това определя верността на мечтите ми и призванието ми.

Време е да предприема действия и за други желания, свързани със статуса ми - мина много време и виждам, че по-добри условия няма да настъпят, напротив. Това е задача, която ще ме избави от гнева и недоволството и ще ме пази от загубата на време с неподходящи хора и изпадането в незадоволителни ситуации.

Остава ми трайно и едно мечтание, което, признавам си, не знам как да докосна. Докосването до човек е толкова деликатен процес и изисква взаимопосочност...

На фона на настъпващите "сенилни промени", както се изразяват хората, с които работя, и нарастващите потребности на душа по точките, изпълнението им е, меко казано, амбициозно. Но ми писна с тази мисия невъзможна. Никога не съм предполагала, че след близо половин век на тази земя може да се чувстваш така все едно животът ти тепърва започва - втора младост ли е, не знам, трябва да попитам по-опитни дали са наблюдавали подобно явление при себе си... А като си спомня как на 20 упреквах 40-годишни за подобни мисли... Въпреки че бях мъдро дете, по-мъдро от достатъчно умни възрастни хора, от живота научих и потвърдих страшно много. Пълната промяна не е съвсем пълна. Красиво е да се променяш, но е красиво и завършено да съхраниш и най-ценната част от себе си, с която Онзи от горе те е пратил да стъпваш по повърхността на това кълбо...

И пази се от защитните механизми на егото. Те в по-голямата си част не са ни приятел, а трап, който ни спъва...

Как да отговорим на гнева?

Прибирам се леко недоволна у дома. Изпитваща неудовлетворение, раздразнение, недоволство... Трябва да я оформя като текст най-сетне тази тема за гнева! И скоро ще е, защото времето ще ѝ отмине, а до най-добрата истина хората стигат, в момента когато изживяват нещата.

Писането дава съзнателност на случащото се във вътрешния ни свят, иначе няма гаранция, че в динамиката на времето ще преработим цялата информация, протичаща като ток в мозъка ни.

Да, и емоциите, и чувствата ни са в мозъка. Няма как да е по-друг начин ;)

Неудовлетвореността ме кара да се замисля и да зачекна състоянието си - то не е добре дошло - кога ли пък е и при кого ли, нали?! - някак нечестно и несправедливо е да се появява... Но се случва. И няма как да е иначе, защото светът не сме само ние, случващото се с наше участие не се управлява единствено от нас, животът и срещите ни с хората са далеч по-мащабни и комплексни.

От месец правя дисекция на гнева и дори съм решила излизането от случването му - няма по-добро решение, освен да осъзнаеш, че вървиш по не твоя пътека и да поемеш отговорност за това. Имаш излишък на време? Или просто го изразходваш там, където не си заслужава... Запълни го с нещо, за което мечтаеш, което отлагаш в стремежите си, превърни ги в цели, ти самият запълни празнотите в живота си...