Времeто е най-верният показател за истинността на чувствата и желанията ни.

20.12.10

без посока в една директория

И идва ден, в който сърцето ми отново умира.
Мога ето така дъх да притая
И няма да разбереш дори,
Че съм спряла да дишам.
Не, няма него да спра,
Само за миг,
За да усетя отново,
Как времето спира,
И мога отново да я прегърна...
Идва ден, в който сърцето боли,
Знам, то по малко така си отива,
Все пак успяло сълзите от камъка вътре
Да отблъсне,
За да направи очите със блясък.
Времето просто не ни оставя,
Безжалостно е, без да попита
Решава какво да помним
И кое си заслужава,
Сякаш лента от мрежата
Вече я няма...

11.12.10

Като бягащо диво животно




Смятам да стана като бягащо диво животно.
Само за малко.
И по-добре е да не си пред мен,
Защото  ще те помисля за дивеч
И непременно ще впия зъби във врата ти...
Картинка.
Нали?!
Я погледни,
По колко всеки един
Изминал ден
Виждаш такива животни?!
Само за малко ще се превърна
В кръвожаден хищник
Просто
За да си поразчистя малко пространство
Защото ми писна...
Не виждаш ли грациозността на
Антилопата, която се движи
Сякаш целува въздуха.
Защо само не мога да разбера
Този който твори,
Все още може да мечтае,
Рисува,
Гради,
И действително създава,
Но със сърцето,
Се приема за дивеч?!
Две породи сме хората.
Несъмнено.
Само че и тези,
Които живеят като хищници,
Политици,
И бизнесмени,
Негативисти,
Съзнават ли,
Че като хищници си отиват?!
Днес, просто гледах филм. Поредния с детето. И за сетен път усетих, че целият ни свят действително е изграден диференцирано. На две. Лявокълбовите са се поставили на високо и водят света от своя си пиедестал. Враждебно. С жлъчта, която поражда заболяване. Също както обществото ни днес страда от липса на морал, от мерзки истини зад прозиращ параван... Също както през седмицата чух на кръгла маса за здравеопазването. О, Боже, обществото, което на думи поставя човека и човешкото здраве, е създало продукт, който пресмята, че средствата за здраве са много и подема мерки са ограничаването им под фалшивите думи за повишаване качеството на медицинските услуги...
Как ми омръзна от толкова много фалш и празни думи.
Всъщност човешкият ни род се издържа само от силата на другите – творчески настроените натури, които поставят в центъра на вниманието, действително човекът! Жалко, че все още нито думите, нито рисунките, или фигурите, мелодиите... не могат да нахранят, нито да излекуват...
Аз за себе си съм избрала какво да бъда.
Само за малко ще се превърна в кръвожадно животно,
За да може всичко да си дойде на мястото...
И този път,
Знам,
Че няма да се изгубя!

Залог за успех




Честният ще отбележи успеха на другия, конкурентът му ще го поиска, някои ще взаимстват парчена, малцина ще разберат как е постигнат. Изключителността е рядко качество - не всеки е готов да измине пътя и да плати цената. От значение е и страничният ефект. Или избираш десет лесни начина и ти остава време за суета, или избираш трудния и не ти остава време дори за себе си. При първия – не се случва нищо особено, има повтаряне на един и същ продукт, без това да е гаранция колко се продава. При втория има вероятност да те стъпчат, окрадат, тъкмо когато си сътворил продукта и трябва да се презаредиш.
Но има нещо друго.
Дори и това да се случи, никой не може да вземе съзидателността. Това е урок, който не се преподава, умение, което не се купува.
Ще познаеш успешният ръководител по това на коя карта залага.

28.11.10

Титулувана съм отново...

Титулувана съм отново.
„Мамо, ти си пич!”, възкликва детето, доволно, че за днес приключваме с ученето.
Щастлив. С усмивка, все едно Дяволчето Фют лапа филия, намазана с масло и мед ;)
А аз си мисля, все още колко е малък и колко е прекрасна тази възраст, когато детето е способно на независимо мислене и осъзнаване, но в същото време още невинно, заради факта, че обществото не го е социализирало и клиширало представите му...
Остава ми още малко време.
Много скоро ще е един малък мъж, на който и през ум няма да му мине да нарече майка си с епитет за дефиниране на група представители от силния пол...
„Признай, че е смешно!...”
Признавам. Виновна съм, че урокът по математика, завърши смешно... :)
„Запомни!”, казах му, „3/4 от математиката е мислене и само ¼ - пресмятане, но докато за последното хората са измислили елки, никой няма да ти даде елка за мислене!”
Това е смешното :)
За него ;)
А аз за сетен път се уверявам, че общуването е едно от най-съвършените изкуства...

25.11.10

Просто парче черен шоколад ;)





Ще се моля само за едно парче черен шоколад.
Горчив. Тръпчив. И лепкав.
Събуждащ всяка папила по езика,
Изострила сетивата си да поглъща алчно и безнравствено вкусовото съвършенство...
Не знам може би папилите са виновни,
За малките остатъци от ума ми,
Които се впиват в останалите будни неврони,
За да се произведе малко серотонин,
Като мехлем на
Изстрадатала празна душа.
Само парче шоколад.
Какво всъщност прави с нас
Една черна втвърдена смес,
Която обвзема изтормозеното ми същество
В похотливи мисли
С език да докосвам нечия кожа...
Стоп.
Спирам.
Защото ще си изпрося
Някоя плесница,
Но не ме е срам
Душата ми от време на време
Да е малко
Мръсница :Р

20.11.10

Писането...



Писането е като акт на себеотдаване. Привикнеш ли към определена честота, след това не можеш да заспиш, ако не отделиш време за върховото удоволствие от акта писане, в което оставаш частици от себе си...


Звучи малко фройдистки, но така го чувствам :) Може би наистина е въпрос на възраст... Зрелостта очевидно настъпва тогава, когато можеш да замениш удоволствието от секса, с друга дейност, в която се отдаваш не по-малко и можеш да се забравиш... Като съвокупление с вселената... ;)

17.11.10

Някой ден ще те прегърна!




В душата ми е пусто.
А би трябвало да съм доволна.
Защото бера плодове
от това, което съм посяла.
Очевидно съм добър градинар.
Но дали градината е моя?!
Чувствам как създавам,
и навлизам в друга,
и после още една,
като парк,
през който преминавам,
а после ще ида в мойта гора.
Там е пусто.
Няма хора.
Само аз, и мечтите ми, и стотици стволове,
които ще мога да прегръщам,
да усещам мириса на гората,
шума на листата
под краката...
И ще мисля само за теб,
приятелю мой,
когото някой ден
ще прегърна! :)

12.11.10

From the Core of My Heart




I fear to speak,
For I'm in need of art
To let you see the way I seek
To reach your heart.

I dare not promise
I 'll be there one day
To stand beside you.
But I can say that I'll pray.

I would definitely wish,
Though I doubt if that alone
Could make my dreams
Come true on their own.


But I must not despair,
For it won't be fair.
Though for a while
I tried the best I could
To make you smile.


***
Dear Maya,
It is not necessary the beautiful words to be understand. They have to touch the heart. Even you don’t know the meaning of words, with your soul you can read the sense. The language is sense. That is the code that all our DNA brings. But only the strength of our soul can help to rebirth the knowledge in sounds.

Only the love can make to be lost deep in signs and spring out and fly...


A part of my heart will be with yours!


As me...
I promise to find the wings...

Be happy, be strong, be healthy!
Everything will be successful
See you soon,
Rumi
}}}

7.11.10

perpetuum mobile




Опитват се да ми откраднат вятъра.
Мигар може онова момиченце
с разпуснати волни коси
из зелено-жълтото поле с рапица
просто да се спре да лети,
да се оглежда във вятъра
и да се надпява с гласа му...



Спряла съм.
И като самотна върба
сама сред полето
се увивам на вятъра,
който не е мой,
който не ме чува,
който някаква буря издига
и хич и не се интересува,
че може клоните на дървото да скърши...



Сякаш съм в бяла роба
и клоните върбови в ръце си превръщам,
стан извивам,
пак в танц,
както в древността,
срещу бурята
се отдавам...



Чувате ли как гласовете
на древно африканско племе в ритъм
около своя тотем се събират?!
Как земята започва да диша
по ритъма на нозете,
по ритъма на гласовете,
по ритъма на сърцето,
десетки,
не хиляди,
сякаш в едно.
И тогава
не племето се плаши от слънцето,
а слънцето, сякаш изтръпва
от силата,
която този глас притежава.
Няма да спра.
Петицата е дълбоко залегнала в мен,
значи всеки път границата
ще надскачам!
Може би е въпрос и на ген,
идващ там дълбоко от
Африка...



Нека бъде perpetuum mobile!
Просто аз, вятърът и полето
сме едно,
независимо под каква форма,
другото е просто
конюнктура,
защото не инструментът води.
Виртуозът,
независимо от броя на струните,
музиката създава!

31.10.10

Медитация




Сякаш съм сред море...
Не виждам нито началото
Нито края
Но се нося по вълните спокойно
Уверена, че под билиардите кубици вода
Има твърд.
Морето се слива някъде далеч в хоризонта с небето
Пусто е
Също както в безкрая на вселената,
Но не се чувствам сама
Имам цялата мощ на пространството
В това време
В това измерение
От тази точка
В която съм!



Току-що осъзнавам, че всъщност медитирам.
Не е необходимо да учим медитация...
Тя е заложена в нас
Трябва само да се обърнем към себе си
И заговорим спокойно
С вътрешния си глас...
Медитацията не се учи.
Тя се открива :)


...


Мога с ръцете си
Да я притегля нея вселената
Крайщата и към мен
И не ме е страх
От силата
Която в себе си ще концентрирам.
Нищо че това ще e взрив
В който се ражда нова,
Нищо че после мога и да изчезна.
Не няма да се загубя
И там където материята я няма
Се пътува!

27.10.10

За хапчето, ябълката и котвата





(продължение)


4.
Хапчето срещу отчаянието или по-точно срещу умората
И изведнъж събота по обяд попадам на нещо, свързано с работата ми, на която все пак оставям част от сърцето ми, която напоследък ме е превърнала в сив отчаян преуморен човек, плашещ детето ми...
Не можеш просто така да оставаш безразличен, там където оставяш сърцето си...
И се зареждаш...
Всъщност с хъс. Че ще продължиш да се движиш напред, защото това е твоят живот, твоята работа, защото си...



5.
Защото си СЪЗДАТЕЛ.

Няма начин да не сте се питали защо нещата не вървят. Имам една своя теза.
Не ви ли се струва, че твърде много при нас се имитира. Повтаря се чуждия опит без да се опитаме да създадем нашето. Между другото имитиращите личности са и доста пробивни. Бързо ще се ориентират какво работи, ще го вземат и ще се опитат дори да го приложа. Когато обаче си изградил целият си живот на копиране, оставаш безпомощен да завършиш дори поднесената ти на тепсия идея.
Имитаторът де факто копира само чужди успехи. Възможно е дори да развие чуждовзетото. Но колко дълго ще работи то... Ще е необходима нова идея, за се поддържа движението напред.
Има една категория хора, която винаги е будила възторг у мен. Създателите. Откривателите. Творците. Както искате ги наречете, могат да носят много определения. Не всички стават известни личности, даже напротив. Създателите са от този род водачи, които остават следа в живота, дори когато тя не е призната от околните. По какво се различава създателят? Той е човек, в чиято същност лежи не да наблюдава околните и повтаря чуждото познание, а да инвестира време в реализиране на своята уникалност...
Просто казано, ако Христофор Колумб не беше откривател, нямаше да открие Америка, нали?!



6.
И още нещо много важно:
„Никога не те спохожда желание без да те споходи и силата, с която да го осъществиш. Но все пак, ще се наложи и да се потрудиш за това.” казал е Ричард Бах.
Вярата или по-съвременната думичка самоувереността, че ще видиш бреговете след милиардите кубици вода, е попътният вятър!
Иначе лично – не обичам котвата ;)

24.10.10

Хапче срещу умора





Бях откачила. Като изгоряла крушка. Събота сутрин – почти нормално състояние след тежка седмица. Но напоследък съм сигурна в извода. Не многото работа прави умората, не. Стотици, може и хиляди пъти вече съм имала трудни дни, наситени с безброй задачи... Но въпреки изчерпващата се сила на тялото, тази в очите, на удовлетворението, те прави жизнен и щастлив. И тогава заспиваш бързо, сънят ти е крепък :), и се събуждаш зареден с нови идеи, нови желания.
За хиляден път, не за милионен си доказвам, че умората е продукт не на работата...



1.
Вярно е, имаме физически сили, които уви са ограничени и изчерпаеми, особено когато използваме едни и същи умения многократно и монотонно през деня. Не сме роботи, които n-кратно да изпълняват едно действие. Твърде скучно е. Не отговарящо на човешката ни същност. Разпиляващо възможностите ни и дори малко обидно, а съвремието ни като настървен хищник като че ли иска само това от нас.
Движението напред се постига, когато позволиш на ума си да упражнява различни способности. Редувайки ги се постига движение и в същото време разтоварване. С други думи сменяш водещият мозъчен отдел с друг, всеки отговаря за специфични и особени дейности.
Например, преди мислех, че след шофиране човек се чувства уморен и напримен неспособен да се отдаде на мисловна работа, да речем овладяване на чужд език. Нищо подобно. 3D управлението на колата е някъде дълбоко в дясното полукълбо, а дяловете, отговрящи за лингвистичните ни способности са дълбоко в лявото. Може би само предната лява част на челото ни се напряга и в двата случая – няма как трябва да сме концентрирани. Добре тогава, нека след като цял ден да речем сме създавали текстове, таблици, да прекъснем монотонното действие с минути рисуване или танцуване, може моделиране ... Така със сигурност ще превъзмогнем умората от монотонната работа и още повече че съхраним градивността си...Не случайно се е появила приказката – разнообразието е най-добрата почивка. Опитайте, няма по-добър начин за аргументиране от собствения опит...




2.
Миналата седмица реплика на детето ме откъсна от инертното поведение, от което не можех явно да отскоча през последните една-две седмици. Изречена от малките уста, ми се стори забавна. Има една възраст при децата, от която можеш да черпиш знание. Всъщност, от всяка една възраст можеш да черпиш познание, стига да си достатъчно отворен, наблюдателен и схватлив за това. Оценката на детето обаче ме порази с това, че е по детски искрена и вярна - детето е на възраст, на която все още не е покварено от света на възрастните, суетата, излишната неискрена любезност, пресметливостта и т.н. В репликата: „Мисля, че шефовете вече попрекалиха с наказанието на мама.” видях отразено собственото си поведение. Накара ме да се замисля отново. Какво всъщност му показвах на това дете напоследък? Как се връщаш съсипан, уморен, без тонус от работа... Не затова преди години поисках да имам дете, а да му покажа колко хубав всъщност е светът ни, да го науча как човек може да се справя, да вижда топлината на слънцето, красотата на цветето, волността на въздуха, когато тичаш; удоволствието, когато постигаш, когато споделяш; че въпреки трудностите, човек се справя и може да го прави с усмивка на уста, просто трябва всеки ден да си поставя задачата да открива и се радва на светлото...
Плесницата, която получих, е голяма. И се радвам, че стана така. Защото дори невръстното дете сега ми помага да се наместя на пътя си и да не позволявам връщане назад...
Налага се да въведа отново корекция в поведението си, заради отклонението от това, което през последните години си казвам, че искам да съм.
Не мога да си позволя да оставя сърцето си, душата си, т.е. детето ми да остане с впечатление, че животът е наказание, че му предстои само бъхтане, работа, отдаване, изхабяване, загуби...
Не! Тая няма да стане.
Моят път е по-важен. Аз показвам. Да, това, ако не стане от едно място, ще се получи на друго!




3.
Умората всъщност е реципрочно не на работата, която сме отхвърлили през деня. А на отчаянието. Нищо не отнема толкова сили, колкото отчаянието. И нищо да не вършиш през целия ден, при положение, че си отчаян – пак си изморен.
За съжаление, хората днес ме хронично изморени. И бих казала, че това е продукт на обществата ни днес. Не се отделя достатъчно време за личността зад работника/служителя. Работата е заключена в ежедневна еднообразна монотонност. Никой не се интересува от чувствата на другия, от мнението на другия. Когато отдаваш минимум една трета от живота си на работата, съвсем естествено е да търсиш обратна връзка, да искаш да предложиш и да се дискутира предложението ти. Българският работодател уви е още на нивото – взел съм те, за да правиш това, което ти казвам, а не за да ми даваш ум... Кофти, на този принцип изпуснахме доста ценни български умове, които няма да се върнат...
Кое е хапчето срещу отчаянието?
Със сигурност не чакането, защото ние българите попрекаляваме с чакането – искаме, а не даваме, не сме сколнни да търсим решения, да бъдем толерантни в намирането на оптималния вариант и след това да работим по него, за да постигнем желаното. Ние всеки ден, сякаш чакаме Дядо Коледа да изпълни това, което искаме, отчаяни от какво?!...



Продължението – другия път ;)

23.10.10

Ти наистина ли вярваш в това?!




Да, аз наистина вярвам в доброто у хората.
Както вярвам, че споделянето ни води към по-добри постижения,
Приятно преживяни моменти дори в работата,
А не само в заведението.
Да наистина вярвам,
Че когато се съберат четирима души
И вложат най-доброто от себе си
Като всеки е отворен към изявата на най-доброто у другия,
Без да се толерира един или двама
На йерархичен принцип,
Се постига много повече,
Се върви много по-бързо напред.
Не говоря неща, в които не вярвам,
А щом ги говоря,
Значи са осмислени
И виждам път за развитие.
Не, не е трябвало да се родя преди 20 години,
Имам представа от въздуха на петилетките
И знам че просто числата не водят
До никъде,
Както и че
Дори да създадеш и опишеш правилата,
Ако е няма вярата,
Разбирането,
Не Силата,
Няма какво да помогне.
И все още си спомням от времето,
Преди почти толкова години,
Когато паднаха едни бариери,
Но други така и не се промениха
У хората,
Че най-добри постижения е
Постигнал човекът
В екип от седем...
Всъщност смятам,
Че съм се родила много по-рано
Отколкото е трябвало
И това ме радва,
Защото значи,
Че съм с мисия :)
- да обичам!

18.10.10

просто една птица в полет



А аз съм просто една птица,
която се опитва да обича
и лети.
Понякога сърцето й е твърде слабо,
за да носи мечтите й.
Понякога дори и мислите
в погледа й не се четат.
А иначе
песента в душата й е
чиста и звънка...
толкова, че да накара дори облаците да се разотидат.
Това е просто една птица
във полет
}}}

16.10.10

The Power of Human Emotions

Биографията на Gregg Braden се оказа изненадващо неочаквана. Всъщност нищо друго не може да се очаква от човек, който смесва науката, знанието на древните и познанието, което носим в себе си. Компютърен специалист. Познава Интернет от времето, когато само сме чували за него. Работил е в успяващи компании и успешно се е движел в йерархията.
Не знам какво точно го е подтикнало да направи мечтите си професия. Със сигурност е успял, защото е един от най-продаваните автори не само в Щатите, но и по света.
А на мен неговото обяснение за връзката между силата на умовете и мислите ни, устройството на света и случващото се ми допада. Още повече чувствам тази трактовка моя :) И това има своето обяснение...








останалите епизоди от интервюто

15.10.10

Като персийски танц




От две-три седмици се опитвам да се събирам... Двете половини, от самата мен. Заради странните усещания, които нахлуха преди година у мен и запокитиха духа ми във всевъзможна лутаница, субидил у мен непознати или твърде забравени чувства, отломки и половини...
Да се влюбиш е странно усещане. Обвземащо, обсебващо, отчайващо, дори разрушаващо и в същото време съграждащо, и отново изпепеляващо до без край, способно да контролира не само делничните ти бдения, но и сънищата ти, енергията в тялото и баланса на всички онези микроскопични физиологични процеси, които буквално от никъде вливат в мозъка неизчерпаеми количества допамин и серотонин, за да се чувстваш постоянно в еуфория и да си способен на всяка лудория... просто защото си влюбен...
И именно тогава мозъкът ти създава и някак делничните ангажименти и планове се рядат от само себе си, но останали назад, защото напред са други кроежи, за които дори Аристотел би завидял. И имаш хъс, и ти върви, и просто правиш нещата, някак не се ядосваш, а продължаваш, сам си, но в същото време усещаш всеки жест, копнеж и мисъл на хората около теб и някак пак всичко от само себе си нареждаш без напрягане, сякаш си виртуоз на хиляди въздушни потоци, които направляваш, за да се получи симфония, която вселената ти е изпратила да препредадеш...
И постепенно всичко започва да бледнее, толкова бързо колкото накрая си отива чувството.
И се улавяш, че отново на преден план избива амбициозността. Усмивката липсва. И някак в стремежа си да се надбягваш, да се създаваш, да се бориш, отблъскваш, да планираш, подреждаш, натрупваш... откриваш, че не именно сега, си толкова креативен, колкото си бил вчера, когато очите ти са блестели и когато усмивката ти е съблазнявала усмивката у друг...
Спираш се
и правиш равносметка.
И откриваш,
че тогава между другото си правил повече, въпреки че си поставял най-съкровенните си нужди, желания и мечти на първо място.
И откриваш, че сега когато си прецизен в плана и отмерваш часовника, всъщност продуктивността далеч не е по-висока, а дари напротив, въпреки че драпаш едва ли не със зъби и нокти и се напряташ, сякаш тегли кораб по песъчливия бряг, за да изведеш най-сетне и отдадеш на вълните
и от всичко нагоре си загърбил мечтите, кроежите, усмивката и налудничавостта, която като магнит е е притегляла погледи и желания
А сега си просто войник. Един от многото там на първия ред на фронтовата линия...
Не.
Не и отново.
...


4 юли 2010

10.10.10

Избирай внимателно!




Имали ли сте дни, когато се чувствате пределно изчерпани.
Когато сте на ръба на физическите сили и умът ви, който е в плен на тялото, отказва да работи.
Или обратното, когато въпреки физическата сила на тялото, намирате разума си слаб и беззащитен...
Едни биха казали, че това са признаци на депресия и вероятно ще са прави.
Но животът предлага хиляди ситуации и различни характери - ето защо не съм привърженик на обобщаването...


Понякога обяснението е твърде просто - човекът се нуждае от малко почивка, за да продължи да движи механизма към така и неясния ни от човешка гледна точка смисъл...
Не съм превърженик и на въпроса за смисъла на човешкия живот.
Имаме го, значи трябва да го живеем и това е.
И усилията да се чувстваме добре, си заслужават най-вече, защото както знам накрая не ни чака награда и захарно петле на клечка...


Пределът понякога настъпва и когато сме се раздали повече от необходимото.
Тогава единственият начин да постигнем баланс е не отново да се отдадем на задълженията, които и без това край нямат, а на нещата, които ни зареждат.
Условия за това се създават, това е най-лесната стъпка.
По-трудно е да се решиш да действаш, защото състоянието е като буксуване.



Понякога, за да се помогне на колата да отскочи пясъците, заради които се движи напразно, е необходима среда. Средата се определя от интересите, желанията, духа, темперамента...


Споделянето, което дава правилната среда, зарежда безусловно и не ти позволява дори в трудните моменти, които са неминуема част от живота да се чувстваш в безтегловност.


Често в делничния ни живот се налага избор между задължения и среда. А уравнението може не само да се изравни, но и да остане с положителен знак в наша полза, когато имаме част от нашата среда в дома си.


Човек се чувства истински щастлив и пълен, когато споделя живота си с човек от правилната за него среда.
Съвпаденията в комбинацията интереси, дух, разбиране, чувствителност, светоусещане и пр. се откриват трудно, но не са невъзможни.

8.10.10

Изпитвам облекчение :)




Иде ми да тръгна на път.
Ще поема по дълга пътека.
Само бутилка с вода ще си взема.
Ще тръгна на дълъг път
От себе си дано да избягам
Как не разбирам защо
Толкова нещо дълбоко ми липсва
Не него ще търся
А как да забравя.
Но знам че се лъжа
Във всеки пейзаж
Него ще виждам,
Всеки полъх само
За тези трепети мои ще ми напомня.
Как да му кажа че го обичам
Мигар възможно е
Без кожата да съм докоснала
Без аромат да усетя
Или как сърцето му бие.
Ще вървя
Докато падна безпаметна
Мисия невъзможна
Защото именно
Той ме крепи
И заради него
Целия свят ще обходя
Ако ще и боса
И рани дълбоки да получа
И хиляди милиони хора ще срещна
На хиляди странни езици
Ще проговоря
А мигар е нужно?!
Любовта я издават очите...


Не, не плача...
Излъгах
Душата ми вие
Да можех поне света да обходя...
Колко е трудно
След като себе си отново намериш
Да избягаш
Да решиш
Или себе си да задържиш...



И решавам
Себе си ще запазя
Без да те имам.
Губиш.
А аз пак съм двойно по-богата :)

6.10.10

Прихващат ме разни!

Michael Parkes


Страхувай се колкото искаш!
Мен отдавна престана да ме е страх,
Както престанах да мисля,
Дали времето ще ми стигне за всички задачи.
Спрях да броя дните, които са минали
И да отброявам години, в които ми остава да бъда.
От какво те е страх?
И нима моите думи
Могат душата твоя да вземат
Или сърцето ти да погубят.
Виж какво, даже хич и не ми пука,
Че животът ми може да секне
Без теб да прегърна,
Защото убедена съм някак
Моят път е и твой
И някъде там продължава,
Където птиците
тихо нашепват
Своите сънища кротки...
Не позна ли?
Не нося графитена пика,
Аз дори нямам ръце,
Няма как да получа
Халка
И не мога халка да ти дам...
Само полетът с тебе ме блазни.
Ако можеш ме спри.
Но едва ли.
Чувам как и твоето сърце шумно тупти
Кислород съм за теб
Това да ти е ясно!
:)

3.10.10

Вятърко мой ;)



Чувствам си душата ограбена.
Трябва не с вятъра да се рея,
а срещу него да стоя.
Как е да си говориш с вятъра,
а не с него в синхрон да звучиш?!...
Всъщност, сигурна съм, че ще се разберем.
И пак с него по пътя ще продължим.
Разликата е,
че този път по-бързо заедно ще се устремим.
Какво е да тичаш наравно с вятъра?!
Харесва ми,
Дори само мисълта,
Струята въздух да облива лицето ми.
Аз съм тази,
Която вятъра
прави!
:)

2.10.10

Бележка не за деца



Представете си...
Бял фон. Възможно най-белия и чист. Толкова силен, че светлината от прожекторите, отразена от него почти ви заслепява. Но светлината е топла.


Към краищата на фона виждате полукръг на лека сянка, която върви към вас и обхваща останалите 4 стени. Този лек загадъчен сумрак ви създава чувство на хлад и спокойствие.


В средата на кръга от светлина виждате женска фигура. Но лъчите не осветяват напълно тялото й, свелината е във фона, а тялото се вижда като силует с едва загатнати цветове.


Жената е седнала на пода. Свила е краката си в коленете, като десният е поставен перпендикулярно на пода, а другият е легнал настрани към вас. С лявата си ръка жената е подпряла тялото си, дясната е вдигнала нагоре.


Виждате безумно дълги крака, прасци и бедра, съвършено оформени, с най-изящната извивка при талията на гърба. И кожа като абоносово дърво, опъната и еластична, по която се опитват да се огледат палави зайчета светлина.
Главата е леко отментата назад. С тънка дълга шия и профил като на Иман. Косата е в кок.


Нослето сочи леко нагоре. А устните са плътните, широки и големи, леко полуотворени, влажни и набънали, сякаш милион микроскопични мравчици избутват кожата навън и карат устните да тръпнат. Могат да разстопят кубче лед без да е успяло дори да ги докосне.
С дясната ръко от високо към устата си тя държи една череша. Сочна голяма, почти колкото дребен орех, не напълно узряла. Череша, която всеки момент ще се пръсте на хиляди капчици, но в същото време кожата й, която е достатъчно здрава задържа силата им и я предава като лъскавина и блясък. Червена череша с пръсчици жълто, която почти докосва устните...


Изморих ли ви? ;) Сигурно, да :)


Сега

Ако сте жена,
представете си
как десетки сини пеперуди с черни фини елементи към върховете, кацат на тялото. Сега тя сте вие. Усещате нежните докосвания и въздуха, раздвижен от крилата на сините пеперуди. Изпитвате чувство на хлад и спокойствие и тръпки, сякаш всяка клетка на кожата ви е отделен организъм, готов да се отдаде на пеперудените докосвания...


Ако сте мъж
Представете си как сте вода. Разпръсната по тялото на хиляди капчици. Капчиците се спускат по тази опъната, кадифена и еластична кожа и се събират в едно, някъде посредата на корема, около пъпа, така сякаш някой със сламка притегля дори най-скритите капчици зад раменете, толкова силно, че те се превръщат в сила...



Стига толкова. Другото е от вас ;)
Лека нощ и приятни сънища ;)

25.9.10

Сънища сънувам



Бих разделила сънищата на няколко групи.
1. Сънища, които сънуваме, когато сме напрегнати, намираме се под някакъв стрес. Сънища, които забравяме и се събуждаме само с усещането, че ги имало.
2. Сънища, които изваждат на показ най-скритите ни и непризнати страхове. Сънища кошмари, които помним. Ужасяват ни. Които ни показват, всъщност, истината. Стига да успеем да ги разкодираме.
3. Сънища – ужаси, плод на забравени психо-травми.
4. Сънища знаци.
5. Сънища, в които пътуваме.
6. Сънища с привкус на бъдеще.
7. Сънища неясно минало.
8. Сънища с отворени очи.



1.+0.
Напоследък сънувам много от първата група сънища. Очевидно, преди съзнанието ми да стигне до извода, че се намира в напрегнат период, подсъзнанието ми вече е свършило цялата работа. Нямам намерение да правя дисекция на съня. И да го разглеждам като материално явление във фази, произход и времетраене...
Просто ще извеждам свои наблюдения върху съня. Предполагам всеки има своите. А тълкуването на съня никога не е било еднозначно. В него има доза магия, която ние хората не разбираме...
От месец може би сънувам много. Не пропускам нощ. Разбирам, че сънят ми е крехък. Че тялото ми не получава необходимата му почивка. От това умът ми допълнително се измъчва и се превръщам в напрегната струна без звук... Не помня сънищата. При събуждане знам само, че съм сънувала. Повече ме безпокои фактът, че съм разтревожена без преди това да съм разбрала..., че се отдалечавам от себе си...
Още повече, че от години не бях сънувала...



2.
Преди време. Преди седем години след трагично събитие през нощта сънувах кошмар. Помня как с малкото сили, които бяха останали в изтормозената ми душа, преди да тръшна вратата на Бог Го помолих да се смили над мен и повече не сънувам...
И не сънувах...



4.
И не сънувах през всичките тези години. Освен веднъж, когато сестра ми в сън-знак бе до мен и разговаряхме така, както преди, ядейки нещо като катък...
Естествено, събудих се.
Знаех, че сънят е знак. Знак за нещо. Но не можех да го разтълкувам.
След време разбрах, че калцият в организма ми е под допустимите референтни граници. И това някак ми беше достатъчно...


Имали ли сте такива сънища знаци? В съня си чрез образ да получавате познание за нещо, което ще е полезно да сторите за себе си или друг? Факт, истина, която може би отново съзнанието ни не улавя, но подсъзнанието е разчело импулсите на тялото или на случващото се...
Сънищата са невероятно богатство да опознаем себе си. Помагат ни да решим важни ребуси, пред които сме изправени в живота. Понякога имам чувството, че ни показват много повече от света, който виждаме с очите си и чувстваме физически през деня... Нямам предвид за живот в съня, а за допълнението, което ни дава съня в живота...



3.
Имам текст в блога, в който описвам как някои сънища ни разкриват случки от миналото, които сме забравили, най-вече от ранното ни детство, но които са гравирали същността ни и определят поведението ни... Този сън описах в Облаци. Сюжетът му се оказа спомен от живота ми, когато съм изпитала силен ужас и съм заключила дълбоко в себе си. Не мисля, че трябва да подминаваме сънищата си просто така...
Ако си бил изгубен. Ще сънуваш, че си изгубен. Когато си бил малтретиран, травмата ще те навестява, когато съзнанието ти е най-беззащитно и спи.



20.9.10

Всеки ден ще прохождам




Всъщност откривам, че страшно много обичам живота.
Дори с неговите неприятни несъвършенства.
Само за малката радост, която ми даряват нечии бляскави очи.
Душата ми сега е доста изморена.
Оставих я скитница цяла година.
Сега горката се е прибрала и милее само за малко повечко сън,
За да върне живота във вените си...
Душата има ли вени?
Не знам.
Има всичко това, което й сложа.
И косите й бели
И снагата и кръшна.
Събужда се като малко бебе
Готово отново да прохожда.
И утре трябва отново очи да отворя
И жадни устни отново от тази жива вода да отпия!...




П.П. Забелязали ли сте, че някой път, пишейки ви рисувам.
Ето го моя ритъм
На сърцето.
Не ви трябва кардиограма
Нито писец.
Просто слушайте
Тишината!



П.П.2. И простете ми малките грешки,
Когато танцувам
Е в транс
И не виждам ръцете,
Нито буквите,
Нито белия лист.
Просто редя
Думи след думи,
Изписвайки
Моята сърдечна аритмия
В синхрон с мистичния танц...
Ако спра да пиша.
Значи съм се предала.
По-лошо,
Значи ме няма
И съм умряла...
;-(



Лека нощ, слънца мои :)


18.9.10

По хиляди начини казвам едно и също





Животът ме поглъща. Все повече ме поема във водовъртежа на задълженията и отговорностите. Някъде там в мен отново се е събудил ловецът, който е решил, че безжалостно ще следва своята плячка.
Но ловецът никога не върви сам.
Следва го. Втора фигура.
Която пази гърба му от кръвожадния дивеч, който разчита на съсредоточността му в жертвата и забравя за себе си.
В живота нямаме право на човек-сянка.

...

В последните дни усещам как пепепудата в мен не иска да се предаде и не оставя водното конче постоянно да я води и да изземва живота й.
Събудих се от сън, в който отново бях потъмнила косите си – точно така, както най-много се харесвам, но съм принудена от възрастта да отстъпя... Брюнетката в мен е мечтателката. Тази, по-светлата, е продуктът на социума...


Но въпреки боядисването в съня си откривам, че корените ми са оставали ванилово-златни...


...


Като хибрид съм – през деня съм водно конче с устрема на дракона, през нощта съм пеперуда, за която всяка муза би мечтала...


...


В живота нямаме право на човек-сянка.
Ловецът в нас ще трябва да се съюзи и да играе една роля с тази своя половина, която го брани. Ако не съхрани сърцето си... всъщност водачът просто бива изяден...
А сянката?! Нея без водача я няма.


...

От огъня трябва да се роди най-красивата птица... :)




Важното е да има за какво сърцето ти да тупти! Понякога се налага духът да се пребори, за да прокара пътека, по която душата отново да може да танцува своя танц...

12.9.10

Триъгълник



...първи ъгъл...
Амбицията се опитва да убие... Егото. Сякаш се е вкопчила в него и го души все по-безжалостно. Силите му остават все по-малко. И колкото повече не му остава дъх, толкова губи собствения си лик.
Егото обаче не се предава. И дърпа Амбиция за ръкава.
А само, ако бяха едно тяло в една дреха!
Какво би се получило?
Най-силният танц да бъдеш!


...втори ъгъл...
Егото е впрегнало тежко Амбиция.
Доволно е, сякаш е укротило Хала от Долната земя.
Халата отдавна е загубила пламъка си.
И хлипа тежко, заради повода, който се е впил в устата й и е разкървавил челюстите й.
Егото не го интересува, че Амбиция умира.
А тя умира не защото не иска да живее,
А защото няма сили за това.


...трети ъгъл...
Егото се появило така,
както се е родила вселената...
- Никой не знае как точно от нищото е избухнала материята, нали?!
Едно е ясно.
Егото пътува от далече.
Облечено е във фина зелена туника
И се опитва да танцува
Като самодива,
Която примамва момците.
Егото било щастливо.
Не заради момците.
А просто защото му се танцувало.
И в танца си, сякаш целувало нищото.
От целувката се материализирала
Амбиция.
Танцуват.
Във вихара са двама
Вкопчени в едно :)
Красиво е.
И изпълващо.
Дори завладяващо...

.
Триъгълникът е една фигура...

10.9.10

Баланс извън физическите закони и не съвсем...





Благодаря на Jackie...
Не се познаваме с Jackie. Трудно ми е да я представя. Тъй като нейният образ в мен все още е непълен. Със сигурност мога да кажа, че всеки път, когато чета стиховете й, отлитам в други светове и от това пътуване ставам по-богата, което вече категорично ме свързва с нея. Защото когато си намерил една нишка към душата, всички пътища водят към образуване на мрежа, в която тя да може да танцува.
От време на време надничам и в другия блог на Jackie, тъй като там се пренасям в материалния свят на приказни образи, с каквито обичах да общувам като дете, а това е част от мен и ме изгражда цялостно както древна мозайка...
Въпреки че с Jackie не се познаваме, чувствам, че имаме много допирни близки възприятия... И връзката ни много прилича на две протегнати ръце в синьо с купести тук-там облаци като кадър от картина на Michael Parkes, когото тя ми посочи...



Michael Parkes е художник magical realist. Стилът логично art fantasy. Срещам и понятието imaginary realism. Завършил е Университета на Канзас. Установил се е в Испания, което може би е моделирало нюанса с привкус на испанска естетика в картините му. Или обратното, познал е в Испания част от себе си...


Картините му ме привлякоха с приказното, първоначално. С лекото напомняне за Дали. Но това, което ме грабна и ме спечели е приказният реализъм на Michael Parkes. Образите, сюжетите, надскачащи физическите закони, но не съвсем... Защото в жонглирането върху въжения обръч пред погледа на очакващо дете, сякаш разпознаваш себе си в играта на живота и умението да запазиж баланса не само в собственото си движение, а в цялостната картина на живота...


Тази картина няма да я приложа.
Очевидно въженият обръч и запазването на баланса върху него е „марков” белег.


Избрах друга, в която водещият хармонизиращ елемент е красотата, което смятам е по-присъщо на моята същност... Вярвам, че всеки може да намери в картините на художника скулптор литограф своя елемент в живота...



Предоставям линкове към сайтове с Michael Parkes, които водят до биографията му и галерии с картини...



По картините може да се говори много. Струва ми се излишно е да хабя редове. Ще си запазя възможността като се видим на чаша капучино или чай да споделяме спонтанно впечатления :)



Сложих мои наименования на картините, не са на автора – просто изписах това, което чувствам, когато ги гледам...



водно конче




the road





fear





balance





love





leadmelove




В света на Michael Parkes
Галерия

5.9.10

Лесно е!



Можеш ли да повярваш?!
Колко много те обичам.
Смяташ, че е невъзможно...
Понякога и аз не мога да повярвам,
Че е възможно...
Но само това,
Че те обичам,
Ми дава криле
И отново ме връща към себе си...
Дали просто не обичам себе си,
Като се оглеждам в твоите очи?!...
Всъщност, не ги виждам!
Само се опитвам
Да шепна в ухото ти
Колко те обичам.
И съм сигурна,
Че ме чуваш...
Достатъчно е само да се протегнеш
И да ме докоснеш,
За да се увериш...
Че просто те обичам!

2.9.10

Само безброй имена...





Хиляди пъти прелиствах в съзнанието си прекрасни женски имена и търсех подходящото за моята дъщеря. Как да я нарека? Гергана на сестра ми, която загубих и ужасно ми липсва... Или Мария – заради всички неизречени молитви да я имам... Анастасия – заради обещаното и разкъсващата ме болка... Елисавета – защото ще й отива и името й ще е мелодия... Анна – заради далечните корени и красотата двама души да се обичат... Или Ралица – защото обичам това име и си представям свободата като ширнало се зелено поле, осеяно с цветя, и лек вятър, палаво впуснал се в нисък полет, изпълнен с нежност към цялата тази безпределна шир ...



Нямам дъщеря. С имената ще назовавам любовта, която...



11 май 2009



Днес, сякаш нищо не се е променило... Само ще добавя и името Калина. Защото си я представям момиче с дълги къдрави коси до кръста и буен нрав, какъвто отива на Калина... Или е в далечните ми представи за нея... Момиче, което ще е способно да оседлае кон и да язди ден и нощ, за да стигне любовта сутрин призори, когато светът влажен поглъща всяко очертание на формата на капчиците роса по тревата...
Дори виждам картината... В присъствие на лила и оранж... И червено, някъде дълбоко в сърцето... И мога да усетя влагата на тревата и стръковете й, едновременно притеглящи и отблъскващи ме със своята свежест...
Туп-туп, туп-туп.
Чувам сърцето й.
Или е моето?!

22.8.10

За изневярата чистосърдечно




Вече не я отричам така категорично нея изневярата. За себе си.
Всеки има своята представа за изневяра и за норми на правилно и не във връзката си. Несъмнено дори, когато страстта е била бурна, любовта силна в началото на връзката, с годините емоциите да отслабнат и да се появи желанието за изпитване на онова... вълшебно чувство, което се разлива по тялото при допир с друга кожа с тяло, което вълнува, за досег до очите, в които потъваш...

Няма да се впускам в търсене на причините защо хората изневеряват. Всеки има своите. Както и всеки има своята представа за връзка, стабилност и територия до която другия макар и любим може да стигне... Още повече всяка двойка изгражда и своите правила, гласно или негласно, за поведението, отношението един към друг, дори за това дали допуска изневярата и да определи формата на понятието изневяра за двамата...

Аз съм от хората, които разбират изневярата. Отдавна. От началото на двадесетте си години. Дори я допускат. Но за другите, не и за себе си. Животът обаче не е просто една права линия, който тече по прост сценарий, който ти определяш. Дори когато имаш представа за собствените си норми, усещания и правила.


Изневярата я изключих преди години.
Не защото така е морално. Само. Знаем, че хората най-колебливо се придържат към граници, които са общоприети...
Изключих я, защото не ми харесва. И от изневерята самата аз не се чувствам добре. Изневярата такава, каквато я познавам от опита си, просто ми показва, че нещо не е наред с връзката, с отношението между, как да го нарека, основния партньор и мен, още повече в мен... да се преобърна отвътре си... Защото просто едното не може да запълни другото, защото когато се е скъсало едното не можеш да го поддържаш... просто така... Изпитваш едно особено чувство, не точно угризение, не точно вина... А аз просто искам нещата да са истински.


А за другите я приемам – колко странно нали?! – защото разбирам, че физическото понякога надделява, че желанието за още, дори когато обичаш понякога е по-силно, защото сме алчни, защото се отдаваме на тленното, защото страстта с времето утихва, а тя е която дава силен стимул за живот понякога. Защото просто чувствата посивяват и се губят и копнееш за нови, а това за човека е толкова нормално, да не спира да се движи и търси, да задоволява собственото си его или желание за живот...


Има и друга причина да изключа изневярата за себе си. И тя е общо приета, нормална и човешка... Защото е трудно да предадеш Човека, с когото си. Да предадеш това, че си му се врякъл, за това, че си му обещал да си негов, да предадеш доверието, да предадеш приятелството му, да предадеш него, да предадеш нещо, за което си мечтал, нещо за което си се борил или дори изисквал, да предадеш себе си...


Истината е, че времето, колкото може да даде на една връзка между двама души, толкова може и да им отнеме. Особено, когато е изградена само на страстта и тялото. Времето е безжалостно и дори може да подяжда устоите на една връзка, когато е изградена на силно влюбване в началото. И като бурно море може да разблъска и връзката, която е изградена на основата на приятелството...


Казват, че най-устойчиви са връзките, които започват с бурна страст, почти животинско привличане, безумно влюбване един в друг, създаване на привързаност, приятелство, споделяне и връщане към силни моменти, които да скрепяват връзката и подсилят емоциите като ново общо емоционално преживяване... Като двойка лияни, които от корените се вплитат един в друг и вървят нагоре, продължавайки да се вплитат, въпреки на и според влиянията и трудностите, идващи от околната среда. Могат да правят завои, могат да се отклоняват, но дали в едната или другата посока все са заедно и продължават сплетени нагоре...
Но това не го знам. Нямам този опит. Блажени са тези, които го имат...


А и има нещо друго. Всяка двойка сама определя правилата си. Определя това, което държи и споява връзката по между им – за някои това е доверието, за други приятелството, за трети тялото, емоцията, любовта, семейството, децата, постигнатото, изграденото, домът, икономическите интереси, престижът... – списъкът е дълъг.
Всяка двойка определя допустимото и недопустимото за себе си, гласно или негласно според периметъра и разбиранията на всеки партньор за представа на необходимо лично простраство и пространство в живота, което да споделя с теб... Това събира двама души. И всъщност съвпадението на тези представи правят най-силните, продължителни връзки. Придържането към основното правило запазва връзка, а малките нарушения извън правилата, дори когато понякога са болезнени, не разпадат връзката... Но правилата трябва да са първоисконни и за двете личности поотделно. И да съвпадат. А животът е такъв, че често подлага и собствената ни ценностна система на изпитание, че в живота ни се променяме и можем да променим ценността...


И така аз за себе си изключих категоричното отхвърляне на изневярата.


Защото приех друга истина и за себе си, а аз съм човек, нали и за мен и за моята връзка важат всички онези особености, които времето прави с нас, партньорите ни и връзките ни...
Приех мисълта, че много по-важно е не всъщност да не изневериш на другия, а да не изневериш на себе си!



Понякога хората сме много... смешни, в добрия смисъл на думата, в душевните си терзания, през които преминават, нали, а аз съм цар на подобни... :)
Защото след толкова години и след толкова месеци мислене и след толкова извивания на душата ми, стигнах до едно изречение, което мъжът ми произнесе толкова лесно в началото на връзката ни...
„Ако изневеря, ще ти кажа. (Разбирам, всичко между нас ще е приключило. Приемам казаното. Споделям твърдението и съм съгласна, колкото и да ми пари под лъжичката :) ) Никой от нас, включително и ти, не може да гарантира, че в бъдеще няма да се срещне с друг, човек с който ще се чувства по-добре...”
И щастлив
:)

18.8.10

Трепети

За първи път видях този клип в профила на Мария във FB. Изгледах го, откъсвайки се от реалността и съпреживявайки всяка наносекунда. Толкова точно съдържанието му ми легна тогава на душевното състояние. Вълшебни моменти на щастлива еуфория...
Естествено споделих го, в профила си. Не си спомням точно отзвукът, който се получи, но не беше това, което очаквах... Всъщност кой очаква от жена в зряла възраст да й тупка толкова силно сърцето на тема любов... И аз самата май не го очаквах :)



След 6-8 месеца видях пуснат същият клип от едно голямо вече русо момиче пак там, което приемам за скъпо, също Мария :). Едно от малкото жизнерадостни създания, които съм срещала в този живот, което не пести усмивката си и е запазило детската си чистота, въпреки трудностите, с които животът го черпи... и което не знайно защо, според мен, се асоциира със змиите, докато не ми обясни и се оказа всъщност детска закачка, останала да диша години наред...



Бях се замислила и решила да го публикувам и тук в блога си...
Но човек, който имам за себе си за близък, ме „изпревари”, споделяйки го в профила си на социалната мрежа. Реших да изчакам малко, просто, за да не е така прясно повторението :)
А после се оказа, че получих най-хубавия подарък за края на отпуската си... :) А повторението се беше повторило...







Защо така ми въздейства? Освен че бях на тази вълна...
Еми, мога да кажа, че съм експерт в тези трепетни чувства. От детските си години. Но с малко друга отсянка и край, за разлика от сюжета вклипа... :) Може би съм споменала, че съм се чувствала малко различно дете... И причината беше ръстът ми. Още във втори-трети клас бях по-висока от останалите деца с две глави. Съучениците ми започнаха да ме настигат едва в 8 клас. Достатъчно време, за да се чувстваш като грозното патенце. И много голяма, и стара. Стара, бях в трети клас, и в седми. Как да те възприемат момчетата ти връстници, дори в периода, когато бяхме големи и да си имаш гадже беше в реда на нещата?! Та бях майстор в несподеленото влюбване. Но и двете момчета си заслужаваха и си ги носех дълги години в сърцето... Мисля, че мислите особено за първото ме топлят и до ден днешен :) Едва ли се забравят първите трепети на сърцето... А аз така и си останах висока жена. Която уви не се притеснява да се качи на достатъчно високи подметки ;) И днес иска да каже – не изпускайте трепетите, които животът ви поднася, защото със сигурност поднася такива, но първо очите трябва да са някак отворени и после иска се малко кураж, нали?!...



Публикувам и втори клип, който в същия период ми въздейства силно и първо припомни същите влюбени трепети и който до ден днешен ми стои като представяне в друга социална говорилня ;)
Днес и двата клипа не предизвикват у мен същия синтез на ендрофини, но са ми скъп спомен... за трепетите и полетите миналото лято, до...



Освен това всеки път ми навяват мисли и за Мария, защото и втория клип взех от нея.
Мария, която се каня да видя от толкова дълго и при която отсядам наум от време на време на приятно събеседване на чаша чай с дъх на ябълка, канела и мед в градина гъсто постлана от зелена морава, върху която денят е изтръскал куп лилави теменужки от престилка...






Питам се каква визия би ме развълнувала понастоящем... Трябва да потърся в мрежата. Но със сигурност я нося във въображението си сега като движение в кадри или анимация и много наподобява на рисунката в профила ми тук, но съставена от две фигури движещи се и всплитащи се в цветове, птици, растения и корени...


15.8.10

Танцувания на душата - За Ели и нейното приказно пътуване



Споменавала ли съм, че последните години чета трудно. Може би защото работата ми е свързана с постоянно четене или защото в детските и младежки години съм прочела тонове книги... А аз обичам художествената литература...
Причината е, че съм се превърнала в изключително взискателен читател. Книгата не може така лесно да ме откъсне от оскъдното време за мечтаене, да ме обсеби, за да й принадлежа няколко часа или денонощие, така както беше способна преди петнадесетина години...
И в същото време ми липсва.
Преди година – срам – взех „Яж, моли се и обичай” на Елизабет Гилбърт. Оставила белег в толкова много хора. Със смислено и струващо си послание. Но мен не успя да ме отвлече...
Може би, ако я бях прочела преди две години, щях да й принадлежа. Ако я бях прочела преди година и четири месеца щеше да улучи сърцето ми. Но след това... Пътят на авторката някак ми е познат, макар и изминат по свой собствен сюжет...
Остана ми единствено любопитството към медитацията, която през април на операционната маса си казах, че трябва да овладея...
Дори и в този бестселър за възраждането на духа откривам толкова прагматичност и суетност около материалното... Нещо така много ми липсва...


Но не за тази книга искам да говорим.
А за „Приказки за едно пътуване към себе си” на Ели, Елена Любенова, която ми донесе отново не зрънце, а букет от откъснати сияния на душата... на нейната и на моята...
Нямах представа какво да очаквам от страниците на синята книжка със сърцата.
Преди да отворя книга съзнанието ми е бяло и чисто, отворено за думите, които умът ми ще поеме...
И затвърждавам впечатлението от пета страница в началото на шеста, че това е моята книга. Тази, за която съм копняла поне от петнадесет години... Тази, която съм търсила да остави следа в мен...
В редовете в началото откривам богат и изразителен език, който уви е толкова важен, за човек поглъщаш тонове листове... Аз чета за удоволствие, за да може душата ми да се надлаждава на думите и съчетанията им и Ели ме покорява веднага. Рядкост са авторите, притежаващи богатство на изказа, съдържателност на думите, многочисленост на лексиката и гъвкавост на изречението...
Стигам до 7 страница. И започвам да плача.
Спирам.
Продължавам да чета. Осма страница. И пак се разплаквам.
На 9-та. Спирам. Просто защото на плажа е някак неуместно да плачеш и да събираш озадачените погледи на околните – вижте жената с големите слънчеви очила, която не влиза в морето, плаче... А и ми трябва по-голяма времева пауза, за да може душата ми да се съчетае с прочетеното, да се върне към усещанията и да ги съпреживее отново. Трябва ми време, за да се успокоя и отново да продължа да поемам жадна дума след дума...
Следват страници, в които Ели ми дава малко почивка. В които намирам някои общи неща и от битовия житейски опит, които всеки път ме изпъват като пренатегната струна...
На 17-та пак плача и спирам.
На 33-та отново.
Така до 63-та, откъдето просто спирам да забелязвам номерата на страниците и приемам, че книгата все пак ще свърши, колкото и пестеливо да я чета, колкото и дълбоко да я поглъщам...
Поглъщам жадно. Не, не е точно казано, защото докато чета просто ме няма. Духът ми е извън моето материално тяло и се носи някъде над мен, над вълните и безцеремонно се съвъкуплява с прочетеното...
И изживяванията са мои, и трепетите, и философията, и посланието... Всичко в тази книга е сякаш аурата на собствената ми душа...
И отново се възвръща способността да запомням до коя страница, на кой ред съм стигнала последния път...
Безмислено ми се вижда да пиша повече.
Ели, благодаря ти!
Докосна най-съкровената ми изначална част от мен, тази ядка, заради която ме има и съществувам.


Само ще споделя, че още в първите страници незнайно защо в мен изплува сцена от филм за войната, за блокадата на Петербург през Втората световна война – на семейство с момиче, което беше на моята възраст, някъде около 12, в дните на глад, когато липсва дори черният хляб, донесоха буца захар. Момичето си отчупи парченце. Посмука го. И след минути го върна на масата, за да има за после, за да има за дълго...


Не знам в каква война е била моята душа. Помня някои сражения. Загуби и победи. Вероятно е и била в блокада... Гладна, изтощена, линееща и губеща се...


Намерих още една своя сродна душа. Засега с теб, имам две :) И това ме прави безпределно богата! А моето възраждане най-ценното събитие в моя живот, защото без него нямаше да имам силите да намирам сродни души...
Преживях невероятна душевна морска почивка.
А книгата поставям там до Библията. Това място беше свободно твърде дълго време.
Благодаря ти, Ели, за възможността да усетя себе си отново така пълнокръвна и изпълващо дълбока...



П.С.
И, Ели, държа си на автографа. Не е важно, че ръката ти няма да изпише знаците върху хартията на книга у мен. За душите тези неща не са от значение, нали?! За мен ще е ценно моята душа да има своето изречение от твоята...

7.8.10

Страх! Страх! Страх!



Страх! Страх! Страх!
Движи се над мен като огромен змей.
Не хала. Дракон. Или динозавър.
Няма значение.
Сама съм го хванала с връзчица за шията.
И го държа
Примряла от трепет да не би да я изпусна,
Сякаш става въпрос за най-забележителния балон.
Страх. Страх. Страх.
Същият този, който ни спира да кажем на някого обичам те,
Същият този, който ни спира да приемем нечие обичам те,
Същият, този който ни съкрущава още преди изпит,
Или ни изпива на поредния нов проект на работното място.
Страх.
Колко голям може да е страхът ни?!
Дали е голям колкото ужасени са очите ни.
Или колкото може да бъде голямо сърцето ни.
Страх.

Тези, които са ме усетили по-близо
Знаят колко голям е страхът ми от шофирането.
Не защото не се справям с колата,
Напротив аз съм й добър слушател,
Не дори, защото не си прощавам незначителните грешки, без които особено в началото не може,
Странно след паузата от десет години дори вливането в движението не ме влудява...
В страха си разбирам отново моята същност,
Заключен пътешественик, обременен с кармата постоянно да се бори с демоните в себе си, наречени страх...

Преди два дни се събудих сутринта и тръгнах с молитва.
Не забравих да се моля из целия път, Господ да бъде така милостив,
Да запази семейството ми и мен,
Защото аз ще шофирам
И вече няма връщане назад.

Днес на пътя отново си припомних за Него
И тихом редях ред след ред,
Все един и същи.
И защото Бог ме обича,
Ми изпрати по пътя най-тежкия дъжд,
Замъгли стъклото ми,
Наводни пътя ми,
На същата тази магистрала,
На която без жалост бебразсъдни люде,
Просто не спазваха правилата...

А аз Му благодарих за доверението,
С което ме дарява,
За урока, който ми показва,
За истината, която нося в себе си,
За това, че ме обича,
Като ми доказва,
Че ще се справя.
Но и не съвсем.
Също като всяко Божие остроумие,
Малко преди пребиране,
На зелено колата изгасна два пъти,
Сякаш за да ми напомни,
Че Неговият подарък,
Никога не е случаен
И имам много да уча,
А пътят е път
И не търпи отпускане, шега или игра...

Страх.
130 километра са зад гърба ми.
Детето заспа.
А аз си предствям необятните полета от рапица,
Които искам да му покажа...
Имам още много да го боря,
Него, Дракона, който държа над мен за тъничка връзка...

2.8.10

Мама е във ваканция!



Мама е във ваканция!
Моля, не я закачайте.
Имам и рожден ден.
Така че тя си е само моя,
Моя!
Утре ще има много гушкания, нали?!
Обичам те!



 * * *
Не целя да събирам сърца,
Искам само моето да е цяло,
Да бие силно, сякаш отново изпитва
Свежестта на гората.
Не искам просто да пътувам,
Защото летя
И мога да се стрелвам всеки път
Към земята, когато реша.
Искам просто да дишам въздуха, който е мой,
Ръцете ми да създават и милват,
Да обичам,
И не държа,
Толкава силно да бъда обичана.
Нека да има само чифт детски очи,
На които света да показвам.
Няма полет, няма радост, няма и стон,
Без да взема твоята шепа в моята длан.
Бягай напред дете,
След тебе съм аз
И поглед няма да отклоня
Теб да следя
И света отново за теб да пресъздам!
мама

23.7.10

Релакс визуализация

*
                                          

Болят ме очите.
Опитва се и главата да ме боли.
И вратът.
Спирам.
Петнадесет часа е.
Краят на работната седмица.
Изключвам се.


Напоследък си спомням образ странно формирал се пред очите ми точно преди година. Седя на веранда. На дървена къща. Високо в планината. Седнала съм на някакъв остарял, но стабилен стол. На маса, чийто дървен цвят отдавна е потъмнял.
Странно, но тогава се виждах в сянка. Дебела и хладна. Изпълваща със свежест.
И картината по-скоро беше сивкаво сива :)


През живота си съм виждала няколко подобни картини. От дете. Които съзнавам, че са плод на въображението ми. Но и не съвсем. Защото сякаш съм била на мястото, което изплува в съзнанието ми. Или сякаш виждам през нечии чужди очи. Толкова материално е усещането. И живо. И поглъщащо.
Особеното е, че тези картини винаги са сивкави. Също като образа на тази планинска самотна къща.
Също като повечето сънища.


Сега съм в същата стая като преди година.
Може би съм не повече изморена от тогава.
Но тогава бях заредена с най-силното гориво, което може да поддържа духа на човек.
А сега е различно.
Може би съм със стъпка напред.
Защото този път съм започнала да си вярвам.


Днес само се моля.
Да продължавам все така да пазя чувството.
И може би ще успея.
Станала съм оптимист.
Вероятно ми предстои ново стъпало.
Няма начин.
Житейският ни път е като стълбица.
Можеш да стоиш на едно място.
Но по-интересно е да се изкачваш нагоре, за да се разкриват пред очите ти нови светове.
Вярно, че се получава понякога стъпка назад.
Но кой би казал, че тангото не е красив танц?!


А дървената къща?!
От няколко дни изпълвам картината с цветове.
Пред очите ми е най-прекрасното зелено, на дъхава и влажна трева.
Ако наостриш уши, се чува жуженето на пчелите.
Някъде над главата ми в най-дълбоката синева кръжи сокол.
Виждали ли сте сокол? Как лети?
Прекрасно е!
Ако искам мога да летя в него и да се наслаждавам на гледката долу с неговите очи.


Имам градина.
Изпъстрена е с цветя с розово-червени цветове. Всякакви видове. Не само показали чашки над  земята. А и висящи. От храсти. Дървета. Като лабиринт, в който искаш да се изгубиш и да дишаш със силата на стеблата, листата им...


Може би някъде ромоли поток.
Още не знам. Не съм сигурна, че го има.
Нали картината е в процес на изграждане...


Забравих да спомена.
Че от преди година скрито от погледа
имам делтапланер.
Не този път е парапланер.
С цветовете на дъгата.
Достатъчно е да реша.
И се спускам.
там между билата
на Южните Карпати.
Уаууу!!!
Само как зарежда срещата с бръснещия въздух...
А адреналинът?!
Адреналинът е само мой :)
Туп-туп, туп-туп




*  Смених снимката. Преди година в желанието си да бъда до един човек в момент на релакс-медитация-визуализация "видях" картина, която изненадващо много наподобява тази (припокрива я в едно 90%), макар и в текста да става дума за друга "визия". .

19.7.10

Розова приказка




- Жадна съм! – казала Розата.
Не помнела от кога растяла на този хълм. Дните й минавали в радост към слънцето, което давало сила на стеблото й и тя можела да кърши снага нагоре към лъчите му.
- Жадна съм! – повторила Розата, а листенцата й трепетно отговаряли на вятъра,шепнещ й истории за цветя.
- Толкова съм жадна! – притворила пъпки Розата...
И тъкмо, когато сподавила пъпките си към земята, минаващ пътник, прехласнал се по цветовете й, я полял...
Розата отново поела дъх и се отблагодарила на пътника с красотата на цветовете си.


Често идвал пътникът и я поливал. А Розата все така продължавала да се наслаждава на слънцето. И кокетно да отговаря на закачките на вятъра и неговите небивали истории.


Един път до Розата спрял млад мъж, запленен от прелестта й. Жаден той полял храста, нареждайки мили думи за цветовете му.
Не се стърпял човекът и на другия ден отново дошъл.
Поливал. И нареждал, не думи, а бисери.
А листчетата на храста светливо отразявали гласа му.
Цветовете на Розата се напълнили с най-живителни сокове. Станали още по-нежни, искрящи и ярки. Вече никой не можел да откъсне очи от нея. А тя всеки път дарявала своя Човек с най-благоуханния си и прекрасен аромат.
Веднъж Човекът й предложил, за да може да се грижи за нея, да я пренесе у дома си. Розата не можела да откаже. Розите не отказват, особено когато са влюбени.
И така човекът я пресадил до верандата на дома си.
Всеки ден я поливал, грижел се за нея и й редял прекрасни думи.
Но Розата залиняла. И нито растяла така буйно както преди, нито можела да пълни цветовете си така сочно, нито раздавала така аромата си...
Затъгувал човекът. И решил.
Намерил прекрасно място. На хълм. Целодневно облян от слънчева светлина. С бъбрив поток наблизо. И два кичести бора, точно там на най-високото.
Отново пресадил Розата.
Но тръгвайки си, не могъл да се сбогува.
А останал, прегърнал основите на стъблото й, така цяла нощ.
На сутринта започнал...
И съградил нова къща.
Пред къщата му растяла най-кичестатата, богата и уханна Роза, коята някой можел да види...
А той бил най-щастливият човек. Най-младият човек...

11.7.10

Болката в мен



Съвсем случайно открих, нека да бъде преоткрих или разбрах, произхода или първопричината за болката. Странно ми е, защото това дублира нещо, което съм чувала в източната философия, за грубо казано, причините за разболяването.
Съжалявам, че сутрин в неделя занимавам с тази тематика, но също така знам, че има хора, чийто живот е придружен от болката. Говоря за хроничната болка. Тази, чиято поява често не можем да обясним или отдаваме като резултат от възрастта по нашите западни популярни разбирания.
Прозрението/същността се съдържа в следното: един орган заболява (боли), когато се натрупа твърде много енергия в него, която не е била освободена. Според източната философия в организма съществуват потоци енергия, чието движение определя правилното му функциониране и състояние на здраве. Когато един канал се „запуши” се получава дисбаланс в енергийния поток. Образно казано там, където се получи натрупване на енергия, органът започва да се „самоизяжда”, саморазрушава, нещо много подобно на обяснението за автоимунните заболявания...
Няма да навлизам повече в материята, защото не я познавам. От сравнително скоро бих казала, че имам желание да докосна източната философия. Не случайно от година у мен възникна желанието за пътешествие до Тибет, което се надявам някой ден да мога да осъществя или най-малкото да намеря достоверен източник, който да ми я предаде...
В момента просто съм под въздействието на истината, която открих за себе си и осъзнатото прозрение, че е вярно...
Помислете дали дълбоко в себе си не подтискате нещо. Няма значение по какви причини, заради обстоятелствата, близките, условията в работата, възпитанието... Обикновено е някъде там, заради което се отдавате прекалено много на работата или избягвате да се прибирате често у дома при семейството ви навреме...
За себе си аз открих, че нещо, което подтискам от доста време, което доста отдавна съм осъзнала, че не ми достига, липсва, нещо, което преди повече от 10 години видях, но решиш, че ще се справя и не е толкова от значение и че ще се справя, че именно това е първопричината за честата болка, която изпитвам от време на време от две години и половина насам. Лошото е, че от година се появи друга, като болка, защото очевидно процесът е започнал много по-рано, „дефектът” беше случайно разбран още в предсъстояние...
Все още не знам как ще реша своя проблем, който отблъсквам, правя се, че не виждам, пренебрегвам или не си давам сметка, че е важен за мен. Все пак не е от вчера. Но очевидно тялото ми алармира, че е наложително да го сторя, ако искам да се чувствам физически добре.
Уви, да намериш пълнотата в себе си, да отделиш време за себе си и заниманията, които те поддържат жив, не е достатъчно.
Всичко онова, което подтискаме, ще продължи да работи, дори неосъзнато от нас и ще ни съсипва малко по малко, един ден материализирайки се в проблем...
Така че намерете ги и ги решете. Не ги оставяйте те да водят положението.
Започнете с говоренето. И ако не стигнете до общо решение. Изберете себе си.

4.7.10

Да се намериш!




Опитвам се да открия разликите, след като чувството на влюбеност си е отишло. От седмици амбициозността не само загатва за себе си, но и дължи преден фронт, сякаш това е от значение. А няма по-сигурен убиец на усмивката от амбициозността, тогава когато е искрена, разбира се. Защото в момента съм сама и мога да направя спокойно равносметка. Амбициозността ги умее тези неща – да е логична и да пресмята отлично. Но тъжното е, че въпреки честите изтощения, тя де факто не е отметнала повече ангажименти за деня. Преди бях влюбена, бях хубава, бях окрилена, водеха ме мечтите и най-съкровенното ми и така между другото отново влагах себе си в задълженията, но се получава някак непринудено без да се хаби нервна енергия...


Ясно ни е, че няма по-красива от влюбената жена, нека да кажем, влюбения човек, защото същото е вярно и за мъжете – и блясъкът в очите, и позитивизмът, и намирането на решенията с доброто, с безпогрешен интуитивизъм и резултати в крайна сметка. Разбира се, тогава когато любовта е щастлива, споделена, или просто неочаквана, творческа, когато се преотриваш, защото и такава има :) – на тук и двете са свързани.


Поставям си задача, така както преди време се утрекнах, че може би по-лекото поведение в общуването се заплаща с това, че другите не гледат достатъчно сериозно на теб. Голяма грешка, защото силен е не този, който постоянно ходи начумерен, а този който може да откаже дори с усмивка, който независимо от умората или трудностите, пак се усмивка... А и никога не знаеш зад лице, което се усмихва, каква съдба се крие – някои усмивки са безбожно скъпи, изтрадани, извървяни, получени като след кръг в чистилище....


Поставям си задачата отново да повикам влюблеността. Все още не знам как ще успея. Защото ще съм сама. А чувството е важно. Но не е възможно.
Защото когато е било скоро знаеш какво точно те е правило щастлив и все още си в състояние да управляваш състоянието, което те прави истински жив...


Събирам. Събирам двете си половини.
Тази наложена ми от обществото и социума. Защото нося отговорности. Защото има дни в които трябва да съм на бойната линия. Защото дори се налага да скръцна със зъби.
И трябва да бъда и такава, за да мога да запазя физически и другата цяла. За да има време за нея, за да не е прекалено уморена, за да има пространство...
За да бъда себе си.
И щастлива.
И аз, детето и близките ми.




Амбициозността може да е убиец на влюблеността, но влюблеността не може да убие амбициозността!

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails