Времeто е най-верният показател за истинността на чувствата и желанията ни.

27.5.18

Осъмване

5 и половина е. Осъмнах.
Обикновено като осъмвам съм скапана и жадна за сън до степен, че не помня коя съм.
Не и днес.
Когато чувам стотици птици навън да пеят под балкона.
Невероятно утро.
Не е истина как звуците къпят деня при раждането му.
Изпълнена съм с енергия, сякаш съм спала непробудно...
Вероятно цели 20 години.
Или поне 10 часа.
Чувствам се щастлива.
Прането ми все още не изгладено. Пералнята продължава да се върти...
Малкото спи, като ангел вдигнало ръце нагоре.
Лисицата се е смотала на кравай под леглото ми и доволно дреме.
Нашата лисица е вълшебното същество.
А аз за първи път се чувствам истинки щастлива.
Може би откакто съм била на 5, когато съм си играла с онази топчица на балкона, когато татко ме е заснел на черно-белия филм.
Чакат ни много приключения Малкия ми.
А сега спи спокойно.
Довечера ще ти разкажа приказка. Която никой не е чувал досега...

Аз и Лисицата

Първите ми спомени за мен бяха, че искам да се казвам "Мими". За това може би първата ми кукла се казваше така. Все още помня лицето ѝ.
Исках да имам сини очи и дори бях измислила начин как да ги оцветя. Не искате да знаете. Радвам се, че не съм го направила, вероятно това щеше да е свързано с доста плачене. Но определено не е ужасяващо, както вече се случва на телевизионния екран.
Наистина съм срещала лисици. Разминавали сме се по пътя си като стари дружки.
Лисицата, която помня, не изпитваше и сянка страх от мен. За разлика от моето стъписване.
Лисиците са нещо средно между куче и коте, хем гальовно, хем може да те залае.
Вълкът несъмнено е по-благородно животно, но слава Богу вълци не съм срещала като малко момиченце.
Израснала съм сред гората. Не през цялото детство. Но първото ми осъзнато, за да помня мириса на бор до ден днешен.
Аз съм щастливо момиче защото знам как се прегръща дърво и как усещаш с фибите на тялото си движението на неговите флуиди отвътре.
Чувството на живот, хлади свързаност, сливане дори, са несравними и го казвам, от днешна гледна точка на жена минала 45 лета, сливала се с други тела и дала живот на нови.
Прегърнете дърво! Лисица може да не срещнете.
А аз трябва да потеглям, защото ме чака дълъг път. Който въобще нямам представа докъде ще стигне.
Ще пътуваме Аз и Лисицата.

За теб, малки ми Борисе!

26.5.18


Я устала. Я так устала
Слезы мою душу мягкость не дают
Слезы мои вода с сахаром
Для тоски.
Сердце мое поет
Грустную песнью
Задыхается
Кровь у него
Уже неть.
Грудь моя кричит без голосом
Не стыдно, не стыдно плакать мне
Громко
Никто не слышит
Только сердце мое
Душу мою нянчит.
Я пляшу
Когда из телом
Вылезти сумею.
Я люблю
Только этого скажу
Пусть будет грустна моя душа
Пусть сердце плачет
То важно что я жива!

20.5.18

Сняг през пролетта

Снегът беше паднал толкова изненадващо и необичайно за късния март. Буквално за часове натупа по повърхността на вечерната земя. Беше мокър и същевременно пухкав. Залепваше тежко, щом спираше пътя си, но пък следващите снежинки образуваха куховата конструкция, която придава по-висок ефект отколкото на зимния сняг.
Алеята изглеждаше като извадене от приказките. Снегът беше изпокрил хората по домовете и само самотни луди души можеха да пресакат стъпките си.
Вървеше по алеята и се наслаждаваше на приказната гледка под чадъра си. Светлините на уличните лампи се отразяваха по хоризонталните линии на алеята, булеварда, храстите... Припомни си далечна картина, на напудрени със сняг дървесни клони, протегнали пръстите си във въздуха на безвремието. Тогава, прибирайки се от училище, времето някак не щипеше в тези моменти, когато съзираше красотата на зимата.
Вгледа се в човека зад арката. Беше така погълнат и същевременно не от телефона си. Фигурата му излъчваше цялото спокойствие, което можеше да е способен човек да излъчи. Помисли си, че той сякаш чакаше жена си. Беше токова уверен на мястото, което е, това което прави, без грам съмнение, досада, умора...
За миг усети, че отвлечена от образа на мъжа беше започнала да подминала заведението.
След няколко крачки осъзна, че това всъщност беше нейния човек.
Целуна устните му за здрасти. Те бяха меки и топли. Неочаквано. Без капка адреналит в тях. Готови да се отдадат за целуване.
Усещането я спря за миг в нейното време. Хареса ѝ. Появи се уещане за нежност. Тя се свърза с него...

18.5.18


А ти нали знаеше, че така ще се получи
Не чуваше ли сърцето му достатъчно дълго
За да знаеш, че огънят го мъчи.
Не, не се заслуша и отхвърли бързо
Тази версия нещастна.
Помниш ли очите му как искряха
Погледът му май потъна
В твойта гръд.
Не, не обърна ли внимание
Как сърцето бавно спира
Този поход, слънце, той превърна
В път за кратко към смъртта.
Подвиг казват че е сторил
Хиляди прегърна
Само твоето сърце остави
Голо в самота.
Не тъжи
И мъката ще си отиде
Дреха негова вземи и
Потанцувай
Бог за него ще ти благодари.
Не плачи
Сега сърцето му е волно
Горе

16.5.18


Този май. Този май как ме раздира... Между цъфналите акации и черници. И онази черната с косата... Медът е светъл и летлив, прозрачен. Смъртта - лепкава и жълта. Той е тежко сладък. Тя - мъгливо мръсна. С тютюнев привкус във устата. А аз съм земята. Мокра. И рохка. Даваща живот. Жена съм. Майка на двама сина. Посадих семе. Мак и метличина. Този май. Как само ме разкъсва. Във ярък цвят. И жълто мръсно.

22.4.18

...


Загубила съм се.
И ми се плаче
А не мога
Сърцето само ми се къса
И кърви със гнойна кръв.
Дали ще мога тази болка да изтръгна
От себе си да отделя
Отново истински да се усмихвам
Да плача с истински сълзи.
Отдолу свири пиано
О колко само съм му благодарна
Във мъката си бях най-добра на този свят
А исках само да обичам.
Сега съм само птица
Със счупени крила
Снова като изгубила се квачка
Макар душата орлова все още иска да лети...
Пианото ме грабва.
Така в хармония си с мен,
скъпа реплике на орган,
с твоя разстроен тон. 

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails