Времeто е най-верният показател за истинността на чувствата и желанията ни.

3.2.18

Все пак си един!

Прекрасна топла зимна нощ.
Изпуших хиляди цигари.
Котешки вой раздира нощната тъма.
Демонът все още присъства у мен.
Потискам го
Успешно засега.
Порочна съм.
Порочна съм в мислите си
Ужасно.
Но не и с тялото.
Впивам на ум устните си в единия,
на другия съм отдала тялото.
Никога не съм възприемала
материалното толкова плътно.

Страхотна нощ е.
Само за обладаване.
Под звездно небе.

Кога си го позволи?

Целувам те. Страстно.
Не искам да се отдам на Черния демон.

Детето спи тихо.
Това е друг свят.
Там съм бяла.

Не е ясна границата между смъртта и живота.
Линията се нарича любов.

Котешки вой раздира нощната тъма.
Звездите са ярки.
Не ми е трудно да ги откривам.
Целувам те страстно.

Все пак си един!

14.1.18

Бях започнала да изграждам броня...

Бях започнала да изграждам броня.
А той ме върна.
Сега съм гола
Точно така, както бях и преди...

Откровена съм към света,
но той не винаги е мил
и тогава от ръцете ти изникват
клони
не с листа
а със бодли.

Преди дни
Не знаех коя съм
Бях захвърлила дивашките дрехи
И навлякла железни доспехи.

Но той ме върна.
И отново съм гола.

Можех да бъда добра мръсница.
Щях с виртуозност
да я изпълнявам тази игра.

А сега пак съм си аз.
Знам, че Господ сигурно ме обича,
щом в точни моменти
ми изпраща точните хора,
за да остана вярна на него. 

Сълзите се стичат по страните ми.
За първи път може би
Плача не за нещо
А за себе си.

Не знам каква ще бъда.
Даже не знам сега и коя съм.
Нито знам кой път да поема
И как да вървя.

Просто съм гола.
Но не ми е студено.

6.1.18

Пъпна връв

Знаеш ли какво е
когато ритъмът на сърцето се забави
и дробовете започнат спокойно и властно
да поемат и издишат.
Знаеш ли какво е
детето ти да се унесе в гръдта ти
разтворило в теб сякаш вселена
но по-властна от теб.
Знаеш ли какво е
да заспива
когато неговата ръка е във твоята
и там между
дланите ви
да се ражда нова система.
Там, точно там
тупти
твоето сърце!

1.1.18

Луда жена

Днес бях със тебе страстна.
Макар и само на мечти.
Във тебе впивах устни
до кръв във твоите страни.

Прокарвах пръсти по косата
Обичах те със тяло.
И пак целувах те, и пак със пръсти
до болка стисках те, оставях ти следи.

А ти си мил и тъй великодушен
играчка беше в моите ръце
душата ти примряла
всяка ласка
опитваше се да разбере.

И после спусках аз език дълбоко
във твоята уста,
смирена после
разхождах пръсти
по твойта кожа на гърба.

Прегръщам те.
И ти си между краката ми,
а аз във твоите.
Не ни се тръгва.
Да още не веднага, не сега.

Обичам тялото ти,
но не сега,
а после.
Когато плахо ме помолиш за целувка....

21.12.17

Не знам кога от чучулига, превърнах се във сова...

Не знам кога от чучулига
Превърнах се във сова.
В 12 не мога да заспя.
Дори и в 3.
И всеки час, и всяка минута
се разкъсвам как себе си
повече да изразя.

Денят ме няма.
В деня съм сянка.
Макар и силна с воля страшна
Но нощем,
Нощем, скъпи мой,
Съм тази за която би копнял.

Не знам кога превърнах във сова
Във утрото била съм чучулига
Метаморфозата е страшна
Защото птица съм четирикрила.

В момента не летя.
Крилете са ми счупени отдавна.
Мечтаех за небе
А камък ме удари.

Била съм птица от деня
във който майка ми ме е родила
но чучулига съм била
във майчиното си сърце.
във моето уви съм сова
нощна птица
кояго на дома си няма как да принадлежи...

20.12.17

Триъгълник

Той седеше пред нея. Столът му беше точно срещу нейния. И двамата бяха заели една позиция. Облегнати. С леко разтворени колене.
Той пушеше. Бавно устните му се впиваха в цигарения филтър и изтегляха, сякаш цялото ѝ същество през него.
А изглеждаше толкова непоречен. Младостта му беше осквернително дръзка и именно това я балансираше да усеща твърдината на седалката под себе си.
Гледаха се. Не, буквално се изпиваха. Но в очите им не се четеше страст. А нещо по-дълбока. Толкова че да потънеш и да се удавиш с удоволствие.
Погледът му се отмести някъде над нея.
Тя стана и застана пред него. Той не откъсваше поглед от траекторията, която бяха поели очите му преди малко.
Тя се наведе. Почти докосваше страната му със своята страна. Сякаш косъмчетата по лицето ѝ се наелектризираха. Долепи устни на сантиметър от него. Разтвори устни. И пое димът от цигарата му, който той издишваше.
Той я уважаваше. Нещо повече. Той я обожаваше. И всяка фибри в тялото му говореше, че ѝ принадлежи.
Погалиха се.
Тя с цялата майчинска обич, която можеше да изтръгне от бездетното си тяло.
Той с цялата нежност, която можеше да събере в този момент от света.
Тя се изправи. Като се изравни с облегалката на стола се обърна.
Знаеше, че дори и галейки я той не бе свел поглед и не бе променил пътя на зениците пред себе си.
Тя се усмихна. И намигна.
На мъжа отсреща.
Той беше цялото съвършенство. Изкуство, за което всяка четка или длето биха ревнували.
Получи усмивка.
Отстъпи крачка назад и се обърна, махайки незабелязано с ръка в китката, незнайно на кого надолу и настрани.
Той все още усещаше топлината, която изъчваха устните ѝ.
Мравки се разхождаха по мускулите му от хълбоците до глезените в непрестанен галоп.
Третият ги обожаваше.
Изпрати я с поглед за секунди, защото нямаше търпение да докосва.
И хиляди мравки се спускта от раменете в дланите му.
Скулите му сами се отпускаха...
Тя затвори очи и продължи тихо към стълбището.
Чакаше я твърде много работа...

23.11.17

Цигански живот

Циганката сяда близо до мен. Хубава е. Въпреки възрастта. Очите ѝ пъстри. Бързи, говорещи. Иска ми огънче и аз без притеснение ѝ подавам, въпреки че знам, че след огънчето при тях следва и друго... Викам си, хайде, стара е, сяда на пейката на детската площадка да отпочине.
Не би. Фиксирала ме е била. Защото след огънчето. Следва репликата:
А ти едно ли дете имаш?
Да ти е живо и здраво, такова буйничко по-добре. Умен ще стане...
А две съм отговарила съм рефлексно.
А две деца имаш ти. Аз съм малко ясновидка, виждам ги тези неща.
И я виждам как се присламчва с един таз към мен по дългата пейка.
Вади нещо от торбата.
Я сега ти тук пипни...
Не искам да ми гледаш.
Викам си, то не се знае от двете ни на пейката, коя е по-голямата ясновидка.
Не взимам много. Ей, тъй за здраве.
На съпротива ми, отвръща за едно кафе и накрая...
Е, ти ако за едно кафе нямаш...
Вадя рестото от последното пазаруване, баш токлокава е като за едно кафе...
Давам ѝ ги без тежест, досада и..., макар че ги заслужава за натрапването и цялото вербално насилие.
Ти няма да разправяш много на приятелки...
Е, че то - викам - останаха ли приятели от толкова работа...
Ти се смееш - вика ми - ама сърцето ти не се смее.
Сериозна е, почти загрижена, приятелски... О, колко познато. Пак ли. Поне репликите да сменят, да не са като от заучен репертоар.
На теб и друг път ти е гледано, ама ти пак не си искала...

Много са ти душманите!

Душмани... Откога не я бях срещала тази дума. И тук като че ли улучи.
Но само аз ли съм, питам се сега, какво направихме, хора...

Ще идеш на църква - вика ми. Цвете ще вземеш. Ще се помолиш. И поръсиш. Като ти натежи, там в църквата по-доре иди, вместо на хора да споделяш...

И си мисля от колко отдавна в църква не съм била... И че ми липсва това уединение, което можеш да постигнеш на свещ, в малко тамян, пред редици икони, върху които майстори са оставяли част от себе си с четка...

Тръгва си. Поглежда ме с пъстрите си, все още млади очи. Да се увери сякаш, че не я кълна за левчетата дето ѝ дадох. С добро ли я изпраам или лоши думи след нея редя. Лицето ѝ е ведро. Осанката горда, непреклонна, готова да поеме с изградена сила канара лошотия.
Но ме гледа и... Не знам на мен ли, на себе си ли повече си вярва... Тази съм я познала. Тя е благословена...

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails