Времeто е най-верният показател за истинността на чувствата и желанията ни.

20.8.18

Аз и Лисицата. След увода, глава първа...


1.
Всичко започнало една вечер, когато малкото лисице се усетило само. Странно било това усещане, защото за първи път лисичето сякаш разбирало за съществуването си. Странно му било и на него самото как така се е появило средно голямо от нищото. Не е възможно преди това да не е било по-малко, да не е сукало от майка си...
Майка. Какво всъщност е това майка?!
Лисичето не помнело. Само някъде по незнаен път думата достигнала до него.
За първи път лисичето усещало не просто опашката си, лапичките, ушите си, муцунката и езика... Които познало благодарение на очите си и опита при съприкосновението на повърхности, възприемане на звуци, светлина, миризми...
Сега Лисичето се усещало само и ЦЯЛО.
Защо раждането му се случило точно в този ден, то никога не могло да си обясни...
Помнело само, че точно в момента на най-ужасното чувство на самота пред освободените от клепките му очи в тъмното небе греела Луната и в близост до нея ЕДНА звезда.
Нямало други звезди. Небето през деня било облачно. И дори било адски странно, как до Луната стояла Звездата.
-        Те сигурно много се обичат?! – от някъде проехтя познат Глас. – Това трябва да е Вечерницата. Венера я наричат още...
-        А Венера винаги ли грее на една педя от Луната... – се чу втори глас, който сякаш беше същия, но интонацията, тембърът, вибрациите в него бяха други, заради което Лисичето го определи като Втория глас.

Мими се събуди. Косъмчетата на ръцете ѝ бяха настръхнали, защото тя виждаше малкото червено лисиче само в зимната студена нощ, свило се на кравай в тази сурова гора върху студения и мокър сняг. Тя искаше да прегърне Лисичето, но не знаеше как да достигне до него. Неясно беше как бе получила това видение, но знаеше, беше хиляди проценти сигурна, че Лисичето съществува.
От очите ѝ още миг щяха да се стекат две сълзи. Но тя вдиша дълбоко въздух и очите ѝ поеха влагата за сълзи отново обратно.
Мими погледна през прозореца. Виждаше ясно луната. Тя беше почти пълна. Само едно едва забележимо крайченце ѝ липсваше, точно по диагонал на самотната звезда.
-        Те сигурно много се обичат! – констатира Мими. И за миг си помисли, че вероятно е адски трудно да продължават да се обичат, когато са така разделечени...
Мими заспа с мисълта за Луната, Звездата и, разбира се, Лисичето, което тя толкова искаше да прегърне...
Кичур от рижата ѝ коса скри луничките по откритата ѝ буза.
Очите ѝ се движеха бързо наляво и надясно под клепачите.
Мими сънуваше...
2.


(Към уводната част на Аз и Лисицата)

1.8.18

Защо си тъжна

 - Защо си тъжна?
 - Защото не съм достатъчна.
 - Но аз те обичам.
 - Това ми е достатъчно на мен.

Из "Аз и Лисицата"

17.6.18

Новите медии

Информацията в интернет не само става по-достоверна, но и материалите по-качествени. Печатните издания се транформираха в онлайн. В тях се вляха готови редакционни екипи. Днес интернет медиите са по-бързи от радиото и телевизията. Четят се навсякъде. Предстои вливането на телевизията в онлайнплатформи, но не по-същия начин, както стана пренасянето на пресата.Тази тенденция е неизбежна. Потребителят сам изгражда програмата си благодарение на устройствата. Определящ за оцеляването на тази среда ще бъде все повече брандът. Предстои да се създаде механизмът по който потребителят ще трябва да плаща за този труд. Някои онлайн медии въвеждат абонамент, като привилегия да бъдат четени. Дали ще остане или ще се въведат други по-работещи начини, предстои да разберем.

13.6.18

Светулката и Строителя на кораби втора част

- Страстен ли си? - попита Светулката.
- Не знам - отговори той. - Никога не съм имал повод да разбера...
- Ти трябва да си много тъжен човек! - изтрептя тя с крилца и за миг сякаш се превърна във феята на Питър Пан. - На мене ми трябва страстен приятел, иначе крилцата ми няма да могат да светят в тъмното... - тъжно и едновременно сангвинично продължи да бъбри тя. Не се знаеше дали искаше в този момент да чуе повече него или гласа вътре в себе си.
 - Ще се опитам да те обичам. - отвърна Той. И за миг замълча, макар че игледжаше цяла вечност безвремие. - Само това мога да ти обещая...

Притча за истината

Имало едно време едно селце, в което живели задружно шепа отрудени земеделци.
Работели, хранели се, плодили се... Всичко, както му е редът, за да бъде селцето.
Традиция било да се събират и на вечеринки и се разтоварват заедно.

Случила се една пролет дъждовна. В кал прогизвали краката им, а семето изгнило от влагата.
Годината обещавала да е тежка.

Решили дружно да сменят мястото на селото. Но минавайки през тресавището, превърнало се в блато, един от селяните затънал.

Потъвал човекът, а останалите нищо не можели да направят. Едни се скупчили около него - протягали ръка, но не след дълго от страх да не бъдат завлечени прибирали ръка и се отдръпвали. Част от групата се суетяла настрани. Други просто настоявали да продължат пътя си - бъдещото на селото искало жертви...

Гледал суматохата Човекът Вълк. Мозъкът му работел на бързи обороти - също както когато волът му затъвал в калната нива и децата му се борили да задвижат ралото. Забил прът в земята. Завързал за него дебело въже с примка и краят му хвърлил към тънещия.

- Дръж! Сложи го под рамената! - провикнал се Вълкът грозно и страшно.

Инстинктът послушал Вълка. Той го задърпал. Трудно било. Тежко било, но дърпал.
Дошъл друг и задърпал и той. Събрала се група. Изтеглили човека.

Поздравили се хората и поели пътя си.

Вълкът бил последен. Пред него Спасения провлачвал крака.

 - Благодаря ти! - изрекъл Спасения - Ако не беше ти, щях да си ида!
 - Върви, върви! - рекъл Вълкът с поглед втренчен в околността. Странни шумове долавял слухът му. Той бил човекът Вълк не случайно. Водачите на глутницата винаги вървели последни.


30.5.18

Тази луна как се е облещила срещу ми


Погали ме по кожата.
Виж как луната се оглежда в нея
Целувай ме тихо и страстно.
Целуни ме по кожата
Докосни се до моята плът
Закопняла за нежност
За любов без пощада.
Погали ме по кожата
Дай ми глътка сладост
Ще ти отвърна с тиха въздишка
Със зверски копнеж
Тихичко сдавен във гърлото
Скътало всичките болки и злини на деня.
Погали ме по кожата
Покажи ми как тяло със тяло
Може да се обича.
Погали ме...
И после си отиди
Остави копнежът да ме довърши
Той е храната на мойта душа
Не страстите шумни.
Погали ме.
И после гръб ми обърни
Остави ме и
Бягай
Без милост и
Без пощада.
Страдам...
И точно преди себе си да изгубя
Върни се и
Целуни ме
Също толкова страстно
Колкото в деня в който ме пожела
Погали ме
И чак тогава до мен остани.

27.5.18

Осъмване

5 и половина е. Осъмнах.
Обикновено като осъмвам съм скапана и жадна за сън до степен, че не помня коя съм.
Не и днес.
Когато чувам стотици птици навън да пеят под балкона.
Невероятно утро.
Не е истина как звуците къпят деня при раждането му.
Изпълнена съм с енергия, сякаш съм спала непробудно...
Вероятно цели 20 години.
Или поне 10 часа.
Чувствам се щастлива.
Прането ми все още не изгладено. Пералнята продължава да се върти...
Малкото спи, като ангел вдигнало ръце нагоре.
Лисицата се е смотала на кравай под леглото ми и доволно дреме.
Нашата лисица е вълшебното същество.
А аз за първи път се чувствам истинки щастлива.
Може би откакто съм била на 5, когато съм си играла с онази топчица на балкона, когато татко ме е заснел на черно-белия филм.
Чакат ни много приключения Малкия ми.
А сега спи спокойно.
Довечера ще ти разкажа приказка. Която никой не е чувал досега...

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails