Времeто е най-верният показател за истинността на чувствата и желанията ни.

24.3.19

Няма случайни неща



А цъфналите японски розови вишни били символ на промяната.
Какво ли означава лисицата?! :)
За пеперудата е ясно, че е любовта ;)
И птицата...

18.1.19

Когато душата ти плаче. Или се смее...

Преди 2 дни имах рожден ден. Не че е голямо събитие. Напротив, с времето спираш да ги чакаш, защото основния подарък, който получаваш е нови бели коси в косата, загуба на лицеви контури и болки в ставите.
Все пак онази с косачката е далеч и още малко можеш да се наслаждаваш на кризата на средната възраст по начин, по който искаш.
А аз искам да опитомявам лисици. Или по-скоро те да ме опитомяват, по своему.
Не знам през какви метаморфози минах през последните 10 години. Бях водно конче, бях пеперуда, бях птица, бях цъфнали японски вишни... Сега, се превръщам ту в себе си, ту в лисица. И обичта ми все така тича в галоп, събрала се вече на топка около слънчевия ми сплит.
Моята лисица е специална.
Сега спи. Мечешки сън.
Не знам кога ще се събуди и ще се развилнее като Наруто. Опитвам се да ѝ сложа юзди, разбира се, заради другите...
Толкова късно открих в себе си стихиите. Спонтанността, изразяването, безстрашието... Плахостта я оставих, мълчанието го потресох... Или просто стихията заглушаваше стоновете на тревожността, с която съм родена...
Вече не знам.
Цял живот се изследвам.
Всъщност, може би, само последното десетилетие...

Преди два дни имах рожден ден и защото той тръгна някак особено, с противоречиви чувства и си мислех, че в края на краищата в този живот трябва да има от всичко - и сладък картоф, и още по-сладък морков, и кисел домат, и зелена чушка, и блудкав ориз, и лигаво фиде, и хранително яйце... Животът е пъстър с вкусовете си - истинска супа. А богатата супа е най-вкусна, и полезна, и хранителни, и хидратира при това :)

Денят го завърших с представа, че животът е все пак един локум. Понякога - леко жилав, непременно лепкав, но приятен на вкус и непременно розов с асоциация за български рози ;) и кутийка от стар тоталитарен режим... ха-ха

Беше ми приятно - спокойно преминал ден, половината със съкровището ми, накрая с бебок, и най-близките любими хора. И стотина пожелания - искрени, от истински хора.
Вторият ми мозък се беше наелектризирал като коса след съблечена блуза от изкуствена вълна. Настръхнал един такъв стомах, разляла се топлина, доминираща над амигдалата в горната ЦНС.
Щеше да е хубаво, ако тази божествено интуиция беше заспала. Ако в следващите няколко дни тази нервна мрежа не се беше свила като при нещастна любов.

Опитомената стихия така ли се чувства? И защо трябва цялата тази отприщена жажда за артистичност да я завря в наморник за услуга на другите., чие огледало трябва да оправдавам.
Аха, ще кажете криза на идентичността, дълбок вътрешен конфликт.
Дрън-дрън и глупости. Щеше ли да има Моцарт, или Тесла, или Дарвин, или Нютон, или Фрида Кало, ако не отпускахме юздите и не теглелехме майната на камшика.. кхъ-кхъ. Извинете.

Отговорът ми идва веднага.

Не мога да си позвол, защото съм модел за подражание. И ако не го сторя - сърцето ми ще се пръсне, преди собствентата ми индентичност да се взривила.

Това се нарича изкуство.

Това е овладяване.

И тази енергия изисква трансформативно изхвърляне...

Ох...

Понякога просто искам животът да е бисквитка орео, на която да оближеш крема, без да докоснеш черните въглехидрати ;)

30.12.18

Овладяна емоция


Травмите са неибежна част от  нас. В повече случаи ги оставяме да ни съсипват живота. Опитваме се да не им обръщаме внимание, да ги заличим, а те работят в нас и се разпространяват като коварен метастазирал рак. Завладяват целия ни свят, без да се усетим, подчиняват връзките ни, успехи ни, общественото ни положение, благосъстоянието ни...  И ограничават светогледа ни. Остават ни приковани като с воденичен камък в пресъхнала река, на чието корито се опитваме дадотглеждаме бамбук. Бамбукът става за почти всичко, нали?
Друг път капсуловаме травмата. Знаем че я има, интуитивно я усещаме и подсъсъзнанието ни си е дало сметка,  че вече сме увредени. Такъв рак трудно се изтръгва. Неизбежно трябва скалпел, безпаметство, болка и малко реанимация. И порция късмет. Но не си така обречен. Имаш шанс да сбъднеш поне половината си мечти. Но можеш ли да изтръгнеш паметта за любим близък? Онази с косачката винаги ще ти напомни за садистичната си игра с теб и ще ти шепне, денем и нощем, кога по-тихо, кога с крясък, че си и роб.
Мъката се лекува с още повече обич. И малко цветя. Задължително живи. С минути в покой, като екстаз на древна мистична жрица,  изпаднала в транс, далеч от своето племе.
Болката тогава има цвят. Има вкус. И има мирис. Прилича на най-плодородната миризма от най-богатия чернозем. Най-богатия. Чернозем. Който все пак е почва от трупове.
Ровя ли като с прът в открити вътрешности. Ами, всъщност, това е начин да го изхвърлиш. Него, капсулования рак. Да го изведеш от себе си и да го пръснеш. Също като онзи лечител, който по неписани човешки закони с ръка стопява в кръв неизлекувани тумори...
Толкова малко знаем за света... За неговите закони, които можем само откъслечно да хванем с очите си и все още ни бягат от другите сетива...
Друго е, когато имаш вградено сетиво за болката. То е в червата ни. То е между веждите. То е на 3 см от кожата на дланите ти... То е в същността ти. Нещо по-дълбоко от костния ти мозък, скрит най-прилежно от природата в тялото ти...
И тогава се вкопчваш с жадни устни в живота. Играеш с език с неговите поводи и причини. Отдаваш му се с най-дълбокия вопъл, на който си способен.
Но после...
После се усещаш пуст.
...
Единствената дума, която си заслужава в този живот, е: Обичам те!

23.12.18

Твоето име сънувам


Трябваше ли да отлетя толкова далече, за да се върна тук и погледна с очите си. Нямам съмнения. Заслужаваше си всеки вопъл. И всеки копнеж. Отново ще кажа обичам те. Намерих те преди да разбера. А ти усети ли?

20.8.18

Аз и Лисицата. След увода, глава първа...


1.
Всичко започнало една вечер, когато малкото лисице се усетило само. Странно било това усещане, защото за първи път лисичето сякаш разбирало за съществуването си. Странно му било и на него самото как така се е появило средно голямо от нищото. Не е възможно преди това да не е било по-малко, да не е сукало от майка си...
Майка. Какво всъщност е това майка?!
Лисичето не помнело. Само някъде по незнаен път думата достигнала до него.
За първи път лисичето усещало не просто опашката си, лапичките, ушите си, муцунката и езика... Които познало благодарение на очите си и опита при съприкосновението на повърхности, възприемане на звуци, светлина, миризми...
Сега Лисичето се усещало само и ЦЯЛО.
Защо раждането му се случило точно в този ден, то никога не могло да си обясни...
Помнело само, че точно в момента на най-ужасното чувство на самота пред освободените от клепките му очи в тъмното небе греела Луната и в близост до нея ЕДНА звезда.
Нямало други звезди. Небето през деня било облачно. И дори било адски странно, как до Луната стояла Звездата.
-        Те сигурно много се обичат?! – от някъде проехтя познат Глас. – Това трябва да е Вечерницата. Венера я наричат още...
-        А Венера винаги ли грее на една педя от Луната... – се чу втори глас, който сякаш беше същия, но интонацията, тембърът, вибрациите в него бяха други, заради което Лисичето го определи като Втория глас.

Мими се събуди. Косъмчетата на ръцете ѝ бяха настръхнали, защото тя виждаше малкото червено лисиче само в зимната студена нощ, свило се на кравай в тази сурова гора върху студения и мокър сняг. Тя искаше да прегърне Лисичето, но не знаеше как да достигне до него. Неясно беше как бе получила това видение, но знаеше, беше хиляди проценти сигурна, че Лисичето съществува.
От очите ѝ още миг щяха да се стекат две сълзи. Но тя вдиша дълбоко въздух и очите ѝ поеха влагата за сълзи отново обратно.
Мими погледна през прозореца. Виждаше ясно луната. Тя беше почти пълна. Само едно едва забележимо крайченце ѝ липсваше, точно по диагонал на самотната звезда.
-        Те сигурно много се обичат! – констатира Мими. И за миг си помисли, че вероятно е адски трудно да продължават да се обичат, когато са така разделечени...
Мими заспа с мисълта за Луната, Звездата и, разбира се, Лисичето, което тя толкова искаше да прегърне...
Кичур от рижата ѝ коса скри луничките по откритата ѝ буза.
Очите ѝ се движеха бързо наляво и надясно под клепачите.
Мими сънуваше...
2.


(Към уводната част на Аз и Лисицата)

1.8.18

Защо си тъжна

 - Защо си тъжна?
 - Защото не съм достатъчна.
 - Но аз те обичам.
 - Това ми е достатъчно на мен.

Из "Аз и Лисицата"

17.6.18

Новите медии

Информацията в интернет не само става по-достоверна, но и материалите по-качествени. Печатните издания се транформираха в онлайн. В тях се вляха готови редакционни екипи. Днес интернет медиите са по-бързи от радиото и телевизията. Четят се навсякъде. Предстои вливането на телевизията в онлайнплатформи, но не по-същия начин, както стана пренасянето на пресата.Тази тенденция е неизбежна. Потребителят сам изгражда програмата си благодарение на устройствата. Определящ за оцеляването на тази среда ще бъде все повече брандът. Предстои да се създаде механизмът по който потребителят ще трябва да плаща за този труд. Някои онлайн медии въвеждат абонамент, като привилегия да бъдат четени. Дали ще остане или ще се въведат други по-работещи начини, предстои да разберем.

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails