Времeто е най-верният показател за истинността на чувствата и желанията ни.

11.7.14

Розово като фламинго

 

Идва момент, когато спираш да чуваш алармата. Дори тя да си звъни десетина минути. Идва момент, когато кафето спира да ти действа, а сърцето ти е готово да спре без да е достинало до тахикардията, получаваща се по-рано от енергийната напитка. Тогава неминуемо си повтаряш, че трябва да спреш,трябва да спреш. Да спреш?! Странна дума в ситуация, когато в действително си спрял... И въпреки това, независимо от безкофеиновата вечер, не ми се иска да затворя очи. А малко да помечтая, преди делникът да ме е заковал безжалостно върху някакъв листинг със задачи. Виждам в розово. Това е важното. Приличам на някоя фламинго вероятно. Малко смешно, малко тромаво, но неочаквано, и розово ;) А бе, как крещи фламингото?

9.7.14

Като да откъснеш ягоди

Дано напъните за всичките тези година и 9 месеца са си заслужавали. Не виждам равносметката в момента. Подарих нощите си, но бях щастлива. Дарявах ласка и получавах нежност и отдаденост. Няма друго такова доверие, което може да даде детето, месец-два след раждането си. Мога да се въртя с него в дервишски танц и то, ще се отпусне на ръцете ми и ще се предаде на цялата наслада, което носи движението или еуфорията, струящата от ръцете ми. Майчинството е вълшебство. Ние жените сме поласкани, поласкани от Бога. Защото мъжете не умеят да се сливат така с детето както майката. Същността на мъжете е друга, която в момента не е в копнежите ми да изследвам :) До този момент мога единствено да кажа, че се роди една вселена, която не спира да излъчва енергия, а аз се нося странично й и се възхищавам на всичките процеси, които я правят неповторима пъстра картина, готова лека-полека да се откъсна и дам пътя й да се развива напред, без да ми е необходимо да изравнявам вече движението си с нейната скорост... Трудно ми е да определя, кое е било за добро, и кое не, кое какви плодове ще даде, дали са горчиви, сухи, сладки или дали въобще съдържат ядка... Вече очите ми са видели, че правилото, невинаги дава тази форма, която сърцето ти е рисувало. Този път боичките ми са други. Повече оставям цветовете от мен самата да ръководят и превръщат чувството в нещо материално. Явно платих с полето, което имах. Не знам как ще се справя без него, дадох си сметка за него едва когато установих загубата му. Ще имам нова задачка за себепознание като вселена, която й е отредено да плува сама.

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails