Времeто е най-верният показател за истинността на чувствата и желанията ни.

25.11.16

от мен

И знай, че животът е като водата. Също като реката извира, криволичи, скача, замира... Може да пресъхне. Или да се слее с Океана. Но пак ще я има и нов ручей или извор ще се появи.

Остави обичта на облаците свободна. И носи сърцето си пълнокръвно. Защото животът е, за да го обичаш и даваш в наследство!

22.9.16

Познай

Не ме чети.
Това не е за теб.
Не знам дори дали себе си описвам.
Споделям?
Не.
На себе си говоря.
Записвам.
За да мога някой ден,
себе си да събера
да се разбера.

Не чукай.
Просто влез.
Там съм.
Зад вратата.
В бяло
Е цялата ни къща.
Градина в зелено млечно
И аромат...
на момина сълза.
Раздяла.
Раздялата е дълга.
Тук.
А там е измерение,
в което те докосвам.
В което бързаш да се прибереш.
А аз притихнала,
останала
самотна без душа,
която те прегръща
още
със стъпките ти откъм вратата :)

Пилот




Понякога си представям, че съм художник.
Не ми е необходима боя.
И четка си имам.
Понякога си представям, че съм пианист
виртуоз, който борави умело
на орган със струни от думи.
До степен в която
усещаш че животът е
средство
с което се носиш
по въздуха порест.
Дух.

Шизофренично




Отдавна не съм сънувала.
Няма нужда сънят да изграждат образи,
за да пълни съзнанието.
Очите ми могат да виждат повече.
Губя остротата им,
Но затова пък художникът зад тях
Реди картини,
Които среща по пътя си.

Обичам да съм сама.

Река



Навремето убих мъката
с работа.
После убих и самотата в работа.
Имаше моменти, в които работата убиваше мен.
Това не ми върна никого,
Не ми върна и любовта,
Докато не открих искрата в себе си.
Сега като демони работата и любовта
се надпреварват за мен
в мен.
Не е вярно че сме едно,
винаги сме били
къщи на стихии.
Ако останеш сам,
ще полудееш.
Бягай.
Обичам те.
И ти знаеш.
Че двамата сме река.

Руми

2.7.16

За уроците от страданието


Има хора, които никога няма да разберат какво си направил за тях. За да познаеш хората, не е необходимо да боравиш с факти. Сърцето ти ще познае приятеля, този, с когото спонтанно можеш да обмениш думи на радост или страдание.
Невинаги този процес е двупосочен. И тогава единият страда, вероятно и другият, по свой си начин. Ала, страданието е предверието, предверието и на Ада, и на Рая, нали?!
Прави за другия това, което смяташ, че е добре за него, без да залагаш цена от себе си, защото никой не се нуждае от жертви и на всекиму е поверена ролята да отговаря преди всичко за себе си... Прави каквото смяташ за нужно и е по възможностите ти и продължавай напред по пътя си.
Много хора по пътя ти ще се попилеят във вселената, шепа ще останат с теб да те обичат. Самотният човек не е този, който се радва на малка компания, а този, който няма какво да си спомни...
Има трудни моменти по този път. Понякога отчайващи, понякога разочароващи... Но точно в тях идва осъзнаването, че никой никому нищо не дължи на този свят. Този, който е отлетял от теб, неразбрал стореното му добро, има своята собствена призма за измерване. То, понякога е правилни, друг път - не, понякога призмата е празна, защото не на разума и логиката принадлежат връзките, а на онзи емоционален интелект, който носим в себе си. Неговото обучение не се формира от познанието на факти и способностите на паметта...
Не страдай за отишъл си човек, неговото ниво е друго. Пожелай с Бога да върви по своя път и бъди отворен, бъди отворен към онези, които ще ти помогнат да бъдеш просто себе си и онези, които биха ти съдействали по неведоми пътища сам да израснеш и откриеш блаженство за себе си и ближните ти.

19.6.16

Приемане




Някъде, някога там, на 43 разбираш, че времето е странно измерение и си си същия, като онова 5-годишно дете за първи път осъзнало се, тичайки по зелените поляни. И най-хубавото е, че не си се променил и че отново тичането по влажна трева ти създава същото усещане за свобода и удоволствие, в този временен акт на съприкосновение на стъпалата ти с живата земя се чувстваш свързан с вселената и разбираш своето място в нея, независимо от микроскопичния ти размер в този необятен мащаб.
Целуваш въздуха, целуваш онова момиченце, запазило живия поглед на сърцето към новото и към истинското и го приемаш с всичките му недостатъци, защото то е най-скъпото и единственото, което имаш безрезервно и окончателно!
И откриваш, че обичаш живота, о, само как го обичаш, по най-вулгарния и налудничав начин да го предизвикваш да бъде твой!
Разбрах всичко!
Или почти всичко!
Разбрах, лудите 40-те и за пореден път простих!
Този път на себе си, че съм това, което съм.


Картинка - www.artpeoplegallery.com/akira-enzeru-photography/

26.5.16

Любовта към лилавото




Някога много много отдавна тя имала най-прекрасната баба на света.
Баба ѝ знаела какво обича и всеки път, когато искала да я направи щастлива,
ѝ купувала от магазинчето за дранкулки...
пръстенче.
Разбира се, тези телени разкошотии бързо се губели, изкривявали, камъчетата им падали,
калинките се излющвали.
До един момент, когато баба ѝ подарила най-разкошното пръстенче за целия ли живот.
То било толкова хубаво, че дори възрастен оценявал красотата му.
С лилаво камъче, едно единствено, инкрустирано върху сребърна нежна халка, която не била
запълнена от метал, а представлявала най-фина мрежа. Отстрани на камъчето имало две листенца.
Тя носела пръстенчето един ден.
Може да е било и повече,
но определено ѝ се сторило толкова.
В играта на майки го отстъпила на момичето, с което играели, заедно с количката и куклата.
Трябвало спешно да изтича до вкъщи.
Когато се върнала обратно на детската площадка, не намерила момичето, само количката и куклата.
Пръстенчето го нямало, въпреки уверенията на момичето...

Любимият ми камък е аметист. Не случайно, нали :)Лилав. В съчетание със сребро. Не подминавам витрина с това съчетание до ден днешен... И все още не съм открила такава пленителна изработка!


Благодаря ти, бабо!

6.5.16

Като за май

Имам нужда да те слушам,
Точно теб,
Тиха моя любов.
Да те наблюдавам кротко от ъгъла,
как говориш,
без значение колко думите ти
стигат до мен.

Имам нужда точно сега да те виждам пред мен
да прегърна с душата си твоето тяло.
Да се представя гушната в теб като бебе,
слушайки твоите думи.

Имам нужда точно сега
да усетя твоето топло мълчание
миг ласка по косите разпиляни
целувка по въздуха пратена...

:)

8.4.16

Жълто море прекосявам

Някога много отдавна -
а беше само преди пет години -
бях влюбена,
влюбена в себе си,
за първи път,
но това го разбирам днес,
когато осъзнавам, че
муза е бил любимият
в копнежите.
Кой поет би могъл без муза,
а аз съм жена,
и музата ми
естествено е мъж,
с който мога да свиря на пиано,
понякога на тромпет,
а понякога гоня
като вятър в полето
или просто
нощем, точно
когато зората настъпва,
навестявам тихо,
уморена от полети,
в притихнала стая,
в целувка,
по-дълга от вечността...

Любовта е птица,
която дори и загубила
своите крила
преминава полета
със рапица,
пътува в море слънчогледи,
не губи нито единия бряг,
от който тръгва и
в който се губи...

26.3.16

Като ези и тура на някоя монета



В слабостта си съм най-силна.
Плашете се, неустойчиви души.
Способна съм войска да водя,
Да преплувам океан,
Да нося тежести безброй.
Един страхуващ се несилен
Не би могъл да разбере
Че от слабото сърце
Сила най-искрена извира
Гори
И носи
Това което
Погледа на другия
Никога не съзира.
В слабостта си съм най-силна
Безумна,
Виеща,
Рошава и
Страшна,
Защото те са, мили мои,
Обратната страна
На любовта,
И топлината,
С която милвам своето дете,

11.3.16

Искам

Искам да вървя по улиците
рошава
с книга в ръцете
тиха усмивка на устните
с рокля,
в чиито поли
вятърът се милува.

Искам мигом,
и ходом,
сладък чай с канела
да отпивам
Пращам поглед мимолетен
за целувка и
продължавам
С книжка в ръката

Лист подир лист да разлиствам
волни кичури с времето
някъде назад във игра изостават

Цялата пращам ти
себе си,
знам
че някъде там
си над мен
и кръжиш като птица
ти, който целуваш ме,
мен,
докато дишам

4.3.16

Из моите кратки приказки...

Имало едно време едно дърво. Растяло то над вековна гора. Никой не знаел колко е старо дървото, защото никой не помнел гледката без него пред очите си.
Писнало им на дърветата от стария ствол. Омръзнало им да таят взор към него, той все да е в хоризонта им, да запречва слънцето по пътя им, а и им било ред, те клони и листи да разперват, своята красота и мощ пред света да демонстрират.
Старото дърво покорно понасяло приказките на събратята си. То било старо и не за първи път било свидетел на брожения. Било достатъчно силно, за да не се поддава на тъга, вярвало в своята роля. То обичало тази гора и тези дървета!
Един ден все пак младите дървета надделяли в бурята си. Преплели корени и спряли водата до него, стиснали се силно и като с обръч отсекли земята под него. Загубил жизненост и баланс стария ствол и тако го изтръгнали от корените.
Сринало се старото дърво.
С тежка въздишка се отдало на гората.
И отворило дупка.
Която след време родила пустиня.
Защото изгорели клоните и листите на първите дървета под клоните на стария ствол.
Толкова силно било слънцето, от което ги пазело старото дърво...

23.1.16

акордеон

вчера минах край мъж,
всъщност бяха двама,
от двете страни на подлеза,
съвсем случайно...


който свиреше на акордеон,
не обичам акордеона,
от детската градина още,
има нещо чуждо в него,
нещо убийствено и смъртоностно...

мелодията калкото беше не необичайна,
толкова и не наша,
пак онези специални мотиви,
които за части от секундата водят кръвта ми до кипване,

и докато преминавах, слизах, вървях, изкачвах, и се отдалечавах,
от дългия подлез,
краката ми, колкото въображаемо, толкова и осезаемо, сякаш в други измерение,
танцуваха огнен танц в енергично отмятане на краката
от тазобедрената става
в шпиц
остро до болка
във пръстите...

харесванията не са случайни
не можеш да заличиш
от гените си
силните влюбвания на прабаба си
или прадядо си... вярвам

от прозореца

падат едри капки
като сълзи
от целунатите от слънцето
кристални шушулки

и се пръскат от удара в перваза
на хиляди микроскопични водни частици

с вселената

защо така като мисля
толкова кратко и ясно във думи
образи идват.
а започна ли да пиша
думите в други се превръщат
и редят се ред след ред.
носещи не малка красота,
но не и онзи заряд
с който навън пея с вселената

думата е изящество

бях е загубила нея
танцьорката.
прероди се в стихия,
облечена в жълто,
танцуваше страстно своето диво фламенко.
после падна ранена,
превърна танца си страстен
в агония тежка на черния лебед.

протяга ръце,
мойта танцьорка,
отново се ражда,
през огън и плам,
през вода и надежда,
да докосне небето със свойте крила
в полет дълбок на забрава и мисъл една
да лети.
не
да танцува
своя
фин танц
на прима балерина
от стар класически руски балет...

когато криза е хубава дума

там действително енергията е лоша
бе изсмукала моята от костите ми
а по-лошото
бе потопила ума ми в реката
в онази черната вада
която не може стих подир стих да реди...

а дано
тук слънцето може
по-дълго да ме гали
и събирам цветя
от моите малки

обърната усмивка

мислех, че никой няма да забележи тъгата ми.
а тя се бе отпечатала на лицето ми,
като воден знак,
в бръчките на скръбта...


днес обаче целуваме малкото,
като никой друг,
и това маркира душата ми,
да си повтаря,
че има го него

14.1.16

тъга

омръзна ми да нося черно зарад теб.
омръзна ми да ме обгръща мрака.
да паля свещи в слънчев ден и плача
затворена във твойта клетка.

нима не си видяла слънцето
как къпе се в косите ти.
нима не си видяла как денят
играе с блясъци в очите ти.

Защо те тегли към нощта
Когато умът ти за игра бленува
Защо се спираш в крачка и замираш
Прехапваш сочни устни…

Застиваш.
Заставена забравена от себе си
Проклеваш от чуждите несгодите
Застинала във липсата на прошка към другите…

Убий, убий я другата във себе си
И тичай
Да целуваш вятъра
И никога глава назад не връщай
към черната тъма...

9.1.16

биомашина

Колко странно е...
Познанията получаваме не отвън.
А отвътре.
Стига да бъдем открити към себе си.
Науките.
Те, те ни служат само за ориентири,
Да четем гените си.
...

2.1.16

Като ефир...

Искам да благодаря на баща ми. Че четеше пред нас. И някак несъзнателно разкри света на фантастиката пред мен, а този свят ми даде безкрайно широк хоризонт и жажда за пътуване. Нищо, че сега не е склонен да ми позвъни, за да ми каже дума или попита как са внуците му...
Благодарна съм на майка ми, за прегръдките, за перденцата на прозорците, аромата на печен хляб и чистотата на въздуха, в който е расло тялото ми, което е създало стремеж у мен да търся и създавам уют за децата си... Макар че днес е уморена и не ме чувства достатъчно близка, за да се обади за помена на сестра ми...
Благодарна съм, благодарна съм много на брат ми, който два пъти гради дом, за мен, сестра му, която почти може да му бъде родител... Макар че с него се движим в други светове.
Благодарна съм, благодарна съм много на сестра ми, защото някога тя бе отнела връзките ми със света, но ми дари стократно повече. Ще ми липсва във всеки уикенд, в който би могло да разхождаме заедно децата си в парка...
Благодарна съм, благодарна съм на баба, която някак единствена безусловно съхрани обичта си към мен, макар че през годините осезаемо усещах как не ме харесва... Но обичта остана.
Благодарна съм на приятелите си затова, че ми дадоха възможност да се огледам в очите им и помисля къде греша, когато не ги виждах...
Трябва да благодаря и на децата си, но това ще запазя за друг път, по-нататък...
Когато успея да изкореня тази много натрупана мъка и погледна това, което имам, с отворена душа. Може би трябва да избягам. За малко. На много надалеч. За да изхплача всяка недокосната болка - ще се образува ручей, който ще създаде изплакано езеро, което може би ще роди цвете с най-белия цвят във вселената, на което ще спира, за да пие от нектара му най-синьото колибри...
Може би трябва да избягам. Да се загубя в най-дълбоката гора, да се превърна в пепел и пръст, за да целуват очите ми разцъфналите цветя в градините...

1.1.16

За моментите, които ни държат

Малкото ми дете спи до мен. Наблюдавам лицето му. И по странен неназован начин ми напомня на мен, от епизоди в детството ми. Частично виждам и брат му.
Спокоен е. Не както преди години, защото в съня му чета напрегнатост, която преди липсваше по ангелските му страни... Но все пак спи...
Заспа също като бебе. Но го оставих. Защото тялото ми преди всичко е програма от инстиктни, а те заковата страшни гвоздеи в мен, да му дам това, от което има нужда, за да продължи да бъде детето, което поставих...
Жестоко е когато осъзнаваш, че пишеш по съдбата на детето си и нямаш инструмент да изтриеш като гума... И се молиш да имаш достатъчно сили, за да изведеш през тресавището, в което си въвел него невинното, и му покажеш твърда почва и възможност за поглед напред в живописни хоризонти...
Годината обещава да е добра по начина по който започва, макар че любовта е най-крехкото, но и най-жилавото средство да бъдеш и създаваш светове, освен за себе си и за близките, които ти принадлежат.
Амин

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails