Времeто е най-верният показател за истинността на чувствата и желанията ни.

30.12.09

На прага на Нова година, за Раждането и за Възраждането... (II част)




И въпреки това нещо ми липсва.
„Но нека!”, казвам си.
Защото именно това, че още нещо не ти достига, те кара да го търсиш, да се движиш, да завладяваш нови пространства, да се развиваш, да намираш, да растеш...
Христова възраст.
За мен Христовата възраст дойде не на 33, а на 36.
Различно е.
Връщаш се назад и намираш парчета от себе си, останали от инерцията на времето, отхвърлени настрани от житейския ти път. Но без които не можеш да продължиш...
И ги събираш. Като парчета от пъзел. Като внимаваш да не ги счупиш, защото са крехки като стъкло. Прекрасно цветно стъкло...

Картината на пъзела все още не е пълна. Но със сигурност е по-ясна и по-скъпа.
Върнах си много неща.
Мечтите. Същността ми. Вярата в себе си. Въбражението ми. Чувствата. Очите.
Да, и много не постигнах.
Които не можех да постигна до сега. Защото загубиш ли себе си, няма как да се случат.

Предстои ми да търся нови пътища. Не далечно заобиколните. А да откривам за себе си най-преките, а те винаги са различни от общоустановените.

Не бързам.
Набелязвам. И се опитвам да се облека в най-прекрасното спокойствие, на което съм способна.

През тази Нова година ще се кача на делтапланер или парапланер.
Искам да имам повече приятели.
Затова се налага да стана по-близка с телефона, да не е само средство за работа.
Пожелавам си и да съм по-бъбрива.
Желанието ми е да чета много повече. Но предимно неща, които ме зареждат.
И непременно трябва да се престраша да шофирам.
Искам да пътувам.
Когато пътувам въображението ми създава невероятни образи, галопирайки от чувство на чувство, от действие на действие, от трепет на трепет...
И най-трудното за мен – да отворя слуха си и да започна да чувам езика... да натрупам лексика – ууууф! За да говоря на още един, и още един и дори трети без да смятам втория си роден ;)... Трудна задача, изключително трудна за мен... Поставям началото, но изисква много работа и усилия... И може би, помощ... или време, докато намеря верния път за себе си сама...
Ще ми се и да хващам четката от време на време, нищо че не зная правилата, това няма значение...
Ще ми се повече да се движа.
И да започна да снимам, за което ще ми трябва третата джаджа, защото там съм в стихията си... не като имената, като себе си...
И дали да не взема да изпълня своята най-съкровенна мечта, която имам от 12-годишна...
Защото май няма друг начин ДА СЪМ!...
Иска ми се да прегърна и един много специален за мен човек...

Аз получих своето Възраждане.
Все още съм лабилна, завися от думи и случки или дори от липсата им, и крехка, бих могла лесно да се счупя...

Разбрах едно - след собственото ни въскресение, ни остава да намерим и изпълним онова, което не знаем за Божия син, и което не ни Го е оставил в думи...
Дали ще го открия – един Господ знае!
Но аз съм длъжна да опитам. Имам Вярата!

Нова година е!

26.12.09

За Бъдни вечер, за Раждането и за Възраждането... (I част)



Бъдни вечер е. Все още е денят, денят преди Христовото Рождение...
Приготовленията за празничната трапеза отдавна започнаха и текат.
Във въздуха се носи аромат на канела и сладки плодове...
Магията се докосва до мен... и ме кара да спра...
... и да се зарея в мисли, моето любимо занимание, което отсъства в най-светлите празнични дни... Особено на Коледа...

Неосъзнато стигам до извод, че този път Празникът е различен...
Аз съм себе си.
Не знам откога не е било така, и дали въобще някога е било.
Не бързам. Не съм направила главозамайващ списък. Не съм изтощена.
Приготвям малко от блюдата. Този път с плодовете и ядките са само 7, не 11... в количество за трима, толкова, колкото сме. Този път със сигурност храната няма да дочака Иванов ден :)


Отново се унасям и неусетно започвам да анализирам...
Може би съвсем резонно в навечерието на Христовото Рождество...


Какво постигнах тази година?
Нищо особено. И всичко! Цяла вселена дори.
Експресът на времето ме отнася бързо в април.
Януари, февруари, март и дори част от април минаха като миг. Инсеминация. Ин витро. Безброй прегледи. До училище и от училище. Домашни. Прекрасно детско лице.

Април беше началото.
Не мога да кажа, че бях изпаднала в депресия. Имам страхотен имунитет. От четвърти курс, когато беше последната. След като първото сериозно събитие постави началото на загубата на твърдината, по която да вървя... А имах преди това само една...
Тогава си бях обещала никога повече да не допускам да изпадам в подобно състояние. Бях сама. Адски сама. Приятелите не се обаждаха. Родителите бяха погълнати от своите големи проблеми. Тъкмо си се изправил и поредният ужас – че могат освен на свободата ти, да посегнат и на тялото ти... По добро стечение на обстоятелствата и предпазливост, само могат при мен...

Тогава ме спасиха бележките. Бележка след бележка. Направих си табло, което прибирах в шкафа. Мисъл след мисъл. Сентенция след сентенция. Извод след извод. Не нечии. А мои, изридани от болката и адското чувство на самота...
Изправих се. И може би в желанието си да се спася, се случваше да си причиня още болка. Но от това последваха – нови изводи. По-бързи решения, по-висока решителност...

Стратегията свърши своето. До април...
Когато бях на път да прекрача границата и да се изгубя...
Всъщност, аз вече се бях изгубила. От постоянното усилие да устоя на бруленето, което ми поднася живота. Ден след ден, губиш частичка по частичка от себе си, докато идва миг, в който не знаеш дали под кожата ти е останало нещо друго, освен задушаващата болка в гърдите...

Тогава се случи среща. Защото бях готова да се хвана за всяка сламка, за да изплувам малко нагоре и да си поема поне глътка въздух. Този път не заради детето си дори, а заради самата мен...

И се надигнах.
От срещата произлезе друга връзка. Като капка по капка. Не целенесочено. А просто неусетно като Божия повеля да се случи... Хората, които се появяват в живота ни по причина...
И се преродих...

Защото открих, че на този свят има поне още един човек като мен. И това ми бе напълно достатъчно. Да осъзная собствената си ценност. Да не си слагам постоянно клеймо „черна овца”, „не на ниво”, „не достатъчно умна”, "безинтересна", "скучна"..., а напротив да приема, че съм различна, уникална, не съвършена, но единствена и ценна, именно защото съм такава, каквато съм и, че така, както аз приемам хората, има такива, които ме приемат и ценят/биха ме приели и ценили такава, каквато съм, колкото и да са малко, колкото и да шепа хора, разпръснати по света... :)

Бъдни вечер е... До мен са най-близките ми хора. Невероятното дете и най-верният ми приятел, колкото и странно да звучи. Включват се в приготовленията. Както никога до сега. И това прави деня страшно различен. До някъде ми е неестествено, защото обикновено съм сама и бързам, и съм напрегната и не усещам как минава времето от сноване между прахосмукачката, печката, пералнята, масата и сядам уморена, без памет, без мисъл, да не говорим без сила и настроение, без говор и дума, без цвят и желание...

А сега ми мирише на канела и ароматът на варени сладко-кисели плодове ме прегръща в своите нежни ръце и ме отнася в моя си унес... Пак съм мълчалива, защото просто съм си мълчалива, но е друго, тук съм, цяла, и жива, и замечтана, и виждаща, и чуваща... редяща на ум куп образи като пъзел...


Винаги съм знаела какво е най-ценното. Така, както всеки човек знае и за което копнее всеки. Рождество Христово значи много. Обич. Семейство. Раждане на живота. Доброто. Уюта. Самия Живот. Познанието и пътя. За да се постави Словото и Вярата. ...
...

А аз правя равносметка,... защото един етап завърши и започна новият...

Какво постигнах тази година?
Изправих се.
Опитвам се да си върна „кокетството”, както наричам желанието да се облека красиво...
Намерих си работа.
Открих нови приятели.
Влюбих се – първо в себе си. После, както за първи път в четвърти клас без суетните примеси на възрастните и порочността.
Простих си несъвършенствата.
Започнах да чувам музиката.
Още повече - научих се да работя на музика, защото по-рано ми беше невъзможно без тишината. За мен е невероятно постижение.
Видях, че мога повече. И че мога още повече, но естествено иска се постепенност и време, освен търпение и усилие... И редуване. На задължения с приятни действия...
Стъпих на лед с кънки. Дори напредвам в пързалянето. Детска мечта, която изпълнявам сега.
Връщам си въображението... толкова важно за мен...
И онова, което толкова години се мъча да преоткрия и за последно имах на 18..., за което ми повече от необходимо да поддържам състоянието на замечтана влюбеност...
Моето минало, и бъдеще, моята същност, мечта...


Различна е тази Вечер. Масата не е отрупана. Всибко можеше да е по-... Но ние сме пременени... А аз съм си аз. Такава, каквото се искам... Не мълчим, както преди, а си говорим... И това е ново... :)

20.12.09

За тебе, Герче!

За тебе, Гери...
Защото вярвам, че Бог те изпрати, за да не бъда аз самотна и тъжна... да има с кого да бъда, споделям, и на кого да държа...
За тебе, Гери...
защото си винаги в сърцето ми...
И защото вярвам, че Бог се е погрижил за тебе - ти заслужаваш - и си на място, където този път си щастлива...
Съжалявам, не разгадах онзи особен сън на 16...
Приятел ми каза - Господ прибира по празниците най-добрите...
А теб взе в навечерието на Коледа...
Само не разбирам защо трябваше да е по-този начин...
Моята Гери...

Нека е свободен духът ти!

кака

15.12.09

Да са благословени грешките! ( II част)

(Посветено на един много скъп за мен човек :) )



Втора част

Не си спомням последователността, в която се получи. Или може би не искам да си призная ;)
Но го изпратих.


На един мой приятел. Който ми стана близък от изневиделица...
Поне аз така го чувствам.
Пак като Божия повеля, която бе в противовес на случайно формирала се в мен мисъл - предварително заключение без много замисляне и опит... (Имам в живота си две-три такива, за които съжалявам, че са ми минали през главата, дори и да е било за наносекнуди време, защото получавам винаги жесток урок от горе, с изключение на този случай!)


Попаднах на хубаво стихотворение. За какво се говореше там?!... За вишнева мъгла... за притеглянето между двама души...


Не мога да си обясня дори на себе си какво точно очаквах, изпращайки хубавото за мен стихотворение...
А го харесах много, защото свързвах чувствата, които думите пробуждаха в мен с това, което изпитвам към него...
Защото просто исках да го споделя. С НЕГО!
Защото интуитивно усещах, че пак ще ми даде отговор. :)
А се бях зарекла да не се противопоставям на моята интуиция, която винаги се оказва права и всеки път, когато я пренебрегна и вложа повече размисъл, греша. И после, страдам.


Стихотворението беше и пожелание... И...
И... и...
И го изпратих.


И получих отговор. :)
Интуицията ми не ме беше подвела.
Но...
Какво се оказа.
Стихотворението – текст на песен. При това на популярна съвременна група... с видеоклип.
А клипът - шокиращ! с кадри на горещи страсти, плът, динамика и...(реално в него няма нищо кой знае колко шокиращо, но МЕ ИЗНЕНАДА!


Е, да ме бяхте видели тогава! По-червено лице едва ли е имало!...
И както се стичах от смесени чувства от стола... след миг вцепенение...

...започнах да се смея! Смях се сигурно пет. Не, десет. А, може би, двайсет минути! Продължавам да се усмихвам всеки път, когато си спомня тази „ситуация” и усещанията до ден днешен...

Не съм имала по-чистосърдечен, продължителен, звънък и предполагам заразителен смях през целия си живот!

Да, вярно е, изпитвах най-нежни чувства. Толкова интересни чувства на обич не бях изпитвала до тогава, както към този човек. И на нежност, и на обич, да, и на лека похотливост, не ми е чужда, но и на всеобхватност, една необятна универсалност, която е трудно да се опише, а може би само да се изпита, защото все пак е изграждащо се във времето чувство, не фантастично, нито илюзорно... Просто знаеш, че и душата, и духът, и времето, и движението в теб, всичко, от тук нататък принадлежи на този човек...


Този видеоклип!

А аз си представях прекрасни градини. Зелени тревни площи. Прецизно точни алеи. Пастелни, но и свежи цветове. И дървета. Много. Японски вишни. В цъфнали розови цветове. И как ние с него вървим по алея и говорим, говорим, говорим, а безбройните розови цветчета се сипят върху ни... Но ние толкова много сме унесени в разговор, че дори не забелязваме прекрасната нежност, сипеща се наоколо... и именно в това е магията...


Всеки път, когато съм уморена. Или когато съм раздразнена и искам да се откъсна от ежедневните задачи. Мислено се пренасям в тази градина... И съзерцавам нежните вишневи цветове... :)


~                    ~                     ~


Колкото и да е странно именно от този случай приемам грешките си по друг начин...

Не съм безразлична към тях. Но някак бързо си ги прощавам. И гледам напред.
Даже изграждам едно умение да разпознавам природата на грешките. И усещам повече от преди на какво точно се дължат... В една грешка мога да открия не само как се е чувствал човекът (въобще не става въпрос за това какво знае и какво не, това е първата повърхност). Да позная дали е влюбен или не? В какво емоционално състояние е? Дали е творческа натура, кое полукълбо му е доминиращо, с кой отдел може би е боравил в момента...
И да знаете, креативните хора най-много грешат в изписването на думите и това няма нищо общо с правописа!...


Благодаря ти, драги ми приятелю! Скъп си ми, твърде скъп! И наистина те обичам. И това чувство някой ден ще го разбереш...

12.12.09

Да са благословени грешките! ( I част)

(Посветено на един много скъп за мен човек :) )



Част първа

Тази тема непрекъснато я изтласквам. Не знам дали не сгреших :), че не я написах през август...

Изтластвам я също така, както месеци вече чета една книга и съм все на едни и същи страници. Просто, защото заспивам преди да си отбележа, докъде съм стигнала и следващия път като я хвана пак прочитам същите редове...

Но всеки път са ми интересни. Защото намирам нещо, което ми се случва...

Чакам темите да узреят крато разпръснати гроздови зърна във вселената и когато акумулирам енергия, сядам, след като съм се размотавала доволно за деня, да пиша, хващайки най-близката и узряла тема...

Захир. Паулу Коелю. :)


Ала тази тема всеки път се приближаваше и отдалечаваше от мен като кораб без екипаж и котва в безграничната синева на безкрайно спокойно море...


Правили ли сте грешки?
Как ги понасяте?


Аз?

Естесвено, че съм правила.
Имам си дори теория. Греши този, който работи, който се движи напред, който рискува, който е поел повече отговорност, който дръзне да дерзае... С колкото повече работа се заема, толкова вероятността да допусне грешка е по-голяма...

Имам си дори „късметче” от кафе, пито заедно с приятел, - Човек, който не може да прави грешки, не може да прави нищо!” Бърнърд Шоу - с вкус на шоколад с карамел и сметана...
(„Ями!”)


Преди
трудно понасях грешките. Рядко ги допусках и допускам. (Все пак зависи и от какъв сорт са), но изживяването след това беше мъчително, състаряващо, стресиращо, стряскащо, като в чистилище...


Защо?
Нима не съм човек? Нима не бях поела върху плещите си пак прекаленото? Нима не направих всичко възможно? Нима не ми беше ясно? Нима всичко зависеше от мен? Нима не прокарвах пътека? Нима не бях постигнала пак крачка напред? Лежах ли и чаках ли някой друг да свърши работата... Нима не си правих изводите. Нима не го предполагах. Нима не предупредих. Нима не се учех?!


А по преди?
От страх да не сбъркам се сковавах цялата и не смеех да пристъпя... и после осъзнавах, че всъщност знам повече и бих могла да се справя много по-добре!... Или се справях, но изразходвайки космическо количество енергия за страхове, преодоляването им, концентриране и ...
И защо трябваше да ме е толкова страх?!... Проклетата петица в името ми, която ми дава мечтите, превъзмогва граници и в същото време ме кара да се мятам и измъчвам на едно място като създание, оставено без въздух...


Твърде много не-та в детството, може би. Не знам. Не помня.
Твърде много разочарования в детството... Да спомням си това-онова...
Твърде много чувствителност... Въпреки, че е красива...
И
твърде много сила!
Защото иначе нямаше да четеш това и да разбираш за какво пиша!

Ключът.
Просто съвсем случайно ми попадна ключът и...
всичко експлоадира...

...

5.12.09

Огледалото в детето ми

Различно се оказва...
Всеки път се оказва различно - действителността от представите ни...
Преди време, доста вече, смятах, че децата придобиват характер спрямо възпитанието, вниманието, които им дават родителите и условията, в които израстват, събитията, които им се случват...
Да, безспорно, вярно е!


Но има и още нещо :)


Когато се роди синът ми, месец-два след като се адаптира след промяната на средата, започна да проявява характер...
Слагах го да спи сутрин, обаче той – не искаше да заспива! „Мамо, ти луда ли си. Толкова ми е интересно, а ти ме караш да спя.”

Не помагаше нищо. Това дете, усетило равната повърхност под себе си, надаваше вой до небесата. И не защото се глезеше, – Боже, твърде малко е за това! - а защото му беше интересно да научава...
И се гневеше, дереше, почервеняваше. Какво да го правиш?! С характер от малко. :)


Упоритостта му не премина през тези първи негови години.
По-късно след като усети твърдината под краката си, не се спираше. Беше като машинка на постоянно акумулиращи се батерии :) Енергичен до безумие!


И беше страшно социален и общителен. Няма значение, че не владее все още думите, мигар може това да е пречка?!
Разговаря се с всеки, деца, възрастни, студени хора... Всички стават подвластни на чара му да общува... (да поясня, че не беше стандартното хубаво бебе, но за това ще пиша друг път)
Имаше и една особена артистичност...


И се чудех... На кой прилича това дете!?
В тези ранни години в него откривах повече черти от сестра ми. Диво, игриво, безстрашно, волно дете... И си обяснявах – очевидно децата взимат латентните ни черти, тези, които в същото време са активни в сестрите и братята ни...
Има доза истина като се замислите, нали?!



Така смятах... До това лято.
От което тръгнах по една особена пътека, в която събирам миналото, връщайки се много назад, и то съвсем спонтанно, с проекция, идваща от бъдещето... (нямам предвид насочена към бъдещето)  :)


И започват да изплуват образи.
Ами, да – нали аз самата на 4-5-годишна възраст бях такова диваче... тичащо, постоянно сновящо, не спиращо се дете... Да, бях стеснителна до болезненост, но тази черта се появи по-късно... А в моментите, когато съм била себе си, винаги аз съм била тази, която подема разговор... Спомяш ли си?!...


След елементите на метаморфозата, която ми се случва, откривам в себе си артистичност, скътана дълбоко под пластове събития...

И откривам – ДЕТЕТО МИ ПРИЛИЧА НА МЕН!


*
Това лято се наложи детето да изкара един месец при майка ми през ваканцията...
Прибра се.
И отново видях себе си.
Но другата...
Беше станал тих и кротък. Спокоен и разсъдлив. С изказвания, в които има мъдрост, характерна за по-възрастните...
Което е прекрасно!
Но имаше нещо, което не беше на ред.
Детето, сякаш беше пречупено. Не в лошия смисъл.
А сякаш му липсваше хоризонт...
И си спомних нещо, което мислех в ранните гимназиални години...
И открих.
Да, не съм идеалната майка в никакъв случай.
Да, моята майка е невероятна и не мога да я настигна по отношение на топлотата, която ни даваше и уюта, който създаваше... Не умея дори да си играя с него на кротки игри така, както тя умее...


НО за моето дете аз съм най-добрата! Не, защото съм се съмнявала, но нюансът стана някак по-различен :)



29.11.09

За любовта.../ About Love

За любовта, каквото я виждах на петнайсет. Чиста, непокварена още. Каквато си я представяме момичетата в мечтите си. Романтичната любов. Като в приказките... Не невъзможната. Може би краткотрайна. Но прекрасна!

:)
За любовта и едно прекрасно видео на Елица Тодорова (според мен на много високо ниво. Благодаря!), в което разпознах близки изразни средства... :)





Elitsa Todorova vokal &dancer, Miroslav Ivanov guitar, Leander Yanes dancer, traditional bulgarian folklore song Rodopi


About Love
About love, such as I saw it, when I was 15. Pure, still unblemished. Such, we girls imagine it in our dreams. Romance love. Such as in tales… But not impossible. Probably short-lived. But beautiful!

:)

About love and a lovely video by Elitsa Todorova (In my opinion it is on a high level. Thank you!), in which I have seen known means of expression…

20.11.09

Dance...


photo


Пуснала съм музиката до дупка.
Нося се на гребена на вълните.
И отключвам душата...
Защото днес, и вчера й се насъбра.
Опитват се да избиват сълзи
Но не текат.
Толкова е трудно да се стичат при мен,
... а не трябва.
Лявата ми ръка се включва. И става доминираща. Бели без затруднения вече отдавна несвежия портокал.
Музиката ме носи на гребена на вълните си.
Чак детето идва да ми направи забележка.
Съжалявам, и майките имат нужда от време за себе си :) Ще се позанимава тази вечер малко сам,
А аз ще оставя душата ми да потанцува...
Да се бори чувството отново да не изчезне...
...„Не изчезвай” - Невена
И пак ми се плаче...
с „Поглед на дете” – Тони
Запомнете нещо от мен. Ако загубите близък.
Плачете.
Плачете колко можете повече.
На глас.
Застанете срещу развълнувано море и викайте колко глас ви държи. После бягайте по брега. И пак крещете нагоре към небето. До пълно изтощение.
После обезсилени си спомнете всички прекрасни хубави моменти с вашия близък. И поканете усмивката. Вие сте богати. Бог се е погрижил за него/нея. А вашата мисия продължава.
Това ще е вашата философия за напред – спомняйте си хубавите моменти с него/нея!
А когато ви се доплаче –
плачете.
Говорете. Какво, че ще помислят „колко дълго страдате", "не го ли превъзмогнахте”... Та той/тя е част от вас...
Но говорете само за хубавите моменти.
И запомнете
всяка подтисната сълза, е
година агония.
Колкото и да страдате, няма да го/я върнете. А напротив, става по-лошо...
При мен: не помня години от живота си –
а не трябва, и със здравето пострадах - от имунитета ми нищо не става...


СЕГА СЕ УЧА ДА СЛУШАМ МУЗИКАТА.
Никога не съм СЛУШАЛА музика.
На гребена на ВЪЛНАТА съм...
И се опитвам да се боря да запазя чувството,
Което успя да ме върне...



P.S.
Трябваше ми безумно много време... какво да правя като са ме възпитавали в японска сдържаност и спартанска лаконичност...
Самокритичността отново се появи :) Опитва се да заеме мястото на моята влюбеност. Да си гледа работата!

СЕГА ЩЕ ТАНЦУВАМ!

- “Barcelona – Fredie Mercury&Caballe---

14.11.09

Cute, cute, my rabbits...


photo


Ако ви кажа, че съм израснала в гората...

Не се шегувам. Може би от моите 3 до 6-годишна възраст живеехме с родителите и сестра ми в една къща. Беше отдалечена от населени места. Къщата беше буквално в гората.


За съжаление, нямаше други хора, освен нас. Така аз разполагах за моите първи осъзнати мечти с гората... Деца идваха само от време на време по едно-две през ваканциите в близките къщи... Нямах приятели. Нямаше и с кого да контактувам. Имах само огромните борове и техните шумни приказка... Имам и своето волно и диво детство, защото никой не ме спираше да се разхождам в огромния, действително, двор с гора :)...



По едно време родителите ми отглеждаха зайци. Имахме куп малки, сиви зайчета...

Но имаше други два специални заека. Тези зайци ни бяха първите. Изглеждаха огромни през детските ми очи. Единият, като го гушнех, беше почти колкото тялото ми.

Бяха големИИИ. Единият беше чисто бял. Другият бял на големи черни петна. Бяха двойка.



Много време прекарвах пред клетката им близо до гората. Обожавах да ги наблюдавам. Как мърдат розовите си муцунки, движат мустачки, движат уши и ме гледат с мигащите си розови очи... Бяха си моите зайци! Говорих им, споделях им, бяха част от мен.


Един ден открих, че зайците ми ги няма.
Изтичах при майка ми разтревожена. Страхувах се. Чувах постоянно разни приказки, но знаех, че моите зайци са специални, те са много красиви, а и ми бяха обещали...

Майка не ми отговори. Но татко да. Каза, че са там в тенджерата зайците ми.
Видях голямата жълта дълбока тенджера...


Това беше първият път, в който намразих родителите си.


Детските чувства трябва да се уважават!


Когато пораснем изморени, дори убити, от ежедневието, забравяме какво всъщност сме ние човешките души...
Бъдете внимателни към крехките, и невинните, обичащи... Защото понякога дори с на вид дребните си постъпки, конструираме „отдалечености” в душите им... и в нашите също...

Струва ми се, че е безсмислено повече да пиша по темата, дори последното беше излишно...


Та, така, вчера имахме на трапезата заек. Баба ни го подари, в плик от магазина като пилетата. Въпреки това не можах да ям. Мисля, че повлиях и на детето, защото и то отказа.
Но и то си има своята история със зайче/зайци...
Нея обаче ще ви я разкажа друг път :))

10.11.09

Ляво или дясно полукълбо? Или и двете :))

Тестът, който е прикачен въобще не е нещо ново. Някъде прочетох, че се тиражира в интернет пространството вече от 2-3 години.
Но тъй като от време на време ме занимава, какво е типично за лявото полукълбо на мозъка и какво за дясното, го прилагам за мое улеснение, както и още два линка.
С течение на времето ще добавям нови неща, на които съм попаднала, са ми станали интересни и информацията си е заслужавала, т.е. темата е отворена.


Каква е целта ми? Опознаване. Макар че за човек на 36 трудно може да се каже, че не се познава. Общо взето на тази възраст си наясно със собствените си способности и умения. Ако си дадеш време може и да ги разтълкуваш как са се появили и култивирали (нямам предвид само способностите, придобити при обучение)...


А заради желанието да се развиваш... Да затвърдиш своите умения, които те правят уникален и да намериш начин да развиеш тези, които са ти слаба страна, защото ти трябват – все пак живеем в общество – но по възможност по твой начин... защото другият при теб не работи, дори след години положен труд...





Да открия, че съм повече човек на дясното полукълбо с помощта на "танцуваща фигура", въобще не беше изненада за мен. Минавали са ми подобни мисли още от момента, в който ми бе съобщено, че са ме отучили да пиша с лявата ръка (а аз в интерес на истината въобще не си спомням това)...
През последните години многократно съм си задавала въпроси по отношение на мисленето, изводите, наблюденията, резултатите, изказа, действията и пр. защо при другите „нещата” са така, а при мен иначе :)... и щеш на щеш налучкваш посоката...


Ами, то в края на краищата не можеш да бъдеш това, което не си и да се затормозяваш да работиш по чужд стериотип, който или не е продуктивен или изисква премного енергия (излишно) и в крайна сметка не ти носи удовлетворение... И в края на краищата е по-добре да обърнеш нещата и да използваш своите преимущества в полза на работата – винаги един продукт става по-добър, когато се обмисли от още една гледна точка или служителят се използва с неговите силни страни в направата му... (защо ли това шефовете все не го правят?!)...


От втория тест разбрах, че всъщност двете ми полукълба са почти в равновесие (с малък превес на дясното), което пак не ме изненада. Все пак в училище еднакво ми вървяха литературата и писането и математиката, също и рисуването... В алгебрата нямах никакви проблеми, в тригонометрията само по-сложните задачи с тангесите и котангесите ме затрудняваха, а на стериометрията винаги съм се чудила какво трудно й намират...


Опс, да не помислите, че съм идеална... ;) остана музиката. Но тъй като преди две години ми се наложи да помагам на сина ми да овладява свиренето на китара, вече не съм сигурна, че ми приляга категорията „музикален инвалид” – в музиката има математика, отмерването помага на неразвития слух, с упражняването започваш да разпознаваш тоновете и т.н., та по-скоро тук съм за „музикален невежа” ... :)


Прикачам връзките. Фигурите на полушарията посочват грубо, кой сегмент на мозъка с какви интелектуални дейности е свързан.
Вторият тест, като резултат също дава интересно индивидуално изясняване.


Дерзайте! Разгадавайте се!
Аз имам да се поблъскам малко на втория тест и да помисля дали няма начин да стана по-неправолинейна?!


"Танцуващата фигура"
Втори линк към "Танцуващата фигура"
"Вторият тест"
Фигури на полукълбата
Благородството и честността - генетично заложени!

7.11.09

The picture of me... :)

Не държа да има епизоди.
Просто, така се получи.
Чакам музата. Притихнала, в състояние на примирен копнеж...
Писането е транс, а в транс се изпада трудно ... и не винаги :)


Става дума отново за картината на момичето. Онова тъмнооко момиче, облечено в червено, подпряло се на делвата...


В кой миг от живота си се осъзнаваме като живи и като нещо отделно, индивидуално, като цяло... После от кой миг започваме да се питаме, доколко преличаме на другите и защо сме различни...


Спомням си бях във втори клас, когато често изпадах в състояния на тъга, затова, че бях по-различна. От днешна гледна точка, си давам сметка, че не е кой знае колко така, но тогава го чувствах иначе...


Бях дете, пораснало по-бързо за годините, не само като разбирания (защото и това го има), но и по ръст. За да добиете представа – в трети клас бях почти колкото класната си, а в четвърти вече се смесвах с тълпата от гимназисти в нашето училище...


Височината сама по себе си може да е голямо преимущество, стига да я използваш в добра насока. Но с това едно 9 годишно дете, трудно би могло да се справи без помощта на внимателен възрастен с разумен подход...
Та, когато си две, дори три глави по-висок от съучениците си, няма как да не се чувстваш по-различен.


Лошото на височината е, че никога не можеш да се скриеш зад другарчето, госпожата винаги ще те види и затова ти се налага винаги да знаеш. Обикновено мъничките търсят подкрепата ти, за да се предпазят от някои училищни схватки, а ти безрезервно им я даваш, защото копнееш за приятели... Но в същото време, някак не ставаш за тихите шушукания, тъй като дари и като приклекнеш, това се забелязва и от шушукането няма полза...


Обикновено, когато си висок и учителят срещу класа е настроен строго, погледът му се насочва към първото дразнещо го нещо, а обикновено то стърчи... Но обратното не е валидно, тъй като добронамереният човек винаги ще потърси скритото дете и ще даде шанс на него, а ти така или иначе не можеш да бъдеш пропуснат...
Разбира се, като пиша това се усмихвам и страшно се забавлявам, защото откривам условията, които са ме моделирали като личност и трябва да кажа, че съм им благодарна, защото харесвам това, което са постигнали ;)


Та във втори-трети клас, когато момчетата започваха да обръщат по особено внимание на момичетата, както и обратното, аз страдах – кой ще обърне внимание на голямото грозно пате...


И си мечтаех, че някой ден ще стана безумно красива жена, със златни коси облечена в злато, също като в рисунката от любимата ми книжка „Френски приказки” на героинята от приказката „Магарешката кожа” ... представях си как някой ден ще сваля дрипавата магарешка кожа и другите ще видят истинската ми същност и красота... (а защо точно нея избрах, вече не си спомням, харесвах всички приказки и герой от тази прекрасна книжка и много други...)




Срещала съм от късните ученически години текстове, които да ни казват, че с мисълта си можем да „проектираме”/”моделираме” външния си облик... Не съм се задълбочава в четенето на подобни материи...
Но със сигурност мога да кажа, че ТОВА е възможно. Защото имаше години, 2-3 курс в университета, когато се бях доближила до мечтаната от второкласничката визия...


Но в мен винаги блондинката и брюнетката са били в противоборство.
И винаги надделява втората... Също както преди много години в първи клас след дълго мрънкане на мама, тя скришом от татко ме заведе в магазина, за да ми купи така исканата кукла Барби... а аз вместо нея избрах брюнетката Синди, с прекрасни големи очи, нежно лице, с топло излъчване, облечена с бяло трико и фини чорапогащи на кръгчета и розова тюлена пола на балерина... (още я пазя тази кукла, много ми е скъпа!)


Картината с момичето с дълбокия, жив и игрив поглед дълго време стоя над леглото ми... Дълги години, заспивайки си представях, че тя съм аз и скитам в замъка от съседната стена, придавах й качества и умения...


Не знам какво точно се беше случило, да оставим думите на близките, но преди десетина години, гостите ни отбелязваха прилика между девойката в червено и мен...
Преди около шести години синът ми, на две или три тогава, заявил на майка ми: „Това е мама!”
Знаете колко категорични могат да бъдат децата, нали :) а че са искрени, в тази крехка възраст, е без съмнение.


Сега като я гледам у дома, си мисля – колко невероятно е! днес повече отвсякога изглежда, сякаш портретът е мой...



... можете да го използвате като метод – да се моделирате с мисли... макар че предпочитам да се харесвате такива, каквито сте :))
А по отношение на „магарешката напетка” – все пак ние сме тези, които първи трябва да я свалим...



За тези, които си спомнят книжката от нашето детство предоставям връзка... на мен книжката ми изчезна някъде преди години... и този сайт много ме зарадва. Благодаря на Krista!

31.10.09

The home in the picture...


photo is from


Преди месец помолих майка да ми даде картината...

Всъщност картината представлява гоблен. На момиче. Облечено в испански или цигански стил... напомнящ по някакъв начин на „Очи черные” :)
Дори като гоблен картината не е нещо особено, защото е изпълнена с едър бод и не толкова цветни нишки, с колкото би могла да се направи...

Но ми е скъпа...

При мен се получи така, че не ми остана роден дом. Хората загубили бащината къща ще ме разберат веднага какво е – чувстваш се някак без почва, като пътник на кораб, който плава към далечен неясен пристан... А това понякога те вади от релси. Защото друго е, да се прибереш у дома, и от прага да те връхлетят сладки спомени, да ъпдейтнеш своята същност, да се върнеш към доброто в себе си, което се таи в детството на всеки и безбрежието, което си изпитвал...

Години наред тази липса на пристанище, към което мога да се върна винаги, когато се извие буря, ме изпълваше с безпокойство. Да, аз живея в дом, който изграждам със собствените си ръце, и мисъл, и чувство... Но той не е мой и винаги могат да ми го отнемат... Което отново ме караше да страдам и душата ми да се извива, сякаш е сиротна... А аз влагах много... А аз обнових този дом...


И го намразих.
Заради времето и силите, които ми отнемаше, за да го поддържам и ме лишаваше от време да бъда себе си...
Заради несигурността, която ми се поднасяше... а всъщност, аз и не исках такава. Това се дължеше на безпомощността, която изпитвах от преспективата да устроя нов дом...


И изведнъж всичко се промени.
Забравих безприкословната грижа за дома. Детето е голямо, по цял ден ни няма... Нима беше нужно да продължавам да бъда това, към което никога не съм се стремила?!... Нали самата аз исках приоритет да бъде времето за детето, за отношенията, за заниманията, за себе си, ПРЕД дома... Нали именно това си бях обещала някога в късните детски години...
Времето на инертното копиране на мама, просто, свърши...


Но има нещо друго, по-важно!
И не знам точно как се получи. Не мога да ви опиша механизма му. Просто стана. Така както тази година в мен се промениха много неща...
Изведнъж се изпълних с увереност и сигурност: Глупости! Нямам дом?! Домът ми винаги ще бъде там, където съм аз! Защото аз съм тази, която го създава. Защото всеки сам в себе си носи дома. Домът е в картината, благодарение на която си съпреживявал в мечтите си себе си като дете, или в камъка, който с причудливата си форма те връща в уюта на стаята. Или пердето, което привнася сладкия цвят на шампанско и свежест и ти напомня младежката стая...


Дори и да ги няма, ще отгледаш саксия с цвете слънчоглед и домът отново ще бъде твой. Само твой и ничий друг. На теб, на детето, и хората, които обичаш...

И така, един ден може би ще пътувам по света. И домът ми ще бъде каравана!...

Можете да ми кажете Lucky you! И ще сте безумно прави :))
И сигурна съм, че същото се отнася и до вас самите, нали?! ;))

20.10.09

Let's have dreams :*



Осъзнавам как съм облечена. Унесена в прозореца на маршрутката, която нeправолинейно ме носи към работното ми място. Капчици вода от диханията на пътниците са кондензирали по повърхността на студеното стъкло. То отразява погледа ми и не ме допуска в тъмната ранна сутрин навън...

Облякла съм дрехите от миналата година. И ми навяват усещанията от тогава. Захлупват ме като капак неизплакани сълзи и сподавени хлипания... Сякаш съм облякла настроенията, които носеха безконечните чакания пред кабинетите за преглед и умислените тъжни очи на... много жени.

Миналата година не ми трябваха много дрехи :) Излизах предимно, за да заведа и взема детето от училище и останалите му занимания. И.. да ходя на консултации, прегледи и процедури...
Но аз бях щастлива. И все още съм.
За разлика от хилядите погледи, които оставих в препълнените чакални...

С дрехите съм... и множество чувства ме връхлитат – на загубени надежди, на желание, на протест, на борба, на падане и намиране на сили отново, на печал и тъга, на болка и може би на още нещо, което ми е трудно да изрека...

Аз съм тази, която остави борбата. Без да съм се предала... А едва бях започнала етапа на сериозните битки. Зад гърба си имам само две процедури – инсеминация и ин витро на естествен цикъл. Какво да кажа за всички онези жени, които не се спират, и продължават, и продължават... И продължават. До края! Така трябва. :) Обичам ви, момичета! Все още мисля за вас и сте дълбоко в сърцето ми. И се моля на Онзи Ангел способен да въплъти мечтата на всяка от вас... Не се предавайте!

За себе си трябваше да спра, за да преценя как да продължа. Не трудностите по пътя за така желано дете бяха причина да спра, не чакането, нито неуспеха от процедурите, разлетелите се като късчета счупено стъкло надежди, нито от това, че положението не обещава или заради недостига на средства...
За да има дете са необходими двама. Не може без подкрепа от другия или без той да е сигурен в това, че може да върви заедно с трудностите до теб, че иска да измине същия път...

И трябваше да погледна, крайно време беше, истината в очите – защо искаш това дете? Да не би то щеше да запълни липсите, които изпитвам, ще попълни количеството любов, от което се нуждая, за да продължа или „дупките“ в професионално отношение... Да размени мъката с радостта, да ми върне отново живота вместо скръбта...

Очевидно Онзи горе е имам друг промисъл за мен, за което съм Му... благодарна, защото трябваше да намеря себе си, която се бях загубила и обезличила някъде по пътя на ежедневието и трънаците на живота и да ми покаже, че все пак детето може да бъде само плод на любовта!

Не съм сигурна, че съм загърбила желанието за дете. Просто спрях.

Преди два месеца смених, заради тоалета пръстена с рубин, а момичетата, които ме знаят от тази ми страна, са наясно какво влагам и означава за мен този камък.

И го замених с онзи огромен нежен от планински кристал, оцветен в розово... Който сложих за първи път, който бях купила уж за Коледен подарък за себе си, с който се сдобих в онзи период, когато се получи вторият ми мисед...


И странно как камъкът ми напомни нежността, и... надеждата, трансформирала се от болката...


Сега за себе си виждам три пътя. Кой от тях ще се осъществи, все още не знам, защото периодът е „инкубационен“ :) и един Господ знае какво ще се случи в действителност, но при всички случаи ще съм щастлива. :)))


И душата ми тръпне да изхвърля това тежко черно облекло и да внеса живи ярки цветове в зимния си гардероб :)

18.10.09

Like a Bird }}}}}}}}}}}}

Имам „заредени” теми от два месеца. От две седмици се "боричкат" 2-3 темички, които да споделя. Но някак, някак не са изкристализирали, не са готови...
Още повече, намирам се в някакво особено състояние. Предполагам случвало ви се е – да се чувствате без причина ограбен. Властта да го променя е в моите ръце :) Просто делничният ден отново ме поде така както си знае, мятайки ме от задача на задача без да ми остава секунди да си взема дъх и да се усетя, че съм жива...

Не!

Този път не искам да е както миналия. :)

Чувствам как крилете, които съм прибрала от около месец, сякаш всеки момент ще се разтворят и ще ме надигнат отново...



photo


Имали ли сте това усещане, че летите. Да си представите как мускулите на нещо, което физически не притежавате, но в същото време, така осезаемо физически усещате, се напрягат...

Това лято се научих да летя с криле. И Бога ми, смея да твъдя, че е божествено :)

Достатъчно е да си представите, че сте птица. Аз съм избрала нещо от рода на ястреб – всъщност, няма значение. Но силата на крилете ми е голяма. Както и остротата на погледа ми.

Когато се рея. Вече не съм птица. А вятърът, който се носи. Също както предполагам птиците мислят за себе си горе в небето.

Усещането е невероятно.



photo: Tambako the Jaguar


Да е отвлечено?!
Да. Може би?!
Не.
Просто, трябва да искате силно да видите някого :)



photo: Tambako the Jaguar

4.10.09

Облаци

Гъсти облаци. Сиви. Тежки. Не се вижда нищо друго. От началото до края. Под мен има облаци. Над мен е сиво олово. Грамадни. Не. Огромни. Знам, че ще потъна в тях и в същото време, не падам. Няма земя. Няма стабилност. И всъщност съм никъде. Няма начало и няма край. И няма никой...




Лутам се от стълбище на стълбище. От етажна площадка, на етажна площадка. От сива, врата на врата. Въздухът е също толкова сив, колкото и светлината. Сумрак. Всичко е сякаш чертано от въглен. Всъщност, в този свят има ли светлина?!
Отваря се врата. Не, не е тук.


И продължавам. Нагоре. Надолу. Ново стълбище. Нова етажна площадка. Нова врата...
И ето виждам познати перила. Толкова са ми близки тези железни черни решетки. Последен етаж. Чува се шума на асансьора. Тук винаги се чува шума на асансьра. И вратата е толкова позната. Жълто-кафява с ивици... Но и тази не е...
Слизам. И ето вратата най-сетне се отваря. И се показва познато лице. Толкова обичано лице. Целият ми свят е в това лице. Най-красивото на...

„Аз не съм майка ти!”

„Няма я майка ти тук.”

И усещам как ужасът ме обгръща. И потъвам. Дори не осъзнавам как се предавам. И просто, сякаш ме няма...


ХХХХ

И се събудих :)

Това е първият сън, който помня. Има десетина сънища от различни периоди в живота ми, които са оставили белег в мен... Този е един от трите обикновени. :)
Помня го от възраст, на която съм била на 4-5 години. Малко, щастливо момиче с очи като бадеми...

Спомням се, че тогава се събудих ужасена. И ужасена не смеех да заспя от обвзелети ме обезумели чувства нахлули в мен и опустошили душата ми да
не би да загубя майка си и да не се озова сама като в облачното блато...


ХХХХ

Не си спомням по какъв повод преди две години споменах на майка ми за съня ми...
Тя ме погледна. Очите й големи, зелени. Отворени и изморени от възрастта, но с блясък.

- Ти знаеш ли, Руми – каза ми тя, отново все така интуитивна каквато си я знам – Ти, когато беше на 2-3 годинки се изгуби...


ХХХХХХХХХХХХХ

Странно нещо е човешкото същество. Не мога да обясня какво точно отключиха думите й, не съм психолог, за да мога да го обясня. Но усетих, че сякаш за микросекунди се нареди сложен ребус, който мозъчните ми клетките са се опитвали да наредят години наред, изпращайки сигнали в безпътен лабиринт ...




И се почувствах... сякаш цялото спокойствие на света се всели в мен :)

-... беше тръгнала след една жена и внучката й. Играеше си с детето...

И си спомням как тръгнах след бабата и момиченцето, малко по-голямо от мен. Беше толкова добра и интересна. Не исках да съм сама. Така ми се играеше с някого, с нея, сега. И не се върнах, дори не спрях, въпреки че жената ми казваше да не ги следвам. И изкачих стълбите. Толкова съм близо до дома... ще се върна.. ще се върна... знам пътя...

-...обадиха ми се от районното. Да отида да те взема.

...и повече нищо не си спомням...
Освен съня :)


ХХХ

Днес благодаря на майка ми, че ми разказа. Че не предпочете да замълчи и да скрие родителска грешка. Че отново майчината интуиция правилно я насочи какво да ми отговори...

А аз си обяснявам много неща. От тогава неясно породеното чувство за загуба на майка ми, несигурността, която изпитвах в отношенията ни... Няма ги. И имам твърдина под краката си...

Това е!
Някак е странно на 34 да мислиш за майка си и все още да се измъчваш дали тя те иска или не сякаш си дете на 6.


Всичко си има причина... :)

20.9.09

Влюбена ли си?




- Влюбена ли си? – попита ме той.
- Не. Не съм. – отговорих аз. – Как ти хрумна?

А би трябвало да отговоря: „Да, разбира се. В теб.”
Благодарна съм, че не ме попита след месец. Може би усетил промяната в мен. Може би почувствал отговора преди самата аз да си давам сметка за смисъла. Замълча. И продължи така, както е било.

Нямаше да мога да му отговоря. А аз не лъжа.
Мълчанието щеше да бъде жестоко. Към най-топлите сини очи, които могат да съществуват на този свят. Изрисувани с жълти чертици като пчелна пита, с безкрайно много светлина и дълбочината на цяла вселена...

Чувството ми беше необходимо.
За да намеря себе си. Загубила се из сивотата на безгранично дългия делник. Трябваше да намеря връзка с онази част от себе си, която ме беше забравила.
Така ми каза един познат. Беше ли прав?!

Времето ми беше нужно. За да ме върне.
Понякога единствено търпението помага. А търпелив е този, който обича.
Защо делникът изтрива така, сякаш с хлебна гума, всички чувства, които носим?!...

И детето ни разбра. И застана на страна на баща си. Малкият човек с огромната сила на искреното сърце се превърна в опора, и двигател.
Ако се боиш от справедливостта, не питай за нея дете.




Но мен не можеш да ме измамиш. Мен майката, която дори в своето особено личностно състояние, на което има право, защото е човек, която може да гледа на себе си и ситуациите от дистанция, и да не подминава „нещата”...

И отново откриваш силата да си водачът, защото Господ ти е определил тази роля, този път...

И трябва да съм му благодарна, че ми е изпратил приятел и ангел :)

14.9.09

Липсваш ми...

Току-що човек, когато не познавам очи в очи. Контактуваме само във форум и по скайп. Не сме се "чували" от може би две седмици. Преди малко получих съобщение - липсваш ми...
И ми стана странно, и спокойно...


Странно, не защото един човек, с когото на пръв прочит се познаваме бегло, ми споделя подобно нещо...
И спокойно, защото, оказва се, не само аз мога да изпитвам подобна липса...


Какво определя да мислим за даден човек, да изпитваме липса по него. И правилно ли е, да го търсим, когато дълго време не сме имали контакт?
Доколко тези нови начини на комуникация заместват реалното общуване между хората и защо търсим безмълните социални мрежи, за да не се чувстваме сами... Или става въпрос за нещо съвсем друго?


Доколко човекът, който "говори" от първо лице единствено число сме самите ние или това е един пообогатен от собственото ни въображение образ...
Не знам как е при всеки.
За себе си имам една истина. Предполагам всеки има своята.


И тъй като с този човек сме намерили общ език, заради връзката ни с реалното, искреното и директното, аз знам, че наистина липсвам. Това ме прави малко по-богата. И същевременно ми дава урок... :)


На вас случвало ли ви се е да ви липсва някой, който "де факто" не познавате?

12.9.09

Сини пеперуди

Кой е най-ранният ви спомен от детските години? Като пътувате назад във времето до къде стигате? От коя възраст помните какво се е случвало с вас...


Оказва се при мен едни от най-ранните ми спомени са свързани със сините пеперуди :) Малко неочаквано, нали?! Хората помнят лицата на родителите си. Разтърсващи случки...



photo: 6yohan

Всъщност, като се замисля очевидно, за да помня сините пеперуди, събитията явно са били разтърсващи за мен тогава...


За първи път видях сините пеперуди в Природо-научния музей. Бяха поставени нависоко, на върха на един шкаф... Понятие нямам как съм ги забелязала, разперили криле в своята кутия със стъклен капак...


Бяха ме пленили. Огромни, толкова, колкото дланта ми... Наситено сини. Разтворили криле, сякаш всеки миг ще отлетят на друго цвете. А нежните им плетеници в черно по краищата на крилата още повече ме захласваха в съвършенство им...

- Може ли да ги видя? Искам да ги пипна!

И тогава разбрах, че омайващите красиви създания са забодени с карфици...




Всъщност, връщайки се назад, разбирам, че още душата ми плаче за тях. Какво означава да забодеш красотата с карфица... Да плениш свободата и да я захвърлиш под покрив, за да можеш да й се наслаждаваш...
Все едно да забучиш любовта на прът, защото именно пеперудата е символът на любовта. Или да гледаш под лупа семейството си, защото тя в двойка го олицетворява...
Може би понякога постъпваме именно така...
Бих искала, също като онова, малко момиченце, пеперудите да летят... И нека са сини!


Бедни сини пеперуди...



photo: The Butterfly House

6.9.09

Водното конче

Първоначално мислех да сложа снимка на хубав пейзаж в главата (ако терминът е друг, простете, ще ги науча някой ден). Виждах път, облаци, лила, поля, засмени жълто-оранжеви слънчогледи, изгрев или залез, бриз и вълни... Постоянно си представях красиви картини. Действат ми успокояващо. Умея да "пътувам" в тях. Пет минути релакс, мечтание и свобода, и продължаваш напред :)


Но после реших, че не ми стига. Трябваше да е нещо специално. Да изобразява това, за което искам да пиша, да споделяме, да обсъждаме, да символизира насоката, в която искам да се развивам...


И тъй като напоследък въздухът около мен беше изпъстрен със сини пеперуди ;), за миг си помислих, че пеперудата идеално изобразява замисъла ми. Пеперудата олицетворява любовта, метаморфозата. Тя е, и душа, и дух, и красота. Елините си имат и богиня. Човечеството - даже, наука :)



photo Hape Gera


Прелиствайки снимките на пеперуди, сини, защото държах на този цвят, попаднах на снимка на синьо водно конче. И спрях...


Водното конче също като пеперудата олицетворява трансформацията. И любовта. Но не любовта, както пеперудата, романтичната, приказната, семейната. А тази на двойката, което за мен е по-важно. Защото, семейството само по себе си не значи нищо, от значение е силата на връзка между двамата души, които го създават... Водните кончета ще се намерят винаги, за да бъдат заедно!...



photo Krikit


А и водното конче ми допада повече като образ. За разлика от пеперудата, то не е така приказно, не се рее безбрежно. Пеперудата е фея, райско създание... А нашият свят предполага друго...
Водното конче е целеустремено, спуска се, дерзае, преследва, стрелва се във въздуха, бди... Красиво е, но може и да е агресивно - отстоява позицията си. Изключително гъвкаво и адаптивно :) Силата, щастието и куражът са в него, както смятат японците.
Възможно е и да плаши, след като индианците и англичани го свързват с отвъдното... Но предпочитам, да виждам позитивната енергия, която носи, силното желание за живот. То е късмет, и просперитет, и чистота, спокойствие и хармония, възкресение и развитие...


Защо не пеперудата. Защото, за мен има един не по-малко важен аргумент... Другия път ще разкажа. И без това отклонението е цяла нова тема :)


Лека нощ от мен!

2.9.09

Здравейте!

Идеята за този блог възникна преди около 2 месеца. Замисълът беше да се роди някъде през май следващата година. Да, но нямам търпение да го стартирам. Да, но плановете, които са обвързани с появяването на блога, претърпяха... разтегляне. В същото време потребността от общуване надделява :) И повели!


Тъй като усещам, че от време на време натоварвам мрежата на Facebook с моите лирични, есеистични и егоистични отклонения, започвам предначертаното от по-рано :) С надеждата да се съберем хора със сходни вълнения и споделяме, и събеседваме заедно...


За какво ще говорим? Почти за всичко. Но предимно – за взаимоотношения. Взаимоотношения между любими хора, между родители и деца, и възрастни родители, дори деца и деца, взаимоотношения с колеги – но не за работа, моля, нея ще я оставим на работното място :) – ще си говорим за любов, защо не и за секс (но ще цензузирам и за да не го правя, мерете си приказките, моля :))... За какво още – за стремежи, за перипетии и силите, които намираме, за случилото ни се, за преодоляването на страха, за копнежа, за очакването, за самотата, и за ползата от нея, за красотата на изгрева, за трепета в стиха, за петънцето боя на лицето на художника... Е, ще трябва и за музика, без нея, не може, но силата определено ще е във вас. :)


Защо нарекох блога RGM? Това са първите букви на мен, сестра ми и брат ми. Детството ми беше невероятно, изпълнено със сигурност, уют и обич, и излючително силна връзка между нас тримата, смея да твърдя, ядката в семейството. Преди години си казвах, че ако един ден създам фирма, то тя ще носи първите ни букви. Фирма едва ли ще създам. Но имам по-добър проект – блог :)


Изображението на блога – водното конче. Изборът му стана толкова спонтанно и точно...
Но може би за това ще разкажа следващия път. И без това встъплението стана дълго.



Поздрави от мен :)

Чао!

Руми

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails