Времeто е най-верният показател за истинността на чувствата и желанията ни.

28.2.10

My face } {



Can you imagine my face?
How are you looking at me?
Open your heart!
What can you see?
I have a lot of faces!
I have many faces a day.
It’s a sense,
It’s a fight,
It’s silence,
... indifference,
... a care,
... a fear,
... a teacher,
... a student,
... a friend,
... a mother,
... a daughter,
... an angel,
... a devil,
... somebody,
... nobody,
... everything...
I have a face for everyone,
But only who is closed to me
Can see my real face
And it’s a face with lots of different colours.
Choose!
One of them is only for you.
I wear it every time when I think about you.
It’s special.
Listen to my heart,
What do you see?



*I am very sorry for my mistakes. I promise I will grow up :)

24.2.10

Птицата и слънчогледовото море



Ето я птицата. Не престана да кръжи над мен. Беше далеч и нея виждах, но свикна с мен и с времето започна да ме доближава. Като в спирала всеки ден стесняваше кръга.

Ето я птицата. Кацна точно срещу мен. Не я притеснява, че съм десетина пъти по-голяма от нея. Навела е главата си леко на една страна към мен и е втренчила жълтото си око в очите ми.
- Защо ме остави?
- Защото птиците са волни, когато са свободни...
- Не можеш да ме прокудиш...
- Ще си по-добре без мен...
- Не можеш да се отречеш от мен...
- Не те заслужавам...
- Нищо не разбираш...
- Уморих се...
- Погледни ме!
- Нима не виждаш, че сърцето ми е твоето?!
- Нима не виждаш, че волята ми е в теб?!
- (Мълчание)...
- Кога ще признаеш?...
- А как ми се иска да полетя с теб...
- Глупаво момиче, та ти ме създаде...


Птицата се размети и впери глава някъде надълбоко в отсрещното поле. Не виждах очите й и копнеех да се обърне, защото те бяха кладенец, от който душата ми може да се храни...

Тя, сякаш ме чу и се обърна отново към мен. Но я нямаше онази острота в погледа. Гледаше ме сам като птица, която е много уморена, и тъжна, и мъдра...

- Ще потънеш ли в полето...
- Не, не мога. Така ме боли.
- Питите на слънчогледите ще ти предадат топлина и сила.
- Но после пак трябва да ги оставя...
- А може би трябва само да прекосиш полето...
- Но ще загубя този бряг от погледа си, а потънеш ли в морето от слънчогледи, връщането назад е невъзможно...
- Просто трябва да създадеш кораб, който пътува в слънчогледово море...

20.2.10

Не ми било луна, слънце ми било



Познавате ли хора, които винаги се стремят да бъдат с някой друг, за да направят или постигнат нещо. Е, аз съм от тези хора. Винаги съм изпитвала необходимостта да правя нещата заедно с някой друг. Имам стимул за живот, когато се боря за/заедно с друг. Не се нуждая да бъда в полезрението на останалите, да се изявявам еднолично на сцената, да бъда най-...
Също като луната, която й стига само да отразява нечия светлина...
Но животът е друг.
Животът е по-интересен... Защото винаги ме е изпитвал и оставял да прокарвам пътища...



От половин година пазя връзка към сайт, в който информацията в интересуваща ме област ми се струва малко по-надеждна на по-достъпния за мен език.
Преди седмица в минутите за почивка между две теми открих в този сайт списък с термини и на случаен принцип се зачетох...
Да, безкрайно съм права колко материята е близка до мен, но изпитвам странна съпротива, която ме спира да се гмурна в дълбините й...
Предпочитам засега да изчакам да открия още за себе си и света сама, а после да ми остане да допълня само термините и липсващите парчета от пъзела...


Калибровка – не знам как звучи терминът на български, нито на английски...:)


Обстоятелствата в детството ми моделира у мен качеството да наблюдавам. Стоях тихо, настрана, безгласна, но не безучастна. Поне наум. Винаги с лекота съм усещам човека срещу мен, в какво настроение е, мислите му, настройка му, дали чутото му харесва или не, кога губи интерес или... Някак неусетно се разви способността неосъзнато да чета невербалните знаци на лицето, тялото, жестовете и движенията...


Но сега мисълта ми се заигра с друго... от грешката на бързото диагонално четене...


Защо никога не съм се сещала да погледна на себе си през очите на човека срещу мен. Естествено мога да обясна това с, болезнената дори, стеснителност и свенливост. Но те с годините някак станаха крехки, отстъпиха назад и се поизгубиха...

Или може би едва когато се приемеш и престанеш да се виждаш грозен имаш смелостта да се изправиш срещу огледалото и да се опознаеш...


Получи се интересна задача. Така от десетина дни се хващам, че несъзнателно се наблюдавам. От очите на другия. Вярно за секунди. Трябва да развия умението, и силата :) И искам да ви кажа, че картината ми харесва. Доосвобождавам се. Оставям се на удоволствието от събеседването. Което го прави по-пълноценно и желано от другата страна. Забавлявам се. Играя. Развивам артистичното у себе си, на пук на собствените ми негативни емоции – свенливост, стеснителност, страх...


Наблюдавам се и от страни, от трето лице. Това е страхотна самопреценка. Но изисква доста трениране. Предугаждам, че върши страхотна работа. Самоконтрол. Развитие. Владеене на положението. Мощ. Манипулиране... дори, добре, че не си падам по последното ;)


Като събера тези елементи, се получава невероятна картина. Аз - в четири измерения. :)

Опитайте. Има тръпка :))) в това да се запознаеш със себе си :)))))
А аз видях слънцето в мен...

13.2.10

Любовта е...



Какво е любовта за теб?
Другият да е до теб?!
Или просто да изпитваш чувството...
Защото за мен любовта е да изпитваш чувството...

И то е силно, обземащо те от вътре с всяка фибра, клетка и частица, всеки вопъл, мисъл и сок, понасящо те като затворена в теб вихрушка...

Истинската любов е среща на две, когато прерастват в стихии...
Като среща на огъня и водата, в такава сила помежду им, точно толкова, колкото водата да потуши огъня, а огънят да изпари водата...
Можеш ли да си представиш такава прегръдка, в която цялото ти същество да се слее с другия, да усетиш допира, и силата, и страстта, и изпепеляването, и изпаряването, да не се страхуваш да се изгубиш и да не се съпротивляваш заедно с другия да се превърнете в нещо трето...


Защото любовта е птица, която постоянно е в полет и необятността на хоризонта е нейният дом...
Тя не плаче, когато другият не е до нея, а просто лети редом до него и събира стихия, за да се слее отново в сила...


~ ~ ~
Блажени са тези, които притежават вселената...
Защото само спойката между ума, духа и сърцето може да създаде сплавта за стихия...
Единици са тези, които търсят, а още по-малко са тези, които намират и спират да се страхуват...

6.2.10

Позитивната страна на отрицанието


Имали ли сте проблеми с това да кажете на някого „не”? Не става дума за този тип личности, които са се формирали като постоянно отричащи и тази частица се е превърнала в основа при общуването им с другите и собственото мислене...
Всички сме били деца.
И като деца сме били безгранично отворени към света и случващото се...
Отворени към това, което виждаме, слушаме, което ни обясняват и най-вече към това, което чувстваме...
Има хора, които запазват това качество – да са отворени към света.
Но именно на откритите и позитивни хора, често им се случва да не могат да откажат, да произнесат „не” или „не искам”. С което често биват наранявани и огорчавани.
Не могат да откажат по принцип.
Или на много скъп човек, когото обичат.
Премълчаването не върши работа.
Акумулира болка. Често води до загуба, дори на любим човек, на когото не сме могли да откажем...
Да кажеш „не” първият път е трудно. Много. Но с първото произнесено откриваш душата си към другия. А той е предизвикан да отключи сетивата си, да спре и ако трябва да помисли, защо всъщност е с теб...
Обмисляйки ситуацията и неприемайки условия, с които не сме съгласни, всъщност започваме да градим своята свобода. А само свободни, можем да бъдем обичани. И да обичаме.
Щом имаме свободата си сме сводобни да изградим нашия свят. С красотата на пейзажите, с дързостта на движението, с кроткостта на съня, с мъдростта от сърцето ни... Така няма начин делникът ни да е самотен, дори за момент да няма с кого да го споделим...
Първа стъпка, първа тухла в най-гъвкавата постройка, наречена „живот”...

3.2.10

Призма



Помниш ли времето, когато тялото ми беше станало като съсухрено листо...
Помниш ли колко тънки бяха устните ми, а кожата ми с години по-стара от възрастта ми....
Няма я.
Погребах я. Погребах я отдавна с болката и мъката. И погледнах живота в очите.
Хареса ми. Наслаждавам се на всеки полъх по страните ми. Радвам се на всяко докосване. Обожавам всеки пламък в зениците. Оставям да ме опустошава всяка палава мисъл...
А ти къде си?
Защо не се движиш?
Защо отново си така назад?
Как мога да те науча да се радваш на живота и да споделяш всеки свободен копнеж с мен, с тази, която някога бе толкова слаба?!
Догони ме!
Или поне не ме спирай!

****

Научих се да бъда до теб.
Трябваше ми много време, за да разбера, че не е необходимо да извоювам моята независимост, нито да я пазя от теб.
Тогава за мен ти просто беше моя и аз се прибирах при теб. Уморен. Отегчен и безпаметен от метежа на делничния ден.
Научих се да споделям времето с теб. И да бъда с теб. Открих, че се чувствам свободен до теб.
А сега летиш. Промени се. Навлякла си някаква странна шарена роба. Харесваш ми, повече. И копнея да те докосвам.
И в същото време, сякаш сърцето в гърдите пърха като врабче. Чакам твоята нова метаморфоза. И изпитвам страх да те доближа...
Аз искам да съм тук. А ти?

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails