Идва момент, когато спираш да чуваш алармата. Дори тя да си звъни десетина минути.
Идва момент, когато кафето спира да ти действа,
а сърцето ти е готово да спре без да е достинало до тахикардията,
получаваща се по-рано от енергийната напитка.
Тогава неминуемо си повтаряш, че трябва да спреш,трябва да спреш.
Да спреш?!
Странна дума в ситуация, когато в действително си спрял...
И въпреки това, независимо от безкофеиновата вечер,
не ми се иска да затворя очи.
А малко да помечтая,
преди делникът да ме е заковал безжалостно
върху някакъв листинг със задачи.
Виждам в розово.
Това е важното.
Приличам на някоя фламинго вероятно.
Малко смешно, малко тромаво, но неочаквано,
и розово ;)
А бе, как крещи фламингото?
Няма коментари:
Публикуване на коментар