Времeто е най-верният показател за истинността на чувствата и желанията ни.

10.11.17

Записки на една изгубена жена

Девет и половина е. Петък вечер.
С питие в ръка се отправям в спалнята.
Не чакам никого.
Гушнала съм лаптопа и се опитвам да задържа Нейно Величеството Музата.
Разбира се, моята муза би трябвало да е мъж.
Но не.
Моята муза този път е духът ми.
Не знам къде е пътувал и откъде се връща.
Хем е изморен, хем, се върти в някакъв валс...
   Всъщност, точно както баба ми танцуваше валс преди години на същия този паркет, по който стъпвам. Баба тогава имаше криле на пеперуди. И правеше всеки мъж, докоснал се до нея да лети. Баба беше хубава. А аз бях на почти 5. Също като малкият в момента.

Само че, аз едва ли ще оставя толкова красив образ в паметта му.

Както казах, духът ми се беше загубил, а тялото без дух е грозна картинка. Душата тогава се лута като изсъхнал лист на клон,ка повяван от вятъра. Всеки момент готов да се откъсне.

Хубавото, на нас, хората е, че не сме листа, нито дървета. И, духът ми, стига да поиска може отново да потече в жилите и възвърне свежестта на тялото ни. Оказва се, че може.

Да.
Девет и половина е. Петък вечер.
Ликьорът е изпит. Децата са се укротили. Нещо, което отдавна не се е случвало у дома.
Намирам се цяла.
Не чакам никого.
Не съм сигурна още дали бих копняла за някого.
Знам, че имам една жадувана душа, с която вече мога да разговарям.
Да усещам, и да обменяме слова.
Тя е твърда малка, и крехка. Но аз ѝ принадлежа.

Думите са единственият инструмент на същеструването ни. Без тях е празно.
Невинаги, когато няма никой до теб, е празно.
Страшното отмина.
Ще започна отначало.
Мога да стрелям добре.
И да обичам силно.

Няма коментари:

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails