Някак липсва ми само...

Някак липсва ми само едно парченце от пъзела, за да кажа, че съм напълно щастлива и от този свят няма какво повече да получа.  Пъзелчето нагласям от дълго. Не, не го търся, защото го имам и е в ръката ми. И защото, може би, ми е толкова скъпо го кътам като малко сърце във дланта си, като свещ да не угасне...
Толкова пъти е имало начин да го сложа там в наредената картинна мозайка, за да бъде цяла и... замирам във въздуха, с оставена в безтегловност ръка...
Спирам. Затварям шепа и плътно стискам ръка до сърцето си, в страх да не загубя, него парченцето от целия пъзел.
Изричам наум тихи слова, като среднощна молитва, като плач на дете, като глухо ридание на сива вдовица, като самотен баща...
Чувам само как сърцето ми остро тупти.
И не знам, честно, дали не тупти не сърцето ми, а дланта...