План по живеене ;)

Може би просто трябва да си наложиш план да живееш. Едва ли има по-заслужаващо си целеполагане, когато равносметката горчи, като кора на престоял лимон.
Каква беше приказката: Когато животът ти поднася лимон, направи си лимонада! Е, заслужава си да опиташ, дори когато от изстискания цитрус би се получил по-скоро тоник. Като си помисля, че към него върви джин, духът няма как да не се върне. В края на краищата има хиляди начини да се спасиш от някоя невроза. И да поставиш точка, разбира се.
Животът също като децата обича не само да знаеш, че го обичаш, а да му показваш това си отношение. А аз забравих в галопа по оцеляването да показвам преди всичко на себе си, че трябва да се обичаш, и да се цениш... Няма как да хвърчиш в облаците, разбирай бъдеш себе си, да цъфтиш, ако не отделяш по малко време поне за губене.
Развлеченията ми липсват. А пътешествието ме жадува :)))
Някой ден ще се науча да си знам цената...

...

Седнали три сестри да се видят.

-        - Защо толкова късно? – казала Критиката.

-        -  Най-сетне се намерихме. – рекла Истината.

-        - Добре, че заваля дъжд! – отвърнала Реалността.

Като птица с вкочанени криле

Ухажвам я. Опитвам се да я накарам да не заспи. Защото не съм сигурна, че отнесе ли се отново ще може да се събуди и мога да й се порадвам за начина, по който си играе с вятъра, танцува във въздуха или се превръща в птица.

Сякаш можеш да „накараш“ една самодива, неясно дали съществуващ образ, да стои при теб. Не можеш да я обвържеш с въже и да я принудеш да чака дълго като овдовяло куче твоята суета по света. Обикновено има два избора – да следваш безумието и да търсиш лицето си в масата или да си избереш болезнено падане от птичи поглед.

Секундите като птица обаче те оставя без дрехи, без опора, без минало, без ценности, без болка... Можеш да се връщаш колкото искаш към полета, стига да ти „стиска“ и имаш силите всеки път да разбиваш сърцето си долу при сблъсъка с реалността.

Бих го правила хиляди пъти. Защото устата ми е жадна да се вкопчи в пулсираща плът на живота, въпреки сподавения вик на болка, да събирам реалност с въображение, за да се радвам, защото само така се чувствам реална.

Мигар трябват ли те на човека...

От толкова страни се опитват да ми продадат стари истини, приписани от един или друг, заради безверието на съвремието. Мигар те трябват на човека, научил се да разпознава в шепота на дърветата тлеността си и своята вечност...

Създай нова среда

Нещо не е наред. Сякаш някакъв страшен облак се събира над мен. Без конкретна причина. Макар станала рано и отново поела въздуха с бодро борбено вдишване...
Нещо не е наред. И вероятно, не от вчера. Защото за малко не разруших тази седмица малкото смисленост в живота си... Понякога хората правим така - когато животът ни затваря в сивотата си, рушим единственото, което все пак притежаваме.
Не мисля, че за да разгоним облака трябва непременно да започнем от нула, да се връщаме там някъде назад, за да започнем да градим живота си изначално. Не, новото начало следва да е от ново стъпало, а за него също се изисква настройка, изразяваща се в нищо повече освен да спреш да повтаряш ритуално живота в ежедневието и не създадеш поне за миг хаос, от който да се изтръгнеш и отблъснеш напред.
Не веднъж, макар и не чак толкова много, съм изпадала в ситуации, в които се чувствам чужда. Отново се връщам към любимата си дейност, чрез която се раждам, и повторно разумът ми извежда извод от живота – тогава, когато ти се случи да плуваш сам в езерото, а мечтаеш за ято, просто излез от него :) Ханс Кристиан Андерсен. Толкова за възрастни и многопластови са ти приказките...