Рано или късно,
ще ти отворя вратата,
ще затая дъх на прага
в онази рокля в цикламено розово,
което днес наричаме фуксия.
Тогава въздухът е прегръдка,
картината е слънчева,
обляна в цвят на топло дърво отвътре
Този път ти няма да бягаш по стълбите,
Нито пък аз ще се вслушвам във нищото...
Този път чувам стъпките ти по стълбището
И дори те виждам
Как се изкачваш към мен
Знаейки че
Моят дом
Е и твоят пристан.
Няма нужда от думи,
Ти си във синьо!
Ще затая дъх
После ще те прегърна с въздишка.
Ще погледна дълбоко в очите ти,
Но няма да потъна.
Обещавам,
Ще се върна от дълбокото в тях,
За да държа ръката ти.
Ти избираш
дали да си пясък,
море
или стъпки по брега...
Ти избираш
дали да си сняг,
лавина
или пътека в пъртина...
Ти изибраш
дали да си поляна,
вятър
или стъпки, които поправят пътека.
Ти изибраш
дали да си гора,
светлината във нея
и дали ще отсечеш дърво
или ще се изкачиш на билото,
за да откриеш дърво
и разквасиш усни
с дива и макар и малка
сочна круша.
Ти избираш,
дали да си небето,
облака
или
совалката, която може да пресече атмосферата.
Ти избираш
дали да си звезда
или космос,
а може просто космически кораб.
Ти избираш
дали да останеш
или да си тръгнеш.
Да бъдеш себе си,
да бъдеш друг
или никой,
да се стопиш като сянка.
Но кал не бъди.
Не бъди и тиня,
плаващ пясък
или блато.
Докосни водата
бъди чист
отвътре чист
за себе си.
Така сънят е спокоен!
Вече знам защо не искам да спя. Подсъзнието ми се грижи да нямам спомени. Денят и нощта отдавна са се слели и превърнали в едно, без дори да имам негативите, които се изпитват наяве при липса на сън.
Състоянието не е нито будно, нито спящо, прилича на някакъв продължителен годишен сумрак, далеч от слънцето. Съзнавам го, както и съзнавам, че заради съпротивата на душата ми да приеме и да остави битието ми да нанесе белег върху гръбначния ми стълб, организмът ми не може да се изчисти и възстанови от страничните ефекти на функционирането си.
Затова, ако съм будна, отговорът е високо кръвно сега и залагане на повишен риск от инсулт.
Ако съм полусънна, дори и в порядък на седмици закъснение, ме преследва призракът на сърдечната болка и риск от инфаркт някога там в бъдещето.
Иска ми се да съм пеперуда, която да може със замахване на крилото да реши проблема, но битието е отредило на пеперудите живот от няколко дни и липса на сила, докато светът се изгражда от мравките и руши от невеж мравояд.
Хубавото е, че макар родено от гъсеница, тялото на пеперудата наподобява това на мравката и се надявам, че някой ден ще получа най-сполучливия хибрид, даващ живот, мед и пита едновременно.
Толкова много птици
минаха през ума ми,
че се превърнах
в обширно поле,
осеяно с жито и ситен синчец.
Толкова много птици
минаха през душата ми,
че тя се изроди в дълбоко небе,
синьо, осеяно с малко бели облаци.
Толкова много птици седяха на скута ми,
че тялото ми заприлича
на скала и гнездо едновременно.
В толкова много птици
се впиваха очите ми,
но се събуждах жадна,
напомняйки си,
че и аз мога да летя.
Толкова мното птици
Не ме припознаха за своята.
В толкова много птици
Не видях светлината,
Която да ме накара,
Да се насоча на юг
или се издигна високо в небето.
Толкова много птици
Все прелетни.
Има птици, които са ято,
Други по двойки летят,
Трети остават орлици,
докато зимуват.
Нямам търпение.
Нямам търпение да се разцъфнат люляците
Да заухае въздухът на пролет
Да съблека раменете си на слънце
И се радвам на хилядите въздушни протонни целувки.
Нямам търпение
Да се разцъфнат люляците
Да разпилея полите си на вятъра
И отново към теб да тръгна
Боса
С малко лак по ноктите.
Нямам търпение
Да помириша плътен букет люляци
Да заровя коси в аромата им
И гърдите ми да се напълнят с люлякова лила
за да издишам целия сън
застоял в костите ми през зимата.
Аз съм люляк
Който цъфти само напролет
През останалото време
Съм само жилав кислородоотдаващ храст през деня -
А нощем съм също толкова алчна и токсично жадна
като птиците,
Които се крият в дървото остреща ми.
Пия жасминов чай
И си представям,
че съм люляк...
В съзнанието ми изниква цвят
на гардения...
Беден си, когато няма рамо,
на което да опреш чело, и да поплачеш.
Този свят не учи на прегръдки,
а можеше да простира платна.
Никой вече не запалва ничия свещ
Просто хиляди свещи си отиват,
Стопени от вятъра.
Въпреки това си длъжен
В себе си кремък да търсиш,
За да подадеш искра,
От която да племне огън,
С който да топлиш огнище,
В което да отглеждаш красива керамика.
Днес пиша писмо,
До Бога го адресирам,
Да ми прати човек,
Който да чувствам до своето рамо,
Докато вардя топло огнище
И рисувам с цветни бои.
Да бъде!
Амин
