Ако наистина сега взема четката
Платното ми ще е твърде сиво-синьо-черно.
Дори в тези цветове прозира склонността ми към меланхолия
В тежки моменти.
Но дори меланхолията е за предпочитане пред отчаянието.
Колкото и да не е за вярване,
Меланхолията е креативна,
Вглабена в себе си
Търсачка на усещия.
Докоснете меланхолик,
За да се взриви в ръцете ви...
И когато загубя дирите ти,
Отново ще започна да те търся.
Мисълта да почувствам кожата ти
Кара сърцето ми да бие.
Илюзия е, че си ми нужен,
Но с теб успешно в минути на мълчание
Подхранвам мозъка си с окситоцин.
Все още се страхувам да те доближа
Цената на тоз хормон
Със теб ми струва твърде много...
Каква исках да съм на този свят?
Балерина
Зъболекар
Художник
Актриса
Космонавт
Майка
Учител
Поетеса
Писател
Изследовател
Шивач
Стрелец
Издател
Лечител
Журналист
Дизайнер
Фотограф
Макроикономист
Любовница
Психолог
Пътешественик
Бижутер
Телепат
Хлебар
Грънчар
Птица
Пилот...
Не бях нито едно като хората
Учех се само да бъда себе си.
И мога да бъда всичко това едновременно
Разнолика,
Или по-точно същество с едно лице и 30 000 очи,
Притежаващо скорост на вятъра.
Превърнах се в хищник,
макар насекомо -
нарича се
Водно Конче.
Не се боя да затворя очи
И да пътувам във бездната,
Открай време мойте очи са светло зелени
и кръвта ми прилича на тях.
Не знам какви кодове
се предават в срещата
на ДНК със космоса
Всичко е някаква стара мутация
заложена с умисъл
още от утрото...
Трябваше се да се досетя,
че раждането, когато посиняваш
заради прекъсната връзка със майката
без дробовете да са се отворили
от въздуха на света, в който си попаднал
няма да те очаква нещо особено.
Целият ти живот вероятно минава в едно
безконечно започване
като фалстарт в последно състезание.
И все пак,
Прегръщаш въздуха и галиш косите си във вятъра
Изричаш стари мантри като света
В сърцето ти протича ток от взрива, приютил се
по странен път в завоите на живите ти тъкани.
Поглеждаш слънцето
И тръгваш към първата зелена гора,
която видят очите ти,
За да зърнеш от върха
на планината
морето, за което си копнял.
После си представяш, че се качваш на делтапланер
И се хвърляш във водите му,
за да плуваш с наслада с делфините.
Животът е пъстър
като едно обикновена бяла маргарита
със златно сърце.
Изпиваш росата по листата ѝ
и отново тръгваш
да бъдеш балерина,
казак,
танцьор,
астронавт...
Със цялото си съце
чиито клетки
безмилостно да подчиниш
на един знаменател -
ОБИЧАМ,
по най-хищния и своя си начин!
И майките плачат.
Най-тихо, сподавено, понякога и без сълзи -
и точно тогава плачът е най-силен и бесен.
Трудно се прави човек от дете.
Щастливи са тези деца, които не са видели
майка да плаче
И въпреки това е добре,
щом могат като порастат
майка си да прегърнат
и предадат обичта ѝ нататък...
Имам най-красивата котка!
Прилича на мен несъмнено.
В светлозлатните ѝ очи
намирам отражението на моите златно кафяви.
Бяла е
Също както отношението ми към нея -
добра съм и искам да е чиста.
Обожавам лапичките ѝ в розово,
въпреки че далеч възрастта ѝ вече не предразполага към бебе.
Кая
Не обича да я галят,
Нито ще дойде в скута ти,
Може само да протегнеш ръка и ако желае
Ще проговори на нейния мъркаш език.
Не можеш да я прегърнеш,
Нито някак да ѝ покажеш, че я обичаш,
Освен да ѝ дадеш храна, топлина и вода,
А тя просто в знак на благодарност
Ще се докосне и погали чело в твойта ръка.
Кая е моето спокойствие,
без да ѝ е подарен напълно спокоен дом.
Понякога лицето ѝ съчетава противоречие -
стъклото на очите ѝ те измерва критично,
но ти се разтапящ от прелестния ѝ розов нос като бебешко копче.
Ще се събуя боса.
Не за да ходя по асфалта,
Нито пък да тъпча стръкове зелена трева.
Ще се събуя боса,
За да събудя себе си,
От петите застояла лимфа и кръв
По медианите стигащи до корона в светлолилаво и розово.
Ще се събудя боса,
Не за да вървя,
Нито пък да танцувам,
Макар че се виждам като лекокрила пеперуда... -
Искам с кожата на мойте нозе
Земята да поцелувам,
Докато в очите ми бликнах сълзи
От топъл минерален извор...
Единственото, за което ми остана да жадувам, е да създавам!
Докато очите ми могат да се радват на цветовете, да рисувам,
Докато ръцете ми се движат, да извайвам плът от глина,
Докато тялото ми го има, да прегръщам дете,
Докато главата ми е на мястото си, да изричам слова.
Единственото, за което ми остана да жадувам, е да се изразявам
в материалния свят, който докосвам,
този път не желая да летя,
напротив да усещам земята с босите си нозе
е радост, която би родила ново звездно дърво.
Накрая съм на една лична епоха,
и на прага на друга,
благодарна
и изскваща
да бъда себе си
в най-хубата
заложена в мен
от Господа
форма.
루미
