Мигар може онова момиченце
с разпуснати волни коси
из зелено-жълтото поле с рапица
просто да се спре да лети,
да се оглежда във вятъра
и да се надпява с гласа му...
Спряла съм.
И като самотна върба
сама сред полето
се увивам на вятъра,
който не е мой,
който не ме чува,
който някаква буря издига
и хич и не се интересува,
че може клоните на дървото да скърши...
Сякаш съм в бяла роба
и клоните върбови в ръце си превръщам,
стан извивам,
пак в танц,
както в древността,
срещу бурята
се отдавам...
Чувате ли как гласовете
на древно африканско племе в ритъм
около своя тотем се събират?!
Как земята започва да диша
по ритъма на нозете,
по ритъма на гласовете,
по ритъма на сърцето,
десетки,
не хиляди,
сякаш в едно.
И тогава
не племето се плаши от слънцето,
а слънцето, сякаш изтръпва
от силата,
която този глас притежава.
Няма да спра.
Петицата е дълбоко залегнала в мен,
значи всеки път границата
ще надскачам!
Може би е въпрос и на ген,
идващ там дълбоко от
Африка...
Нека бъде perpetuum mobile!
Просто аз, вятърът и полето
сме едно,
независимо под каква форма,
другото е просто
конюнктура,
защото не инструментът води.
Виртуозът,
независимо от броя на струните,
музиката създава!
Няма коментари:
Публикуване на коментар