Времeто е най-верният показател за истинността на чувствата и желанията ни.

28.1.12

За една Андерсенова героиня в нас


Това би трябвало да е приказката, в която се разказва как загубих посоката. И това се бе случило, толкова неусетно, че в един сив делничен следобед просто разбрах, че тялото ми е пусто.
Може би все пак не бях закъсняла, защото след седмица-две неусетно се хванах как не мога да спра сълзите спонтанно стекли се от уморените ми, макар събуди ли се преди час, очи.
Завоят не беше толкова огромен, нито толкова дълъг, но бе отколнение, чиято цел чисто и просто се бе изгубила. Движех се като обезнадежден моряк под небе без звезди и мъртво море, човек не изпитващ вече нито глад, нито жажда...
Последната сълза е все пак надежда. Разчитам през неистовите викове на душата ми думи, пътуващи в някакво безвремево измерение...
Трябва някак да призовеш малкото слънчеви лъчи в шепа, за да можеш да събудиш слънцето, защото не то изгрява, а ти правиш изгрева.
Отново като момиче, може би като онази дрипава кибритопродавачка кътам малкото огън, останал в душата ми, с надежда и този път да не загине...
Зимата е красива по своему. Мечтите може би ухаят на Коледна пуйка... Но уви, сърцето се храни само с едно...
Да предизвикваш любов и да хапеш, когато целуваш!

Няма коментари:

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails