Малкото лисиче беше настръхнало. Самотата, страхът, до толкова го бяха овлядали, че козинката му се беше изправила нагоре, че чак не можеше да стъпва стабилно на земята, а се хлъзкаше, сякаш е обуло кънки. Но това движение го правеше грациозно и неочаквано далеч по-бързо отколкото съзнаваше и виждаха околните. То не знаеше, че някъде до него се движеше стара лисица. Тя начертаваше пътя му и го потупваше с муцуна по рамото всеки път, когато на него му се доплачеше. Всъщност, лисичето имаше един голям проблем. То не беше лисица - то беше вълче, гледано за малко в лисича хралупа...
Няма коментари:
Публикуване на коментар